Джузепе Гарибалди
Моите спомени (69)

Аспромонтската война през 1862 година

Както дървото се цени по плода му, тъй и човек се цени по благотворния плод, който може да дари на себеподобните си. Да се родиш, да живееш, да ядеш и да пиеш и накрай да умреш — това е свойствено и на насекомото.

В период като този от 1860 г. в Южна Италия човек живее живот полезен за мнозинството. Това е истинският живот на душата.

„Оставете да действува този, комуто се пада“ казваха обикновено ония, които, пъхнали муцуна в яслите на държавното съкровище, бяха разположени да не действуват или да действуват зле. Вследствие на тази теория савойската монархия на три пъти отправи своето вето към експедицията на Хилядата; първия път не искаше те да заминат за Сицилия; втория път — да преминат Фаро; и третия път — да преминат Волтурно.

Хилядата заминаха за Сицилия, преминаха Фаро и Волтурно и с това работите на Италия не се влошиха.

„Вие трябва да провъзгласите републиката!“ — крещяха и все още крещят мацинианците^[1], сякаш тези учени хора, свикнали да дават на света закони от писалищните си маси, познаваха моралното и материалното състояние на народите по-добре от нас, които имахме щастието да ги командуваме и водим към победата.

Че монархиите, както и поповете, доказват всеки ден, че нищо добро не може да се очаква от тях, е очевидно; но да се твърди, че трябвало да се провъзгласи републиката от Палермо до Неапол през 1860 г., това е погрешно! И онези, които искат да убедят другите в противното, го правят поради партийна омраза, каквато са проявявали от 1848 г. насам при всеки случай, а не че са убедени в това, което твърдят.

Имахме ветото на монархията през 1860 г., имахме го и през 1862 г. Да се катурне папството, смятам, струваше, ако не повече, то поне толкова, колкото да се катурне Бурбонът. И през 1862 г. червеноризците си бяха поставили за цел да съборят папството (безспорно — най-свирепия и настървен враг на Италия) и да завоюват естествената ни столица, без да имат друга цел и амбиция, освен тази — да сторят добро на отечеството.

Мисията беше свята, условията бяха същите и благородната Сицилия, с изключение на някои, които бяха седнали удобно на трапезата, приготвена от нас през 1860 г., отвърна с обичайния си устрем на зова ни „Рим или смърт“, който ние отправихме в Марсала.

Тук трябва да повторя онова, което вече съм казвал друг път; ако Италия имаше два града като Палермо, ние щяхме да достигнем Рим необезпокоявани.

Уважаваният мъченик на Шпилберг^[2], Палавичини управляваше Палермо. Естествено на мен не ми се искаше да причинявам каквато и да било неприятност на стария си приятел. Обаче бях убеден, че е грешка „да оставим да действува този, комуто се пада“, уверен, че не би се направил никакъв опит, ако липсваше тласъка на тези, които не искаха да останат безполезно растение.

Затуй и ние отправихме призива „Рим или смърт“ в Марсала. И след това моите храбреци се събраха във Фикуца, имение на няколко мили от Палермо, дето се яви една отборна дружина от младежа от Палермо и по-късно от областите.

Корао, смелият другар на Розалино Пило, и други уважавани мъже доставиха оръжие; Бонаско, Капело и други известни патриоти образуваха комитет по снабдяването. Така че с неразделните ми другари Нуло, Мисори, Кайроли, Манчи, Пачини и др. бързо намерихме нови Хиляда, готови като първите да нападнат попската тирания, без съмнение много по-вредна от бурбонската. Но по отношение на монархията ние бяхме извършили едно престъпление — десетте победи — и бяхме я обидили с това, че бяхме увеличили доходите и; всичко това кралете не прощават. Голяма част от ония, които крещяха за обединението на отечеството през 1860 г., сега бяха улегнали и доволни или клеветяха делото ни, или пък се държаха настрана, за да не се заразят при досега с незадоволимите и неспокойни революционери.

Във всеки случай, благодарение на смелото държане на Палермо и на силното съчувствие на цяла Сицилия, ние можахме да прекосим острова до Катания, без да срещнем сериозни спънки. Доброто население на Катания не се посрами и неговото държание прикова в границите на бездействието ония, които без съмнение искаха да спънат делото ни.

Два парахода, единият френски, а другият на компанията „Флория“, попаднали в пристанището на Катания, ни пренесоха на отсрещния бряг. Няколко фрегати от военната италианска марина кръстосваха пред пристанището и можеха да ми попречат да се качим на параходите и да отплаваме. Без съмнение те имаха заповед за това; ала за чест на този, който ги командуваше, те не проявиха враждебни действия към нас.

