Джузепе Гарибалди
Моите спомени (77)

Експедиция във Франция

За оногова, който има търпение да чете записките ми, ще спомена едно обстоятелство, което ще се стори необикновено, ала е съвсем вярно. Тълкуванията върху него предпочитам да предоставя на читателя.

Че при пристигането си в Италия от Америка през 1848 г. аз не спечелих благоразположението на савойската монархия, е нещо естествено. Че възбудих антипатия сред служителите и, от първия министър до генералите на войската и от тях до последните портиери, свързани със съществуването на кралското правителство, беше също естествена последица от хората и нещата.

Ала аз не мога точно да си обясня неблагоприятния прием, оказван ми от хората, които могат справедливо да се нарекат светила на новия период на националното възраждане и които имат големи заслуги за него, като например Мацини, Мании, Гуераци и неколцина от приятелите им.

Същата участ ме сполетя и във Франция през 1870 и 1871 г. Все пак във Франция, както в Италия, срещнах сред населението една възторжена симпатия, разбира се, много по-голяма отколкото заслужавам.

Правителството на националната защита, съставено от трима честни мъже, заслужаващи доверието на страната ме прие, защото събитията ме налагаха, ала — хладно, с очевидното намерение, както много пъти ми се беше случвало в Италия, да си послужи със скромното ми име, и нищо повече, като ме лишаваше в същност от необходимите средства, с които моето съдействие можеше да излезе полезно.

Гамбета, Кремиьо, Гле-Бизоен бяха в личните си отношения към мене любезни; ала първият, от когото трябваше да очаквам, ако не лична симпатия, поне дейно и енергично съдействие, ме изостави повече от всички други в едно ценно време.

В първите дни на септември 1870 г. бе провъзгласено временното правителство на Франция и аз на шести същия месец предложих услугите си на това правителство, което винаги се е срамувало да се обяви за републиканско.

Френското правителство не ми отговори в течение на цял месец, ценно време, през което можеше да се направи много и което беше почти напълно загубено.

Едва в началото на октомври научих, че ме приемат във Франция, и генерал Бордон, на когото единствено се дължи приемането ми, дойде да ме вземе в Капрера с парахода „Париж“, с който пристигнах в Марсилия на 7 октомври 1870 г.

Ескирос, префект на славния град, и въодушевеното население ме посрещнаха тържествено; с телеграма правителството в Тур ме викаше веднага при себе си.

Пристигнах в Тур, дето намерих Кремиьо и Гле-Бизоен, и двамата приятни и, струва ми се, много честни хора, ала негодни да повдигнат Франция от ужасното нещастие, в което я бе хвърлил Бонапарт. Освен това те принадлежаха към една порочна система на управление, при която дори да имаха способността да вършат добро, не можеха да го извършат.

Гамбета, който пристигна на следния ден, поразтърси инертната правителствена машина, наелектризира я, импровизира безброй средства; ала и това беше недостатъчно за случая, било поради грешката на негодното правителство, готово да повери възраждащата се войска на същите хора от империята, които бяха загубили предишната войска, било поради липсата на опитност, необходима при такива ужасни обстоятелства.

В Тур загубих няколко дни поради колебливостта на правителството и започнах да мисля, че трябва да се завърна вкъщи, защото разбрах, както вече казах, че искат да използуват името ми — и нищо повече.

Задачата, с която искаха да ме натоварят, беше да организирам няколкостотин италиански доброволци, които се намираха в Шамбери и Марсилия.

След много разисквания с тия господа, най-сетне отидох в Дол, за да събера ония хора от всякаква народност, които трябваше да послужат като ядро на бъдещата Вогезка войска.

След Седан прусите напредваха към Париж и естествено на десния фланг трябваше да имат странична охрана. Войските от тая странична охрана се явиха няколко пъти чак в околностите на Дол, където се бях заел с организирането на малкото събрани от мене хора, недостатъчно екипирани и зле въоръжени в продължение на дълго време.

