Джузепе Гарибалди
Моите спомени (7)

Корсар

Корсар! С дванадесет другари на борда на една гаропера^[1] в океана. Ние се противопоставяхме на една монархия и развявахме, първи, край ония южни брегове, знамето на свободата, републиканското знаме на Рио Гранде. Срещнахме една сумака^[2] натоварена с кафе, и я пленихме. Потопихме „Мацини“, понеже нямахме друг кормчия да го управлява в открито море. Росети беше с мене; но не всички мои другари бяха росетовци, искам да кажа — мъже с чисти прави. А някой, не стига че лицата им не вдъхваха доверие, ами отгоре на туй си даваха вид на крайно свирепи люде, за да сплашат невинните наши врагове. Естествено, аз се опитвах да ги обуздая и да смекча, доколкото беше възможно, страха на нашите пленници. Когато се качих на сумаката, пред мене се яви пътник бразилец и ми предложи в една кутия три скъпоценни брилянта. Не ги приех и заповядах да не се пипат личните неща на екипажа и на пътниците.

Това поведение запазих при всички подобни случаи и заповедите ми никога не биваха пренебрегвани, защото моите подчинени бяха убедени, че по тази точка съм непреклонен.

Ние свалихме пътниците и екипажа на север от Итапекоройа, като им дадохме спасителната лодка на „Луиза“ (името на сумаката) и им позволихме да вземат собствените си вещи и каквото искат за ядене.

Отплавахме на юг и след няколко дни пристигнахме в пристанището Малдонадо, където бяхме посрещнати много добре от властите и от населението.

Малдонадо, на устието на Рио де ла Плата, е важен поради положението си и поради средно доброто си пристанище. Там заварихме един френски кораб, предназначен за лов на китове, и като корсари прекарахме весело на него няколко дни.

Росети отпътува за Монтевидео да уреди нашите работи. Аз останах със сумаката осем дни, след което нашият кръгозор започна да се смрачава и работата ни можеше да завърши трагично, ако управителят на Малдонадо беше по-малко добър и аз — по-малко щастлив.

Аз бях уведомен от същия, че не само не се признава рио-гранденското знаме, но че била пристигнала формална заповед за задържането на кораба и мене. И трябваше да опъна платна при силен североизточен вятър и да се отправя почти без цел във вътрешността на реката Рио де ла Плата. Преди да отплавам, едва успях да кажа на един познат, че се отправям към Джезу Мария в баранкасите^[3] на Сан Грегорио, на север от Монтевидео, дето ще чакам да науча какво са решили Росети и нашите приятели от столицата.

Пристигинахме в Джезу Мария след мъчително плаване, като рискувахме да претърпим корабокрушение поради едно от онези непредвидени обстоятелства, от които често зависи животът на много хора.

Като научих в Малдонадо за заповедта за задържането ми, останах замалко на суша да довърша някои работи, и понеже твърде нямах доверие в благосклонността на управителя, изпратих заповед на борда да приготвят оръдията. Заповедта ми била изпълнена веднага; по случило се тъй, че оръдията, извадени от трюма, били поставени в една стаичка близо до носа на кораба.

Понеже подготовката за отплаването ни стана набързо, никому не мина през ум, че оръдията са на такова място, дето могат да повлияят върху компасите. За щастие, на мене не ми се спеше. Вятърът се беше разразил в буря и застанал на завет до кормчията, аз наблюдавах с опитно око брега, простиращ се между Малдонадо и Монтевидео, който е много опасен поради скалите си, вдадени във водата.

Беше през времето на първата смяна на караула, т.е. между осем и дванадесет часа. Нощта бе тъмна и бурна. Обаче за око, свикнало да търси земята, не беше трудно да забележи брега, още повече че той ми се показваше все по близо, въпреки че бях заповядал на кормчията един румб на компаса, който трябваше да ни отдалечи от него.

„Орза упа куарта, орза ун’алтра куарта“^[4] и, струва ми се, че куартите бяха станали вече четири или пет, а въпреки това все повече се приближавахме към брега. Към полунощ караулът от предната част на кораба извика: „Земя!“ Хубава земя! За няколко минути ние бяхме обгърнати от ужасни вълни и от водата се показаха тъмните и страхотии глави на скалите, вдадени в реката. Нямаше възможност да ги заобиколим. Опасността беше огромна и неизбежна. Оставаше само едно: да се пуснем в празнините между скалите и да потърсим изход. Аз не загубих присъствие на духа: качих се на тринкетния пенон^[5] и с всичката сила на гласа си на двадесет и осем годишен мъж започнах да направлявам движението на кораба към ония точки, които ми изглеждаха по-малко опасни, като същевременно командувах необходимите маневри.

