Джузепе Гарибалди
Моите спомени (14)

Корабокрушение

Готови за тръгване, ние дочакахме прилива и към четири часа след пладне навлязохме в морето.

При тоя случай ни беше от много голяма полза нашият опит в тласкане на корабите сред вълни, без който не зная как щяхме да можем да навлезем в морето. Макар че избрахме времето на прилива, дълбочината на водата не беше достатъчна. Все пак привечер нашите усилия се увенчаха с успех, и ние пуснахме котва в океана, извън яростните вълни, на около шестстотин метра от брега. Към осем часа след пладне отплавахме от оная точка, при слаб южен вятър, който малко по малко се засилваше, докато накрая се превърна в ураган и на следния ден в три часа следобед ние претърпяхме корабокрушение близо до устието на река Арерингуа: корабът „Рио Пардо“, който командувах аз, бе разбит сред ужасните крайбрежни вълни и загубихме в океана шестнайсет души.

Още през първите вечерни часове след отпътуването ни от Тарамандай, от юг задуха вятър, който постоянно се засилваше и ставаше все по-заплашителен. Ние плавахме успоредно на брега. Корабът „Рио Пардо“, който имаше тридесет души на борда, едно дванадесеткалибрено оръдие, което можеше да се върти на всички посоки, много корабни принадлежности и хранителни припаси за екипажа, бе извънредно много затруднен от вълните, в които някой път оставаше потопен по цели минути.

Опасното положение, в което се намираше малкият кораб, заплашен всеки миг да бъде обърнат от вълните, ни накара да решим да се приближим до брега по какъвто и да е начин. Но постоянно засилващата се буря и морето не ни дадоха време да изберем място и ние бяхме обърнати от една страшна вълна. В оная минута аз се намирах на върха на трипкетната мачта, откъдето се надявах да открия такова място на брега, на което бихме могли да слезем при по-малка опасност. Корабът бе обърнат на дясната му страна и аз бях отхвърлен на известно разстояние на същата страна. Спомням си добре, че макар да бях в много опасно положение, не помислих за смъртта, но затова пък бях всецяло завладян от мисълта, че имам много другари, които не са моряци и при това страдат от морска болест, и това ме измъчваше. Опитах се да събера колкото бе възможно повече весла и други плаващи предмети, да се приближа до борда и да предложа на всички да си вземат по нещо, с което да си послужат, за да стигнат до брега. Първият, когото видях, притиснат към въжетата, които поддържат мачтите откъм потопената част, откъдето можах да вляза на борда, бе Едуардо Матру, мой другар от детинство, комуто подадох вратичката от трюма на кораба, като му обърнах внимание да не я изпуска за нищо на света.

Луиджи Карнилия, нашият боцман, който в момента на корабокрушението се намираше при кормилото, бе успял да се залови здравата за борда на непотъналата лява част на кърмата на кораба.

За нещастие, неговото тежко, шаячно палто, напоено с вода, така го притискаше, че той, пазейки се да не бъде отвлечен от морето, не можеше да се освободи от него. Луиджи ми даде знак и аз се притекох на помощ на сърдечния приятел.

В джоба на панталоните си имах бяло ножче, извадих го и започнах с всички усилия да режа кадифената яка. Бях свършил вече с яката и разпарях или разкъсвах проклетото палто, когато една вълна обърна с ужасен шум и порази кораба и всички, които се държаха о него.

„Аз бях запратен на дъното на морето като куршум и когато се появих отвлечени от морето, не можеше да се освободи от него. Тежите, които ме задушаваха, моят нещастен приятел бе изчезнал завинаги.“^[1]

Заедно с мене изскочиха над водата, пръснати, част от другарите ми, които се отправиха с последни усилия към брега.

Плувец още от най-крехката си детска възраст, аз стигнах с първите на брега и когато стъпих на твърдина, първата ми грижа беше да се извърна назад, за да видя участта на другарите си. Недалеч се показа Едуард. Той беше оставил вратичката, която му бях дал, или по-скоро вълните му я бяха изтръгнали от ръцете. Наистина той плуваше, но с много голяма мъка, която издаваше крайната му изнемощялост. Аз обичах Едуард като брат и неговото отчаяно положение ме разтревожи извънредно много. О, струва ми се, че в ония времена бях по-чувствителен и по-великодушен! Годините и бедите правят сърцето кораво, дори го пресушават. Аз се хвърлих към скъпия си приятел, за да му подам една дъска, която ми бе послужила да се спася. Вече бях стигнал близо до него и подкрепен от величието на намерението си, щях да спася моя брат. И какво щастие щеше да бъде за мен! Много голямо! Ала една вълна потопи и двама ни. След малко изплувах над водата, извиках… и като не го видях да се покаже, почнах да викам отчаяно… но напразно! Моят приятел от детските години бе останал във водовъртежите на оня океан, който той не се побоя да прекоси и да се присъедини към мене, за да служи на делото на един народ. Още един мъченик на италианската свобода, лишен от някакъв камък, който да сочи къде са били погребани костите му в пясъците на новия свят!

Труповете на шестнайсет другари имаха същата участ: погълнати от морето, те бяха отнесени от теченията на тридесет мили към север и там заровени в пясъците на брега. Между тези шестнайсет души имаше шест италианци.

Оцелелите, на брой четиринайсет души, един след друг се добраха до брега. Напразно между тях търсих италианско лице: всички италианци бяха мъртви. Струваше ми се, че съм самичък в света. Бях като луд от мъка и моят живот, който бях спасил с толкова усилия, ми се струваше непоносим. Мнозина от другарите, които не бяха моряци и не умееха да плуват, се спасиха. Който иска, нека обясни как е станало това. Между загубените имах и други скъпи другари: двама освободени роби, един мулат и един черен — Рафаеле и Прокопио — и двамата доказано смели и предани мъже.

С нас стигна до брега и едно буре ракия. Това ми се стори цяло щастие и казах на Мануел Родригес: „Да се погрижим да го отворим и да подкрепим другарите, които пристигат на брега“. Заловихме се да го отворим, но в същото време ни обхвана страшен студ. Добре, че се сетихме да започнем да тичаме; иначе щяхме да паднем изтощени от умората и студа.

Ние тичахме на юг по брега, като се насърчавахме взаимно да тичаме. Брегът на морето ни правеше завет и донякъде ни предпазваше от силния вятър.

По крайбрежния наклон течеше в северна посока и на дълго разстояние успоредно на брега малката рекичка Арерингуа, за да се влее после в океана.

И тъй, ние се движехме по десния бряг на реката. На разстояние около четири мили намерихме една къща, в която към нас проявиха широко гостоприемство. Тая къща се издигаше на малка полянка в началото на величествената и безкрайна бразилска гора, една от най-големите в света. В нея живееха баща, майка и дете. Наоколо стърчаха стари вековни дървета, страхотно дебели и високи. В един ъгъл на поляната имаше градина с красиви портокалови дръвчета, плодовете на които бяха чудесни. За корабокрушенците това бе приятна изненада!