Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memorie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
TonevR (2021)

Издание:

Автор: Джузепе Гарибалди

Заглавие: Моите спомени

Преводач: Петър Драгоев

Година на превод: 1958

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: мемоари

Националност: италианска (не е указано)

Печатница: Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

Излязла от печат: 20.IV.1958 г.

Редактор: Л. Топузова

Художествен редактор: Цв. Костуркова

Технически редактор: Н. Панайотов

Художник: Ат. Нейков

Коректор: М. Томова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16218

История

  1. — Добавяне

Битки, сражения

Всичките наши полкове бяха повикани на западния бряг на Лаго ди Гарда. Понеже имах заповед да действувам в Тирол, изпратих втори полк и втори стрелкови полк към Кафаро да завладеят тоя мост и силната позиция Монте Суело, което бе извършено бързо и смело, като те изгониха австрийците в един славен бой.

Началото на нашата кампания беше добро и с остатъка от разполагаемите полкове аз се тъкмях да следвам отблизо смелия наш авангард, когато на 24 юни стана съдбоносното сражение.

Генерал Ла Мармора ми съобщи нещастния изход от това сражение и ми заповяда да защищавам Бреша и да не разчитам на подкрепата на войската ни, която се оттегляше зад река Олио. Аз повиках от Тирол авангарда и веднага помислих за едно съсредоточаване на всички сили, които можех да събера срещу Лонато — точка, която задоволяваше тройната цел да защищавам Бреша и Сало и която можеше да ми бъде полезна за прибиране на хората и материалите от войската, които, знаех, че са разпръснати, както действително стана.

През дните след нещастния 24 юни ние завзехме Лонато и Дезенцано, с аванпостове в Риволтела, най-напред с един, после с няколко полка, които заемаха бойното си място със самото си пристигане, тъй като трябваше да се предполага с вероятност, че австрийците няма да бездействуват след оттеглянето на нашата войска. Освен това полковете от Южна Италия, въпреки най-големите си усилия да се придвижат напред, нямаше да успеят да дойдат навреме, за да ни помогнат, в случай че неприятелят, възползувайки се от предимствата си, се насочеше срещу нас; и ми се струва, че към 26-и, вероятния ден на появата на неприятеля, ние нямаше да можем да противопоставим повече от осем хиляди души с една планинска батарея и едно 24-калибрено оръдие от флотилията, разположено върху лонатското възвишение. От всичко това се заключава, че решението да задържим Лонато срещу победоносната неприятелска войска, в случай че последната се придвижеше напред, беше малко рисковано; все пак това решение бе много полезно.

Като държахме в ръцете си Лонато, Дезенцано и предните постове в Риволтела и по десния фланг на фронта ни чак до Поцоленге, ние наистина защищавахме Бреша, както ни беше заповядано, Сало с арсенала му, складовете и флотилиите, и можахме с голяма радост да съберем разпръсналите се от войската войници и няколко обоза.

Главната войска се оттегляше от реките Минчо и Олио и то след като се беше сражавала. Ала защо се оттегляше войската от десния фланг, т.е. войската при река По? Наброяваща деветдесет хиляди души и с една река като По под носа си, тая войска се оттегляше. Кой я преследваше? Неприятелят разполагаше с осемдесет хиляди души на Минчо и макар че беше излязъл победител от едно сражение с числено превъзхождаща го войска, тия осемдесет хиляди души трябваше да бъдат поне намалени и уморени. И защо да се оттегли от река По чак до Апенините? Аз не мога да си обясня това.

Не познавам австрийския генерал, който командуваше нашите неприятели през 1866 г., но смятам, че той трябва да е бил много способен, щом успя да победи една два пъти по-многобройна войска от неговата и при това съставена от воини, които безспорно струваха колкото неговите.

Победите на прусите на север естествено повлияха, за да се спре напредването му.