Бедната „Луиза“ беше обгърната от бесните вълни, които се разбиваха на палубата с такава ярост, с каквато се разбиваха и о скалите. Пред очите ми се откри ново зрелище: много акули, не обръщайки внимание на бурята, се въртяха около кораба и си играеха като деца сред нацъфтяло поле. Ала техните черни глави, черни като скалите, които ни обграждаха, както и някои заплашителни прояви дори в игрите им не навяваха твърде спокойствие. Във всеки случай, страшната опасност от скалите не ми позволяваше да мисля за друго. Щеше да бъде истинско чудо, ако успеехме да се измъкнем от този лабиринт. Ако корабът се удареше о някоя скала, това значеше да стане на парчета.

Както вече казах, стигнахме при нос Джезу Мария, до баранкасите на Сан Грегорио, на около четиридесет мили от Монтевидео към вътрешността на Ла Плата. Едва тогава научих, че оръдията били извадени от трюма и поставени в една стаичка до компасите.

При Джезу Мария — нищо ново. Росети, заплашен от управлението на Монтевидео, бе принуден да се скрие, за да не бъде запрян, и следователно не можеше да се занимава с нас. Хранителни припаси липсваха; нямахме лодка да слезем на брега, а пък трябваше по някакъв начин да бъде задоволен гладът на дванадесет души. Аз бях забелязал на разстояние около четири мили от брега една къща и реших да сляза на суша върху една маса, като на всяка цена занеса хранителни припаси на борда. Поради памперо^[6] приближаването на брега беше трудно дори и с лодки.

Пуснахме двете котви на много близко разстояние от брега, което в друго време не бихме си позволили, ала при този случай то ни беше необходимо, за да можем да се върнем на борда с една масичка, прикрепена върху две бъчвички.

С още един моряк ние окачихме дрехите си като трофей на една върлина, издигната върху масичката, и заели местата си върху този новоизкалъпен кораб, заплавахме или по-право се замятахме сред вълните към негостоприемния бряг.

Рио де ла Плата обкръжава областта на Монтевидео с лявата си страна и понеже тази област е съставена от повече или по-малко високи хълмове, реката е нарязала брега и е образувала на голямо пространство почти еднообразни скали, които на някои места са много високи. Същата река с дясната си страна мие брега на областта на Буенос-Айрес, върху който оставя наносите си. С течение на вековете от тези наноси са се образували безкрайните равнини на Пампасите.

Ние стигнахме благополучно до брега, където оставих другаря си да поправя пострадалия ни „кораб“, а аз се отправих към къщата, която бях забелязал от борда.

Гледката, която се откри пред очите ми, когато се изкачих на върха на баранкасите, наистина заслужава да бъде спомената.

Безкрайните вълнообразни източни поля са нещо съвършено ново за един европеец и особено за италианец, израснал в страна, където всяка педя земя е покрита с къщи, огради и всякакви други постройки на човешката ръка.

Там няма нищо подобно: креолът запазва земята такава, каквато са му я оставили туземците, унищожени от испанците^[7].

Полята са покрити с трева и се променят само в долините на брега на аройо^[8] или в канада^[9] с високата начиега^[10]. Бреговете на реката и на рекичката обикновено са покрити с много красиви гори, често от високи дървета.

Конят, волът, газелата, камилската птица са обитателите на тези прекрасни земи. Човекът, който се среща много рядко, ги обикаля само за да се покаже господар над многобройните си, но диви слуги. Нерядко войнственият жребец и бикът се изпречват на пътя му, презирайки гордостта му с буйни и недвусмислени прояви. Аз видях в окаяното си отечество един австриец да тъпче и да разгонва тълпите. Робите навеждаха поглед от страх да не се изложат. Дано не стигнат, за бога, до такъв позор потомците на Калви и Манара!

Колко е красив жребецът на Пампата! Неговата уста никога не е усетила студената юзда^[11] и гърбът му, никога невъзсядан от човек, лъщи на слънцето като диамант. Неговата лъскава, но невчесана грива се удря о слабините му, когато той лети по-бързо от вятъра. Неговите естествени чепици, незамърсени от обора, на човека, са по-светли от слоновата кост и богатата му опашка се развява при подухването на памперо, като предпазва благородното животно от насекомите.

Може ли някой да си представи вълнението на младия корсар при тази чудна природа, която виждаше за пръв път!

Днес, на 20 декември 1817 г.^[12], вкочанясал и свит край огнището, аз си спомням сцените от миналото, в които всичко се усмихваше пред най-чудната гледка, която съм виждал. Днес аз съм стар и грохнал! Но къде ли ще са ония горди жребци, биковете, газелите, камилските птици, които толкова разхубавяваха и оживяваха ония прелестни хълмове? Техните потомци без съмнение ще пасат оная богата трева, докато парата и желязото се явят, за да увеличат богатството на почвата, но да обеднят тия чудни картини на природата.