Ние минахме по много опасен начин Месинския пролив, понеже параходите бяха претоварени с хора, въпреки че мнозина от доброволците ни не можаха да се качат поради липса на място. През моряшкия си живот съм виждал много претоварени кораби, ала никога както в този случай. Понеже повечето от доброволците бяха новодошли, още непреброени в дружините и следователно непознати на офицерите, те се струпаха толкова много на борда на нещастните параходи, че създадоха опасност да ги потопят. Безполезно беше да ги увещаваме да слязат; за нищо на света нямаше да го сторят! А пък се излагахме на голяма опасност, може би на смърт. Аз се поколебах за известно време дали да тръгнем в това положение. Колко голяма беше моята отговорност! От решението, което щях да взема в един миг, зависеха кой знае колко неща за отечеството ми. Как да заповядам, когато всеки, който се намираше на парахода; не можеше да се помръдне от мястото си? Вече се спускаше нощта и трябваше да реша дали да тръгнем или да останем там, натъпкани като сардели, за да дочакаме денят да освети един неуспех.

Тръгнахме. И този път щастието подпомогна правото и справедливостта. Вятърът и морето отговаряха на състоянието на параходите. Както при преминаването през 1860 г. духаше слаб вятър и за щастие морето беше спокойно.

На разсъмване, след като прекосихме благополучно пролива, ние се приближихме до Мелито, дето слязоха всички. Както през 1860 г., ние поехме крайбрежния път към Капо дел Арма по посока на Реджо. Тогава имахме за врагове бурбонците, които търсехме, за да ги бием; днес срещу нас стоеше италианската войска, която искахме на всяка цена да отбегнем, но която също тъй на всяка цена ни търсеше, за да ни унищожи.

Първите враждебни действия срещу нас бяха проявени от един италиански броненосец, който плаваше по крайбрежието, успоредно на направлението ни; той ни подари няколко артилерийски изстрела, като ни принуди да отведем хората си към вътрешността, за да ги запазим.

Няколко отреда, изпратени от Реджо, нападнаха авангарда ни. Напразно им дадохме да разберат, че не искаме да се бием! Напразно! Те поискаха от нас да се предадем и понеже ние, естествено, не удовлетворихме искането им, трябваше да избягаме от братоубийствените им залпове.

За да се избегне безполезното проливане на кръв, заповядах на нашите да завият надясно и да поемат пътя за Аспромонте. Вследствие на враждебните действия на италианската войска срещу нас населението се изплаши и продоволствуването ни стана много трудно. Моите нещастни доброволци бяха лишени от всичко, дори и от най-необходимото храната. Когато срещнехме съвсем случайно някой овчар със стадото му, той не искаше да има вземане-даване с нас, сякаш бяхме нещо по-лошо от разбойници! Най-сетне нас ни смятаха отлъчени от църквата, поставени вън от закона — нещо, в което поповете и назадничавите хора можеха лесно да убедят доброто, но простовато население.

А ние бяхме все същите хора от 1860 г. и нашата цел беше толкова благородна, колкото и първата, макар да бяхме по-малко облагодетелствувани от съдбата. Но аз не виждах за пръв път италианското население бездейно и безразлично към тези, които се борят за свободата му.

Трябва да призная, че това не може да се каже за Сицилия; благородните сицилианци бяха ревностни през 1862 г., както и преди. Те ни дадоха най-добрите си младежи. Измежду възрастните сицилианци трябва да спомена барон Авицани ди Кастроджовани, който понесе като младеж големите мъчнотии и лишения на войната.

А много бяха мъчнотиите и лишенията. Аз гладувах и предполагам, че мнозина от другарите ми са гладували повече от мен.

Най-сетне, след злополучни походи по почти непроходими пътеки, зората на 29 август 1862 г. ни свари изтощени и изгладнели на Аспромонското плато. Събрахме малко недозрели картофи, от които, за да залъжем глада си, първо ядохме сурови, а после ги пекохме.

И тук трябва да отдам справедливост на доброто планинско население от тази част на Калабрия. Поради трудните пътища тия планинци не се явиха веднага; но следобед те дойдоха с хляб, плодове и др. Ала предстоящата разруха не ни позволи да се възползуваме от голямото им благоволение.

На запад, на няколко мили разстояние, към три часа след пладне, се показа главата на колоната на Палавичини, която имаше задачата да ни нападне. Понеже сметнах, че равната ни позиция, дето си бяхме почивали през деня, е много слаба и може да бъде обкръжена, заповядах на хората си да се отправят към планината. Ние стигнахме до края на прекрасната борова гора, която увенчава Аспромонте, и се разположихме там — с гръб към гората и с лице към нападателите ни.