Но сред доброволците не възникна смут, страх или безпорядък. Това национално нещастие натъжи всички, ала у никого не се породи чувството на недоверие в съдбините на страната, и въодушевлението, с което тия отлични младежи бяха напуснали бащините си огнища, не само продължаваше да съществува, но се усилваше още повече поради деликатното ни и опасно положение. Война! Да се бием! Това искаха всички. И ако имаха поне един месец за организиране и обучение и бяха въоръжени както трябва, щяха да извършат чудеса.

Италианската войска беше разделена на две части; първата, от сто и двадесет хиляди души, на Минчо и втората, от деветдесет хиляди, на По. Както се вижда, двете превъзхождаха числено неприятелската войска, която наброяваше около осемдесет хиляди души извън крепостите и.

Да заплашваш на разни точки с дивизии или най-много с корпуси, след това с една маса от около осемдесет хиляди души да дадеш решителния удар на най-силната част на неприятелската войска, това, струва ми се, бе първата грешка, извършена от нашия главнокомандуващ.

Австрийският генерал, възползувайки се от грешките ни, съсредоточи разумно силите, с които разполагаше в околностите на Верона, и връхлетя върху войската ни на Минчо, която първа бе започнала офанзивата.

След голямото сражение при Кустоца ние задържахме позициите при Лонато и Дезенцано, докато със заповед от върховното командуване ни се нареди да подхванем отново операциите в Тирол, тъй като войската се тъкмяла отново да мине в офанзива.

Ние оставихме втори полк да защищава Сало, флотилията и най-важните точки на езерото до Гарняно, всичко под заповедите на генерал Авецана, и след като натъкмихме защитните батареи на западния бряг, поехме отново пътя към Кафаро с първи и трети полк и с първа стрелкова дружина.

През това време възгорделият се от победата при Кустоца неприятел бе укрепил силно изоставения от нас Кафаро и Монте Суело. Аз реших с едно неочаквано нападение да го прогоня от тия точки, за да отворя пътя за Тирол. На 3 юли призори потеглих от Сало и към обед пристигнах в Рока д’Анфо, където заварих полковник Корте, тогава началник на трите поменати корпуса, който бе взел вече мерки да прогони врага от границата ни.

Към три часа следобед капитан Беци, стигнал по планината отляво на уговореното място, даде сигнал и аз заповядах на колоната, определена за атака, защитена дотогава от крепостта, да се придвижи напред с ускорен ход и да нападне неприятеля. Полковник Корте се движеше начело на колоната с адютантите си и със свойственото си хладнокръвие подготвяше, атаката в добър ред и с устрем, достоен за италианските доброволци.

За известно време всичко вървеше добре. Неприятелят се огъваше пред храбростта на нашите, ала той бе подкрепен от резервите, разположени върху височините на Монте Суело, и нашите се натъкваха на все по-страшни позиции. Накрай устремът на нашите бе спрян. Многото ранени, които се връщаха назад, поддържани от другарите си, внесоха известно смущение в колоната. Наистина нашите млади воини не помислиха за бягство, нито пък се поддадоха на какъвто и да било страх, ала те бяха смазани от напрежението на предишните походи за бой и от атакуването на толкова трудни позиции.

Към края на деня битката все още не бе решена и ние останахме на позициите, заети под Монте Суело. Мене ме раниха в лявото бедро и трябваше да се оттегля, като предоставя командуването на полковник Корте, който се държа храбро през всичкото останало време от деня на заетите позиции. Полковник Бруцези от трети полк му помогна храбро.

На 4-и призори неприятелят се оттегли от Монте Суело и ние го заехме с дружината на Кайроли от девети полк, когото намерих по пътя за Барге и на когото предния ден бях заповядал да върви напред. Същия ден нашите заеха Баголино и Кафаро. Остатъкът от доброволческите корпуси, все още лишени от необходимото, се придвижваха напред към Тирол, ала бавно, тъй като бяхме принудени да се снабдяват с необходимото по пътя.

При завземането на Лодроне и Дацио срещнахме слаба съпротива и най-сетне завзехме и Понте Дацио и Сторо, където се установи моята главна квартира.

