Джузепе Гарибалди
Моите спомени (43)

Връщане в Монтевидео

След сражението на 20 май 1846 г. при Даймон не ни се случи нещо значително в Уругвай.

Получих заповед от правителството да се завърна в Монтевидео с корабите на флотилията и с отреда на италианския легион. В Салто останаха няколко по-малки от нашите ладии. Крепостта мина под заповедите на коменданта Артегас, един храбър офицер, отличил се в сражението на 20 май.

Наскоро след отпътуването ми в Салто пристигнал полковник Бланко и по заповед на генерал Рибера поел командуването на крепостта.

Поради грешките, извършени в Кориентес и Монтевидео, каузата на Розас се бе подсилила извънредно много, докато каузата на народите от на Плата бе изпаднала в окаяно положение. Кориентес видя войската си унищожена от Уркиза в едно сражение и кориентският нещастен народ, след като бе плувал в море от кръв, попадна под най-отвратителния деспотизъм.

Рибера не се беше поучил от бедите и свърши, както бе започнал — като отстрани от службите хората, които бяха ги изпълнявали честно, и ги замести със свои привърженици. Така той разруши силите на една действуваща войска, която смелостта и постоянството на народа бяха създали и поддържали с несравним героизъм, като приключи с пожертвуването на свещените й останки. Накрая негодуванието и проклятието на всички го прогониха извън пределите на страната.

Нека бъде такъв краят (и такъв ще бъде непременно) на всеки, който вижда у народите само апанажа, създаден единствено за задоволяване желанията за разврат, богатство и власт, които господствуват у онова долно съсловие от хора, наречени монарси, и у някои председатели на републики, по-лоши и от монарсите. Англо-френската намеса, обезсърчена от нашите нещастия и от едно толкова жалко поведение, ни изоставяше напълно, особено от страна на Англия; Франция беше по-скоро задържана от отговорността, че ще загуби многобройни свои синове, отколкото от интерес към една пропадаща кауза. Затова нашите позиции във вътрешността падаха една след друга във властта на неприятеля.

Салто, тъй славно завоюван и задържан от нас, бе превзет от Сандро Гомес. При защитата му загинаха полковник Бланко, стар и храбър воин, и не малко от защитниците, между които и поручик Галегос, храбър, но кръволок, и поради това, като попаднал в ръцете на неприятеля, бил съсечен.

В Монтевидео, единствена и последна крепост на храбрия източен народ, защитата продължаваше. В тоя град все още се събираха хората, побратимени от шестгодишните мъчнотии, опасности, победи и беди, и започваха отново смело да градят една сграда, която коварството бе сринало почти до самите основи. Полковник Вилаграм, прекарал цели четиридесет години във войни, най-смелият, най-честният от всички и подмладен в сраженията, и полковниците Диац и Таес, извънредно храбри началници, грубо отстранени от Рибера, понеже не служеха нему, а на отечеството си, както и много други млади началници, уволнени от него, заеха отново мястото си със съзнание за дълг и с вяра в справедливостта; и с тях в редиците на защитниците се възвърнаха смелостта и доверието.

Вдъхновени от общественото благо, уругвайци, французи и италианци започнаха отново да маршируват с предишната бодрост в защита на общото отечество, защото като на отечество гледахме ние на гостоприемния град, който ни беше дал великодушно убежище. Накрай от никого вече не се чуваше обезсърчителна дума. Когато обсадата на Монтевидео бъде по-добре опозната в подробностите и, ще се види, че защитата му не е последна между хубавите защити, изнесени от един народ, който брани независимостта си със смелост, постоянство и всякакви жертви. Тая защита ще свидетелствува за мощта на един народ, който не иска да прегъне коляно пред самовластието на един тиранин. Каквато и да е била съдбата му, тоя народ заслужава одобрението и възхищението на света.

През времето на завръщането ни от Уругвай до отпътуването ни за Италия отбелязахме малко успехи. Италианският легион, справедливо уважаван заради славните му подвизи, бе заел обичайната служба на линията на аванпостовете, като се сменяше поредно с другите корпуси на столицата. Анцани излизаше с него и макар че не се случиха значителни военни събития, легионът не пропускаше при всяко сблъскване с неприятеля да се покаже достоен за славата си.

Аз се занимавах по-скоро с марината, като поправях някои кораби, които се нуждаеха най-много от поправки, и като кръстосвах по Плата с голетата „Маипиу“. По онова време бях удостоен с честта да командувам войската на републиката. Нищо значително не се случи по време на командуването ми, което после предадох на стария и храбър Вилаграм.

Между това френската намеса отслабваше всеки ден: за разрешението на проблема тя искаше да употреби вече не военни средства, а дипломатически; и Розас вземаше на подбив тия нови средства. Разни посредници бяха постигнали от диктатора само примирия без значение, които в края на краищата допринесоха само за изразходването на средствата на бедния обсаден град, събрани с мъка.

С промяната на политиката Франция бе променила и представителите си. На мястото на мъже като Дьофодис и Узлей, посланици, Лене и Инглфилд, адмирали, достойни да поддържат една благородна политика и скъпи на населението, бяха назначени мъже на спогодбите и последователи на една политика, която искаше на всяка цена да тури край на войната.

Източното правителство, безсилно поради липса на средства, трябваше да се съобрази с диктовката на намесата.

Окаяно положение! Нещастни са ония народи, които очакват благосъстоянието си от чужденеца! И винаги, когато се сетя за тази безутешна истина, моята мисъл се отправя печална към нещастната ни Италия.

По онова време (струва ми се, в началото на 1848 г.) стигна и до нас известието за папските реформи. Че страданието на италианския народ под властта на чужденеца бе достигнало най-високата си точка, знаехме вече от всички писма, които пристигаха в Ла Плата.

Мисълта да се завърнем в родината и надеждата, че ще можем да се хвърлим в борбата за освобождението и, от дълго време вълнуваха душите ни. Наистина печално беше да оставим страната на изгнанието ни, второто наше отечество, братята по оръжие, но монтевидейският въпрос бе станал чисто дипломатически и за нас оставаха само униженията и досадата, ако не и нещо по-лошо, както можеше да се допусне, тъй като имахме работа с френското правителство, което ставаше все по-враждебно към нашата народност. При това положение на нещата реших да събера най-добрите си хора, да намеря кораб и да отплавам за Италия.