Джузепе Гарибалди
Моите спомени (39)

Пристигането на Уркиза

Акцията при Тапеби бе извършена с голяма бързина. След сражението ние събрахме каквото можахме (коне, оръжия и др.) и веднага се отправихме към Салто. Това бързане ни беше от полза.

Както вече споменах, неприятелят очакваше подкрепление и това подкрепление беше не друго, а победоносната войска на генерал Уркиза, който току-що беше прогонил войската на генерал Рибера и отиваше към Кориентес, за да срази войската на тая област. Вергара, който командуваше авангарда, се яви пред Салто на следния ден след завръщането ни и ни отне няколко коня, пръснати на паша в околностите.

Ние предчувствувахме бурята, която щеше да се разрази върху ни, и направихме всички усилия, за да устоим срещу нея. По скици на Анцани, в средището на града бе издигната като по чудо една батарея, за която работиха най-усърдно войниците и населението. Удобните за защита къщи бяха укрепени и всички — пехотинци, кавалеристи и моряци — бяха разпределени по линията всеки на бойното си място.

Дебаркирахме няколко морски оръдия и ги натъкмихме на лафети върху батареята. По това време в Салто пристигна и полковник Баец с около шестдесет кавалеристи.

Уркиза не закъсня да се яви с войската си. Той се държеше много високомерно. Бе уверил приятелите си, че щял да премине Уругвай при Салто с помощта на отвлечената ни флотилия, ала неговото пророчество не се сбъдна.

Нападението на неприятеля започна едновременно с появата на основното ядро на силите му.

На изток от Салто, на разстояние колкото пушечен изстрел от първите къщи, има един хълм, който господствува над целия град. Ние не бяхме укрепили този хълм поради малкото сили, с които разполагахме, и защото защитната линия щеше да стане много дълга; тъй че вместо да го укрепим зле, предпочетохме да го изоставим и да съсредоточим войската си при батареята и в първите къщи отляво и отдясно на същата.

Естествено Уркиза зае позиция върху този хълм, дето настани шест оръдия и същевременно изпрати пехотата си с ход, при който можеше да се стреля, срещу десния ни фланг, като ни обсипваше със снаряди. Почти в същото време ние бяхме привършили с натъкмяването на двете оръдия върху батареята, но платформа и парапет нямаше и оръдията при всеки изстрел потъваха в още незатвърдения насип.

Нашето дясно крило наистина беше най-уязвимо, понеже неприятелят можеше да стигне до него, прикрит във вдлъбнатината на една долина. И действително, при внезапното и устремно появяване на неприятеля в значителен брой, нашите хора от това крило се изплашиха: те оставиха азотеас (къщите с тераси) и се разбягаха към реката с намерение да се прехвърлят на корабите. Ала не успяха, понеже всичките малки ладии бяха предварително отдалечени — мярка, която излезе много полезна.

Аз стоях върху батареята, в която бях запазил една дружина от легиона за резерва. Заповядах половината от дружината, командувана от храбрия поручик Закарело, веднага да нападне нахлуващия неприятел. След това заповядах и втората половина да направи същото. Нападенията бяха извършени с такава смелост, че неприятелят се видя принуден да се разбяга.

Дружината, за която става дума, броеше едва петдесет души и се командуваше от капитан Кароне; двата отреда бяха под командата на Раморино и Закарело — и двамата способни офицери и отлични воини. Нашият успех при лявото крило накара неприятеля да се откаже от всеки друг опит за нападение и сражението бе ограничено само в оръдейна стрелба.

Въпреки че неприятелят ни завари неподготвени за артилерийска борба поради липса на време, все пак ние не се посрамихме.

Аз бях заповядал да дебаркират бордовите оръдия под командата на тримата морски офицери: Антонио, Сузини и Леджиеро Колиоло, двамата от остров Магдалена, и Мария Хозе — и тримата много храбри офицери, така че неприятелската артилерия, макар по брой и позиция да превъзхождаше нашата, ядеше пердаха и беше принудена от време на време да се крие зад хълма.

Загубите на едната и на другата страна не бяха сериозни, понеже не бе извършено общо нападение по цялата линия. Във всеки случай ние загубихме по-голямата част от добитъка си, който се намираше в един „канал“ (оградено място): понеже беше неопитомен, щом неприятелят отвори оградата, той се втурна навън като поток и се разпръсна из полето.

В продължение на три дни Уркиза подновяваше опитите си и всеки ден ни намираше по-подготвени, понеже ние не пропускахме нито миг дори през нощта, за да завършим работата на батареята, да издигаме барикади и да възстановяваме щетите, причинени през деня.

Ние натъкмихме на батареята пет оръдия, завършихме окончателно платформата, парапета и барутния погреб. Най-сетне, като видя, че от нападенията и артилерийския огън не излиза нищо, неприятелят прибягна до системата на блокирането и ни затвори напълно откъм сушата. Ала и с това средство той остана излъган, понеже ние бяхме господари на реката и следователно можехме по нея да си доставим необходимите хранителни припаси.

През осемнадесетте дни, колкото трая обсадата, ние не стояхме със скръстени ръце: понеже трябваше да доставяме трева за добитъка, всеки ден се биехме с неприятеля. После, за да ни пристегне, неприятелят трябваше да образува една кръгова верига от постове; ние се възползувахме от нехайството на последните, за да ги нападаме неочаквано и често с полза. Най-сетне, след осемнадесетдневна обсада, уморен или може би повикан отвъд Уругвай за по-бързи работи, Уркиза ни остави. Той премина реката над Салто, ала не с корабите на нашата флотилия, както бе обещал.