Конят и бикът, несвикнали да виждат човека на крака, като го забележат, остават поразени, но после, може би изпълнени с презрение към този двукрак хилавец, който се държи като господар на света, го нападат само на шега. Конят се закача, заплашва, но не поразява; на бика не трябва да се доверяваш; газелата и камилската птица; като забележат човека, хукват като стрела и се спират на някоя височина, като се извръщат да видят дали ги преследва.

По онова време тая част от територията, за която става дума, бе останала извън бойния театър; затова имаше безброй животни от всякакъв вид.

След като изминах около четири мили сред описаните вълнуващи картини, стигнах до къщичката, която бях забелязал от борда на кораба. В нея намерих една млада и прелестна жена, която ме прие най-гостоприемно. Тя не беше може би рафаеловски красива, но във всеки случай беше хубава, възпитана и при това поетеса: какво прекрасно съчетание в оня откъснат край, толкова отдалечен от столицата!

От нея научих, че е съпруга на капатаз (управител) на естанция (чифлик), която се намирала на много мили далече. Тя ми предложи много любезно класическото мате^[13] и чудесно печено месо (по тия места месото е единствената храна). Седнал и ободрен, аз я слушах да ми говори за Данте, Петрарка и другите наши най-големи поети. Тя ми подари за спомен хубавите стихове на Куинтана и накрай ми разказа историята на живота си. Произлизаше от богато семейство от Монтевидео. Поради някои търговски несполуки била принудена да отиде да живее на село, където се запознала с настоящия си съпруг, с когото била много щастлива. Сред природата, която насищала романтичната жажда на душата й, тя се чувствувала толкова добре, че и през ум не й минавало да промени сегашните си условия с блестящия живот на столицата. Когато й поисках едно добиче за храна на борда, тя ме увери, че нейният съпруг щял да бъде щастлив да удовлетвори желанието ми; тъй че трябваше да го почакам.

Вече бе късно и не можеше да се мисли за пренасяне на добичето на борда преди съмване. Съпругът се забави доста. По онова време владеех слабо испански, затова говорих малко и имах време да размишлявам върху превратностите на живота. Има обстоятелства, които са незабравими. Аз трябваше да срещна в оная пустиня като съпруга на може би полудив мъж една млада и възпитава хубавица, която при това пише стихове. На оная възраст, естествено, на човек е драго да намира навсякъде поезия, и някои може да помисли, че това, което разказвам, е плод на фантазията, а не действителност. След като ми поднесе стиховете на Куинтана, които дадоха повод да заговорим за поезията, прелестната домакиня пожела да ми прочете някои свои работи. Признавам: останах възхитен от тях. Някой може да ми възрази: как съм могъл да остана възхитен, щом почти не съм знаел испански език и съм познавал слабо поезията? Наистина, аз познавам слабо или никак поезията; обаче, струва ми се, че красивото в поезията може да развълнува дори и глухите. После, испанският език е толкова сходен с нашия, че го разбирах без особени затруднения дори и в началото на пребиваването си в ония места, където се говори. Аз се наслаждавах, на компанията на любезната домакиня до пристигането на съпруга й, който, макар да имаше суров вид, не беше неучтив човек. С него се споразумяхме да ми достави едно добиче на брега. Заранта се сбогувах със занимливата поетеса на пампасите и се върнах на брега, където ме очакваше моят другар, който се беше обезпокоил твърде много за мене, понеже познаваше много добре тази част на Америка и знаеше, че там има тигри. След малко дойде капатазът, който водеше за въже един вол. За много малко време той закла вола, одра го и го насече. Оставаше да пренесем месото от брега до кораба, отстоящ на около хиляда крачки, през вълните на яростното море. Моят другар и аз се заловихме за трудното дело. Прикрепихме двете празни бъчвички към краищата на масичката, привързахме много грижливо четирите къса от вола към импровизираната мачта, и снабдени с по една върлина в ръка, напуснахме брега. Водата стигаше до пояса ни. Развеселени твърде много от новия начин на плаване и горди от опасността пред очите на американеца, който ни ръкопляскаше, и пред очите на другарите, които може би се молеха повече за спасението на месото, отколкото на самите нас, ние водехме борбата с вълните. Отначало не вървеше зле, но като стигнахме до най-далечните и най-силните вълни, бяхме няколко пъти потопени от тях и тласнати назад към брега. С голяма мъка успяхме да преминем всичките вълни, но после на едно място, където дълбочината достигаше четири разтега^[14], течението на реката беше много силно и ни отвлече в югоизточна посока далеч от „Луиза“. Не оставаше друго, освен сумката да ни догони и да ни хвърлят въже, за да ни издърпат на нея. Така ние бяхме спасени и заедно с нас — всичкото месо, на което нашите изгладнели другари се нахвърлиха със стръв.