Във всеки случай ние се държахме енергично, като отначало заехме позиция в Мон-Ролан и после във Форе де на Сер, така че Дол остана непокътнат през всичкото време, което прекарахме там.

Тъй като неприятелската войска напредваше към Париж, естествено трябваше да се заплаши поне операционната и линия от Рейн до столицата на Франция. Тая необходимост бе почувствувана от правителството на защитата, което изпрати във Вогезите по-голямата част от доброволците и генерал Камбриелс с тридесет хиляди новобранци, няколко дружини от старата войска и няколко оръдия.

Всичките тия сили бяха отблъснати от Вогезите към Безансон от превъзхождащия ги враг, докато ние още бяхме в Дол, и господин Ординер, безансонски окръжен управител, ми телеграфира на два пъти да отида при него да вземем мерки, за да попречим за разгромяването на поменатите сили.

Господин Ординер бе намислил да събере под мое командуване всички фракции от съществуващите в окръга корпуси и аз бях приет от всички тия войскови части и от населението на Безансон с онова въодушевление, с което биха ме приели в Италия. Ала господин Гамбета, който пристигна малко по-късно, намери за добре да заглади всяко нещо и да постави отново под заповедите на генерал Камбриелс всичките източни сили, събрани заедно. Нека се има пред вид, че генерал Камбриелс изтъкваше, че има нужда от почивка, за да лекува една рана на главата си, която го безпокоеше много.

През ноември получих заповед да отида с хората си от Дол в Морван, заплашен от неприятеля заедно с важния металургичен завод на Крьозо.

За място на главната си квартира избрах Отен. Там заварихме населението изплашено от приближаването на прусите дотолкова, че бяха хвърлени в рекичката Ару единствените две малки оръдия.

Пристигането на италианците от Танара и Равели, на неколцина испанци, гърци и поляци и на няколко подвижни роти, започна да поувеличава числеността на нашето войсково ядро. Ние започнахме дори да си създаваме артилерия с няколко планински оръдия, след които се сдобихме и с две полски батареи. Сдобихме се също тъй и с известен брой водачи на кон, по-голямата част италианци, които към края на експедицията станаха два пълни ескадрона.

Организираха се три бригади: първата, командувана от капитан Босак, втората — от полковник Депек, която после мина под командуването на полковник Лобиа, и третата командувана от Меноти.

Имаше и няколко роти от свободни стрелци, които се числяха към бригадата на Меноти. Тия роти действуваха през време на организирането като активни войскови части сред колоните на неприятеля, когото безпокояха много.

Четвърта бригада, под командуването на Ричоти, отначало се състоеше само от дружини свободни стрелци, които действуваха на летящи колони като другите, в края на войната същата четвърта бригада нарасна с няколко дружини редовни войници.

Началник на главната квартира на войската беше генерал Бордон.

Втори началник на главната квартира беше полковник Лобиа.

Към средата на ноември ние потеглихме за Арне-льо-Дюк и долината Уш, която се спуска към Дижон. Там се намираше пруската войска на Вердер, която заплашваше долината на Рона и която държеше своите аванпостове към Дол, Нюпс, Субернон и др., като отрязваше с набези всички околни селища.

Тъй наречената Вогезка войска, наброяваща от шест до осем хиляди души, напредваше срещу победоносната войска на Вердер, наброяваща около двайсет хиляди души и разполагаща с много артилерия и кавалерия.

Нашите свободни стрелци завързаха няколко незначителни схватки, ако изключим блестящия поход на Ричоти към Шатийон на Сена и тоя на Ординер.

Изобщо може да се каже, че нашите свободни стрелци ставаха всеки ден все по-страшни за врага.

През време на първата окупация на Дижон от страна на прусаците, докато бяхме още между Дол и Форе дьо на Сер, предприехме едно нощно нападение, като смятахме, че, както се говореше, населението на Дижон е наклонно да се защищава.