Тъй като по-късно трябваше да проникнем в Джудикардия, налагаше се да завладеем първо крепостта Ампола, която господствува над долината под същото име и която свършва при долината Ледро, откъдето неприятелят можеше да изскочи и да завладее Сторо и Понте Дацио, като по тоя начин ни откъсне от Бреша, нашата оперативна база.

След като с превземането на Кондино и западните височини осигурихме защитата на левия си фланг, всичките ни грижи се насочиха към завладяването на крепостта Ампола.

През тия дни ни дойде прочутата осемнадесета бригада, командувана от майор Дольоти, с петнадесет великолепни дванадесеткалибрени оръдия.

Числено превъзхождащият ни враг с трите вида оръжие изтласка нашите от Чимего и ако нямахме няколкото оръдия от превъзходната ни артилерия, пристигнала в ония дни, сражението можеше да ни струва много. За щастие, загубите не бяха големи. И тук, както винаги, долнокачествеността на пушките ни беше причина за загубите ни, които надхвърляха тия на неприятеля.

Войната в Тирол, както във всички планински краища, може да се води само ако се владеят височините. Безсмислено е да се преследва врагът в долините, дори с много по-големи сили от неговите. Врагът с превъзходните си стрелци по върховете на планините и по склоновете винаги ще успее да избие войските, които се придвижват по пътищата на долините. Затова, като изключим Монте Суело, където може би от нетърпеливост не се придържахме към тая максима, всичките наши операции по-нататък бяха предшествувани от завземането на околните планини. И макар тиролците да са опитни в тоя род война, въоръжени с отлични карабини, с които си служат с поразителна сръчност, и макар че и те са храбри войници, успеехме ли да застанем над тях по гребените на планините, те вече не можеха да се съпротивляват. Така нашата упоритост да вървим напред винаги се увенчаваше с успех, въпреки че ни струваше значителни загуби; и тоя успех се дължеше главно на това, че завземахме височините. Завладяването на крепостта Ампола и завземането на планинската верига, която се простира от Рока Пагана чак до върховете Бурели, Джовио, Кадре и др., като господствува над долините Ледро и Джудикардия, ни отвориха лесно пътя в долината Ледро и позволиха главата на колоната ни да стигне чак до Тиарно и Бецека.

Движението ни надясно в долината Ледро беше от много голямо значение, защото от тая част трябваше да закриляме съединяването на втори полк, който беше навлязъл навътре по Моите Нота към Пиеве, Молина и Лаго ди Гарда, противно на заповедите ми, съгласно които той трябваше да се придвижи по долината Лорина към Ампола, за да помогне на обсадата.

Понеже имах присърце завземането на долината Ледро, главно за да осигуря съединяването на втори полк, аз бях заповядал на генерал Хауг да предостави на майор Дольоти грижата за обсадата на Ампола и да се отправи към споменатата долина с колкото сили може да отдели от обсадата. Тая акция, преди да се предаде крепостта, беше тежка и не се осъществи.

Във всеки случай аз бях неспокоен за съдбата на втори полк и веднага след предаването на крепостта изпратих в долината Ледро пети полк.

Движението към долината Ледро бе извършено навреме, защото неприятелят, след като бе събрал в долината Конзеи шест хиляди от най-добрите си войници, се спускаше по тая долина към Бецека с намерение да отдели от нас отредите на втори полк и да ги срази.

На двадесети, след предаването на крепостта, когато пътят за Ампола бе вече свободен, главата на нашата дясна колона завзе това село и през нощта една дружина от пети полк, начело с Мартинели, бе изпратена да разузнае източните възвишения.

Тая дружина, не зная дали по вина на някого или случайно, бе обградена призори от значителни неприятелски сили. Остатъците от тая дружина, преследвани от неприятеля, отстъпиха към главната колона, която заемаше Бецека и съседните села на север, и там се завърза сериозна битка.