Джузепе Гарибалди
Моите спомени (5)

Други пътувания

Аз пътувах още няколко пъти с баща си, после пътувах до Калиари с капитан Джервино на бригантина^[1] „Енеа“.

През последното пътуване бях зрител на едно ужасно корабокрушение, споменът за което е незаличим в паметта ми. На връщане от Калиари бяхме стигнали нос Ноли; с нас плаваха няколко кораба, между които един каталонски фелук^[2]. От няколко дни духаше югозападен вятър и морето бе много развълнувано; после вятърът се разрази с такава ярост, че ни накара да спрем във Вадо, понеже беше опасно да влезем в пристанището на Генуа при такъв ураган.

Фелукът отначало плаваше чудесно и се държеше тъй, че караше нашите най-опитни моряци да казват, че било за предпочитане човек да се намира на борда му. Но скоро трябваше да ни се представи най-печалната гледка. Една страшна вълна обърна кораба и ние видяхме само няколко души да простират към нас ръце и след миг да изчезват във втора, още по-страшна вълна. Катастрофата стана откъм десния ъгъл на задната част на кораба ни, следователно ние не можехме да помогнем на нещастните корабокрушенци. Корабите, които идваха след нас, също тъй не можеха да им помогнат, понеже морето беше страшно развълнувано и загинаха девет члена от едно и също семейство (че са били от едно семейство научихме по-късно).

При тази тъжна гледка в очите на по-чувствителните бликнаха сълзи, които бързо изсъхнаха при мисълта за смъртната опасност.

От Вадо проплавахме до Генуа и после до Ница, дето начевах редица пътувания на Изток и другаде с кораби на къщата Джоан.

Пътувах до Гибралтар и Канарските острови. После се впуснах в пътувания на Изток. При едно от тези пътувания се разболях в Цариград. Корабът отплава и понеже болестта продължи повече, отколкото се предполагаше, изпаднах в затруднения. Но в каквито и да било затруднения и опасности да съм попадал, никога не съм падал духом. Аз имах щастието да срещна хора, които проявиха благосклонен интерес към участта ми. От тях няма да забравя никога госпожа Луиджи Совайго от Ница, една от ония жени, които са ме карали да казвам толкова пъти, че жената е най-съвършеното създание — въпреки предубежденията на мъжете. Майка, образец на майките, тя създаваше щастието на своя превъзходен съпруг и на достойните си за обич деца, които възпитаваше с несравнима доброта.

Войната между Русия и Турция допринесе за удължаването на престоя ми в Цариград. По онова време ми се случи за първи път да стана домашен учител, по предложение на доктор Диего, който ме представи на вдовицата Тимони.

Влязох в дома на госпожа Тимони като учител на три деца. Този период на спокойствие използувах да се позанимая с гръцки, който после забравих, както и латинския, който бях учил в ранните си години.

По-късно продължих пътуванията си по море на кораба „Ностра синьора деле грацие“. Този кораб бе първият, който командувах като капитан от Гибралтар на връщане за Цариград.

Няма да споменавам останалите си пътувания на Изток, понеже при тях не ми се случи нещо забележително.

Възлюбил пламенно родината си още от ранните си години и изпълнен с негодувание срещу робството и, аз желаех от все сърце да се посветя в тайните на борбата за нейното освобождение. Затова търсех навсякъде книги, съчинения, в които се разглежда въпросът за италианската свобода и се говори за лица, посветили се на нея. При едно мое пътуване до Таганрог аз се срещнах с един млад лигурец, който пръв ми даде някои сведения за вървежа на нашите работи.

Навярно Колумб не е изпитал при откриването на Америка такова задоволство, каквото изпитах аз, когато научих кой се занимава с освобождението на отечеството.

Отдадох се всецяло на стихията, която чувствувах като своя от толкова време, и на 5 февруари 1834 г. в седем часа вечерта напуснах Генуа през Порта дела Лантерна, изгнаник, предрешен като селянин. Тук започва моят обществен живот: след няколко дни прочетох за пръв път името си в един марсилски вестник, който съобщаваше, че съм осъден на смърт.

В Марсилия прекарах няколко месеца в бездействие. Постъпих помощник-капитан на борда на френския търговски бригантин „Юнион“. Едва вечер, тъкмо когато се канех, облечен празнично, да напусна корабната си стая и да сляза в града, нещо изпляска във водата на пристанището. Капитанът и аз се озовахме веднага до парапетите на задната част на кораба. Някакъв човек се давеше между кърмата на кораба и вълнолома. Аз се хвърлих и, за щастие, спасих живота на един французин при възторженото ръкопляскане на маса зрители.

Спасеният беше Жозеф Рамбо, четиринадесетгодишен. Бузата ми бе измокрена от сълзите на признателност на една майка и получих благословията на цяло едно семейство.

Години преди това бях имал същото щастие с приятеля и другаря си от детинство Клаудио Терезе, който щеше да се удави в пристанището на Смирна.

Едно пътуване пак с „Юнион“ в Черно море. Едно в Тунис с една военна фрегата, построена в Марсилия, после от Марсилия до Рио де Жанейро с нантския кораб „Нотоние“.

През последното ми пребиваване в Марсилия, където се бях върнал от Тунис, в града вилнееше холера, която вземаше маса жертви. Бяха уредени амбулатории, в които доброволци предлагаха услугите си. Аз дадох името си на една такава амбулатория и докато бях в Марсилия, част от нощите си прекарах в бдение над заболели от холера.