Действително още през 1860 г. ние бяхме изпитали заплахата да бъдем нападнати от сардинската войска и беше нужна много голяма любов към родната земя, за да не влезем в братоубийствена война. Обаче през 1862 г., понеже беше, по-силна от нас, италианската войска ни обрече на унищожение и се спусна върху нас бързо, като върху разбойници, а може би още по-драговолно. Тоя път не ни бяха, отправени никакви предварителни искания; щом пристигнаха, нашите врагове ни нападнаха с изненадваща непринуденост и простота. Навярно такава беше заповедта; ние трябваше да бъдем унищожени, а понеже между родни братя можеше да се породи колебание, то нападението трябваше да се извърши веднага, за да няма време за размишления.

Като се приближи на разстояние колкото пушечен изстрел, корпусът на Палавичини образува вериги, напредна решително към нас и откри обичайния си „огън с движение напред“, система, прилагана и от бурбонците, която вече описах като лоша. Ние не отвърнахме. Ужасен беше за мене тоя момент! Аз бях поставен пред алтернативата — да сложим оръжието като овце или да се изцапаме с братска кръв. Естествено, подобно терзание не изпитваха войниците на монархията, или по-право началниците, които командуваха тия войници. Дали пък те не разчитаха на ужаса ми пред една гражданска война? Много е вероятно, защото те ни нападнаха със самоувереност, която караше да се предполага това.

Заповядах да не се стреля и заповедта ми бе изпълнена; направиха изключение само няколко пламенни младежи от десния ни фланг под заповедите на Меноти, които, като се видяха нападнати и то доста нахално, започнаха да стрелят и отблъснаха врага. Нашата позиция нависоко, с гората в гръб, ни позволяваше да се държим десет срещу сто. Но що от туй? Понеже не се защищавахме, естествено нападателите щяха да ни достигнат скоро. При това, тъй като жестокостта на нападателя е винаги в пряко съотношение със слабата съпротива на противника, стрелците, които напредваха към нас, зачестиха, за проклетия, изстрелите; и аз, който се намирах между двете линии, за да спестя изтреблението, получих като подарък два куршума от карабина, единия — в лявото бедро, а другия — в глезена на десния крак.

В същото време бе ранен и Меноти, който командуваше десния фланг. След заповедта ми да не се стреля почти всичките ми хора се оттеглиха в гората, като при мене останаха всичките ми храбри офицери, между които тримата уважавани хирурзи — Рипари, Базиле и Албанезе, на чиито любезни грижи без съмнение дължа живота си.

Отвратително ми е да разказвам за низостите на хората. Но при ония обстоятелства към мен бяха проявени толкова много низости, че биха могли да отвратят дори и посетителите на помийните ями.

Намериха се хора, които си потриваха ръцете при радостното известие за раните ми, сметнати за смъртоносни. Намериха се други, които се отказаха от приятелството ми; имаше дори и такива, които заявиха, че погрешно били похвалили някои мои заслуги.

Ала за чест на човешкия род, трябва да призная, че имаше и добри хора, които проявиха към мен братски грижи! Между тях трябва да спомена Чинчио Катабене, отнет преждевременно на Италия. Савойската династия бе пипнала голямата плячка, и то както я искаше, т.е. в едно състояние, което караше да се вярва, че по всяка вероятност дяволът ще си я отнесе на оня свят.

Наистина, към мене проявиха онова обикновено благоприличие, което се проявява дори и към големите престъпници, когато ги водят към бесилката; но например, вместо да ме оставят в някоя болница в Реджо или Месина, качиха ме на борда на една фрегата и ме отведоха във Вариняно, като ме принудиха да преплавам цялото Тиренско море, с ужасни болки от раната си в десния крак (раната не беше смъртоносна, но наистина много болезнена). Ала плячката трябваше да бъде на близко и сигурно място. Повтарям, отвратително ми е да разказвам за низостите на хората и ми е неприятно да отегчавам търпеливия си читател с рани, болници, затвори и с ласките на кралските лешояди.

И тъй, мене ме отведоха във Вариняно, в Специя, в Пиза и по-късно в Капрера. Много бяха страданията и любезните грижи на приятелите ми. Известният професор-хирург Занети извади куршума.

Най-сетне, след тринадесет месеца, раната на десния ми крак заздравя и до 1866 г. живях бездейно и безполезно.