Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memorie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
TonevR (2021)

Издание:

Автор: Джузепе Гарибалди

Заглавие: Моите спомени

Преводач: Петър Драгоев

Година на превод: 1958

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: мемоари

Националност: италианска (не е указано)

Печатница: Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

Излязла от печат: 20.IV.1958 г.

Редактор: Л. Топузова

Художествен редактор: Цв. Костуркова

Технически редактор: Н. Панайотов

Художник: Ат. Нейков

Коректор: М. Томова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16218

История

  1. — Добавяне

Сражение на пехотата

Републиканската войска се подготвяше за поход, когато ние се присъединихме към нея. След поражението при Рио Пардо неприятелят, съвзел се в Порто Алегре, бе излязъл оттам под командата на стария генерал Джорджио и се бе настанил по бреговете на реката Као, под закрилата на военните си кораби, с многобройна артилерия и подсилен с доста пехота. Там неприятелят очакваше да пристигне генерал Калдерон със значителна кавалерия, идващ от Рио Гранде.

Империята, при всичките средства за поквара, с които разполагаше, не беше лишена от привърженици в областта Рио-Гранде, край, за който може да се каже, както за Рио де ла Плата, че там хората се раждат на кон и техният рицарски дух ги прави войнствени. Но не всичките хора, колкото и да са рицари, устояват на почестите, титлите, отличията и особено на всемогъщия метал.

Същият недостатък, който отбелязахме по-горе, т.е. отвращението, което републиканците изпитваха да стоят събрани под знамената, когато неприятелят не се вижда, улесняваше движенията му; и когато генерал Нето, който командуваше републиканските полски войски, бе събрал достатъчно хора, за да бие Калдерон, последният се бе съединил с основното ядро при Као, след като бе намерил много коне, от които тъй много се нуждаеха монархистите. Тъй че генерал Джорджио заплашваше с много по-голяма войска обсадниците на столицата и ги принуждаваше да вдигнат обсадата.

За председателя на републиката беше необходимо да се свърже с дивизията на Нето, за да бъде в състояние да се бие с неприятеля. Бенто Гонсалес извърши сполучливо свързването — нещо, което прави чест на военните му качества. За една европейска войска подобна маневра би била невъзможна поради препятствията.

Ние потеглихме с войската от Малакара, като се насочихме към Сан Леополдо (немска колония); минахме нощем на две мили от неприятелската войска и след четиридесет и осем часов поход, почти без да хапнем, стигнахме в околностите на Такуари, където срещнахме генерал Нето, който идваше срещу нас. Казах — почти без да хапнем; и действително, щом неприятелят усети движението ни, веднага усили хода си и макар че поради артилерията и припасите си беше много по-тежък от нас, настига ни на няколко пъти, когато си почивахме от дългия поход и печахме месо, единствената наша храна, и на няколко пъти ни принуждаваше да нарамим шишовете[1] и да потеглим, бързо към целта.

Спряхме в Пинеирино, на шест мили от Такуари, и се приготвихме за сражението. Републиканската войска, състояща се от пет хиляди кавалеристи и хиляда пехотинци, заемаше височините на Пинеирино, малка планина, полупокрита с борове: пехотата в центъра се командуваше от стария полковник Крешенция, дясното крило — от генерал Нето, и лявото — от генерал Канабаро. И двете крила бяха съставени само от кавалерия и то — без преувеличение — от най-добрата в света, макар и фарапа.[2]

Нашата войска, съставена изцяло (без офицерите) от чернокожи, беше също тъй превъзходна и желанието да се бием — всеобщо. Полковник Хуан Антонио командуваше резервата на един кавалерийски корпус.

Неприятелят имаше четири хиляди пехотинци, три хиляди кавалеристи и няколко оръдия. Той беше заел позиция отвъд коритото на един поток, който разделяше двете войски, и държането му вдъхваше респект. Там се намираха най-добрите войски на империята, а старият генерал Джорджио, който ги командуваше, минаваше за най-способният генерал.

Неприятелският генерал бе вървял смело до това място срещу нас и вече бе направил всички приготовления за нападение. Два пехотински батальона преминаха сухото корито на потока и веднага образуваха квадрат. Две оръдия, заели благоприятна позиция спрямо нашия бряг, обстрелваха нашите кавалерийски вериги и подкрепленията им.

Смелчаците от първа кавалерийска бригада под командата на генерал Нето вече бяха извадили сабите си и очакваха само сигнала за нападение, за да се хвърлят върху двата батальона. Тези войнствени синове на Континента бяха уверени в победата. Те и техният генерал Нето никога не са били бити.

Нашата пехота, с развети знамена, разделена на дивизии върху най-високата част на хълма и прикрита от билото му, изгаряше от нетърпение да се бие. Страшните улани на Канабаро, всички освободени роби и укротители на коне, вече бяха направили движение напред, заобикаляйки дясното крило на неприятеля, който поради това бе принуден да устоява и надясно, и то в безпорядък. Смелите освободени роби, горди със своята внушителност, ставаха още по-непоколебими. На същинска гора от копия приличаше техният корпус, съставен от роби, освободени от републиката и избрани измежду най-добрите укротители на коне в областта, всички черни, с изключение на висшите офицери. Неприятелят не бе видял никога гърбовете на тези истински синове на свободата. Техните копия, по-дълги от обикновените, техните черни лица, яки тела, закрепнали в постоянната и усилена работа (и тяхната съвършена дисциплина) вдъхваха ужас у неприятеля.