Ако се вземе под внимание състоянието, в което се намираха командуваните от мене хора, наистина беше дързост решението ни да си премерим силите с един неприятел, който ни превъзхождаше толкова много в числено отношение, победител в толкова много сражения и следователно — много закален. Но казваха, че населението на Дижон се биело, и ние отидохме на драго сърне да споделим опасностите му.

Бяхме вече на няколко мили от столицата на Бургон, когато един пратеник на града ни съобщи, че Дижон се е предал и че общинските власти забранили всякаква съпротива. Тогава ние се върнахме към нашите позиции.

Стигнахме вече към средата на ноември, а все още не бяхме извършили нищо, като се изключи извършеното от свободните стрелци, за което споменах. При това не липсваха и гласове на нетърпеливост сред нашите хора, които както винаги изгаряха от желание да си премерят силите с неприятеля, та имаше и няколко оплаквания от бездействието ни от страна на същите ония, които ни отказваха средства за енергично действие; така че трябваше да се направи нещо.

Да си премерим силите в едно дневно нападение с войската на Вердер, която заемаше Дижон, би било глупост. Можеше да се опита нощем. Нощем разликата в оръжията щеше да изчезне, защото и във Франция ни се бяха паднали обикновените стари пушки, които в мрака можеха да минат за добри като тия на неприятеля; освен това аз съм убеден, че в нощно нападение не бива да се стреля, особено пък от нови воини.

Докато малката Вогезка войска напредваше към Дижон през долината на Уш, корпусите на нашите свободни стрелци в по-голямата си част се намираха на нашия фланг с първа бригада и се стичаха всички към нас, за да вземат участие в похода.

Сутринта на 26 ноември аз с главния щаб и главната квартира бях на кон на платото Лантене, за да го разузная, когато една колона от няколко хиляди прусаци, снабдени с трите вида оръжие, излезе от Дижон и почна да напредва по главния път към нас.

Позицията Лантене е страхотна към реката Уш, ала откъм страната на платото, към Пак и Преноа, тя е напълно уязвима и не може да се задържи срещу по-големи сили.

Следователно аз заповядах да се качат от Лантене на платото всичките наши сили, които се намираха в селото, и ги настаних постепенно с пристигането им на бойните им места, вдясно и вляво от пътя, по който идваха, като оставих на самия път няколко дружини в колона като резерва и за едно решително нападение, в случай че неприятелят проникне до нашите линии. По-голямата част от трета бригада, която беше най-голямата сила във войската ни, заемаше левия фланг. Резервите на пътя принадлежаха също тъй към трета бригада.

Генуезките карабинери бяха настанени на крайния ляв фланг, а нашата артилерия, състояща се от една полска батарея и две планински батареи, беше настанена на левия фланг на генуезците, понеже позицията господствуваше над всички останали позиции.

На десния ни фланг бяха свободните стрелци на Лост, които бяха подсилени от тия на Ричоти и други. Малкото кавалерия, образувана от тридесет егери и няколко водачи, се беше настанила пред нашия център в една низина.

Ясно е, значи, че нашата главна сила беше в третата бригада, която сама образуваше центъра, левия фланг и резервата, всички около три хиляди души. Тъй наречената четвърта бригада, цялата съставена от свободни стрелци, тоя ден не наброяваше повече от четири или петстотин души, тъй като всичките свободни стрелци, възлизаха на около две хиляди души. И тъй, общият брой не беше повече от пет хиляди души.

В сражението при Лантене на 26 ноември 1870 г. не взеха участие първа и втора бригада. Първа бригада, завързала бой предния ден към Фльори, впоследствие се беше оттеглила от тоя бой към Пон дьо Папи. Втора бригада беше в поход и пристигна едва на 27-и в Лантене.

Полкът на Равеле от трета бригада, съставен от италианци, също го нямаше — намираше се към Уш.