Въодушевяващият глас на генерала вече бе преминал през редиците. „Днес всеки от нас ще се бие за четирима“ — тия бяха думите на началника, надарен с всички качества на голям военен предводител, ала необлагодетелствуван от щастието. Нашите души тръпнеха с вяра в победата. По-красив ден и по-великолепна гледка не зная![3] Застанал в средата на нашата пехота, на най-високото място, наблюдавах едната и другата войска.

Рядката и ниска растителност на просналите се пред нас поля не представляваше никаква пречка за погледа и аз можех да наблюдавам дори и най-малките движения там долу, под нозете ми, след няколко минути ще бъде решена съдбата на най-голямата страна в американския континент — Бразилия! Ще бъде решена съдбата на един народ! Тези набити, цветущи, великолепни тела, след малко ще бъдат раздърпани, поразени, обхванати от беса на разрушението! След малко кръвта, строшените членове, труповете на прекрасната младеж ще загрозят красивите девствени поля! И все пак ние очаквахме с нетърпение сигнала за сражение… Но напразно!

Неприятелският генерал, изплашен от смелото ни държане и от много силната позиция, която бяхме заели, се отказа от замисленото нападение, заповяда двете дружини да се върнат обратно и от нападателното положение, което държеше дотогава, мина в отбранително.

Генерал Калдерон бе убит при едно разузнаване; може би това беше една от причините за нерешителността на Джорджио. Щом неприятелят не ни напада, трябваше да го нападнем ние. Такова беше мнението на мнозина. Но щеше ли да бъде добре? Ако ние бъдехме нападнати на високите позиции на Пинеирино, имаше голяма вероятност да победим; но ако напуснехме тези позиции, за да гоним неприятеля, трябваше да прекосим коритото на потока, което макар и сухо, беше трудно проходимо; освен това неприятелят ни превъзхождаше не само по броя на хората, но и по броя на оръдията си (ние имахме само едно!). В края на краищата, ние не влязохме в сражение и целият ден мина само с няколко престрелки.

В нашия лагер се чувствуваше оскъдица откъм месо. Особено изгладняла беше пехотата. Още по-непоносима беше жаждата, понеже по местата, заети от нас, не се намираше вода. Но хората ни бяха привикнали на лишения и се оплакваха само, че не се бием.

През нощта старият генерал бе изчезнал и заранта не забелязахме никъде неприятеля. Понеже беше мъгливо, до десет часа преди обед не знаехме новите му позиции. Едва по това време най-сетне открихме, че е заел силни позиции при Такуари.

Уверен съм, че хитрата маневра на неприятеля причини мъка на благородното сърце на председателя на републиката. Но не можеше нищо да се направи: той бе загубил един блестящ случай да унищожи империята и по всяка вероятност да осигури победата на страната си.

След малко получихме сведения, че кавалерията на неприятеля преминавала реката Такуари, подпомогната от ескадрата му. Значи неприятелят отстъпваше и ние трябваше да нападнем опашката на войската му. Нашият генерал не се поколеба в това. И тъй, ние тръгнахме смело на бой. Неприятелската кавалерия бе вече преминала реката, подпомогната от няколко плавателни съда, но цялата пехота беше останала върху левия бряг на силни позиции, закриляна от военни кораби и от една много гъста и висока гора. Втората наша пехотна бригада, съставена от втора и трета дружина, бе определена да започне нападението. Тя нападна с най-голямата възможна решителност, но численото превъзходство на неприятеля беше извънредно голямо и нашите смели воини, след като проявиха чудеса от храброст, бяха принудени да се оттеглят, подкрепяни от първата дружина на моряците и на артилеристите без оръдия. Ужасно беше това пехотинско сражение в гората, където шумът от пушечните изстрели и от чупенето на клоните, сред извънредно гъстия дим, приличаше на адска буря. Двете страни загубиха не по-малко от петстотин души — ранени и убити. Труповете на смелите републиканци бяха намерени чак на брега на реката, където бяха нападнали „на нож!“ с устрем неприятеля. За съжаление тая смелост бе отишла напразно, понеже след като втората бригада бе принудена от значително превишаващия я неприятел да се оттегли, не подновихме нападението. Като настъпи нощта, неприятелят можа свободно да завърши преминаването върху десния бряг на Такуари.

От тоя бряг неприятелят стана почти пълен господар на равнината. Ние потеглихме пак към Порто Алегре, за да почнем отново обсадата.

Положението на републиката бе малко влошено. Ние минахме пак през Сан Леополдо, Сетембрина и спряхме в Малакара, в стария стан. Оттам след няколко дни се прехвърлихме в Белависта, позиция по-близка до лагуната Дос Патос, в североизточна посока от тази на Малакара. В същото време Бенто Гонсалес замисли друго действие, което, ако успееше, можехме да подобрим значително състоянието на работите си.

Бележки

[1] Месото, главната храна на американските войски, се пече набучено на прът, следователно лесно се носи на рамо.

[2] Монархистите наричаха републиканците „фарапос“, което ще рече дрипльовци, а републиканците наричаха монархистите „карамуру“, което на местно наречие значи „хора на огъня“.

[3] Каква наслада за един ученик на Бекариа, враг на войната! Но какво искате: аз бях срещнал в пътеката на живота си австрийците, поповете и деспотизма.