На другия ден, когато край нас минаваше една паландра (малък речен кораб), хрумна ми да купя лодката, която се виждаше на палубата. Дигнахме котва, приближихме паландрата и получихме доброволно лодката срещу тридесет скуди.^[15]

Тоя ден минахме при вдадината Джезу Мария, където напразно чакахме известия от Монтевидео.

На следния ден, когато бяхме спуснали котва малко на юг от поменатата вдадина, откъм Монтевидео се появиха два малки кораба. Първо помислихме, че идват наши приятели, но понеже не развяваха червено знаме, както се бяхме условили, аз намерих за нужно да вдигна котва и да бъдем готови с оръжието.

Предпазливостта не беше излишна: като се приближи по-голямата лодка, в която се виждаха само трима души, предупредиха ни да се предадем в името на източното правителство и тутакси се показаха около тридесет страшно въоръжени лица.

Ние бяхме „ни панна“^[16]. Заповядах веднага „брача ин вела“^[17].

При тая моя заповед пушките на врага припукаха и един от най-добрите ми другари италианци — Фиорентино — падна убит.

Аз раздадох пушките, които бяха приготвени, и заповядах да се открие огън.

Между двете страни пламна яростна битка. Лодката бе нападнала задната част на сумаката и някои от неприятелите се готвеха да се качат на борда, като се катереха по перилата. Но няколко изстрела и няколко удара със сабя ги сринаха в лодката или в морето.

Всичко това стана в кратко време. Понеже моите хора не бяха калени воини, възникна известна бъркотия: някои от тях, като чуха заповедта ми, се затичаха към левите „ръце“, без някой да се сети да отпусне, десните.^[18] Следователно напразно се измъчваха да теглят.

Като видя това, Фиорентино остави кормилото и се спусна да извърши неизпълнената маневра, ала един куршум в главата го повали мъртъв.

Кормилото остана без човек и аз трябваше да прекъсна стрелбата, за да се заловя с него. Ала тъкмо хванах дръжката му, един куршум се заби във врата ми и аз се строполих в безсъзнание.

Сражението продължило още около час, поддържано главно от боцмана Луиджи Карпилия, от кормчията Паскуале Лодола и от моряците Джовани Ламберти, Маурицио Гарибалди, двама малтийци и др. Италианците, като се изключи само един, се били храбро. Чужденците и освободените от робство негри, на брой петима, се спасили в трюма.

Аз съм останал в безсъзнание около половин час, проснат на палубата като труп. Малко по малко дойдох в съзнание, ала понеже не можех да мърдам, другарите смятали, че съм умрял.

Като отблъснахме неприятеля, ние не помислихме да нападаме когото и да било и продължихме във вътрешността на Ла Плата — да търсим прибежище и храна.

Моето положение беше много тежко. Аз бях смъртно ранен и не можех да се движа. Понеже на борда нямаше друг, който да притежава и най-обикновени географски познания, завлякоха ме пред бордовата хидрографска карта, за да посоча някоя точка, към която да се отправи корабът. Посочих Санта Фе в реката Парана, която бе написана с големи букви на поменатата карта.

Освен Маурицио, който бе ходил веднъж в Уругвай, никой друг не познаваше тази река^[19]. Моряците с изключение на италианците — трябва да го призная — бяха изплашени от положението, понеже веднъж отхвърлени от монтевидейското правителство, единственото, което минаваше за приятелски настроено към републиката Рио Гранде, ние можехме да бъдем сметнати за пирати. Моето тежко положение, трупът на Фиорентино, опасността да ни смятат навсякъде пирати — всичко това ги плашеше. И действително при първия благоприятен случай те избягаха. Във всяка лодка, във всяка птица, която забелязваха, тия страхливци виждаха неприятели, изпратени да ни преследват.

Тленните останки на Фиорентино бяха погребани сред вълните, както обикновено биват погребвани моряците.

Тоя род погребение никак не ми се нравеше, и понеже по всяка вероятност същата участ очакваше след малко и мене, аз повиках при себе си прескъпия си Луиджи, за да му поверя съкровеното си желание. Между другото, аз му възпроизведох и хубавите стихове на Уго Фосколо: „Един камък! Да отличава моите от безбройните кости, които смъртта сее по земята и по морето!“^[20]

Моят приятел заплака, като ми обеща, че няма да ме погребат сред вълните. Кой знае дали щеше да може да удържи обещанието си или моят труп щеше да бъде изяден от акулите или от някой крокодил в безкрайната Плата.

Наистина аз нямаше да видя отново Италия, кумир на живота ми! Нямаше да се бия повече за нея! Но нямаше да я видя и затънала в позора и безчестието!

Кой можеше да каже на добрия и смел Луиджи, че след една година аз щях да видя как вълните го поглъщат и напразно щях да търся трупа му, за да го заровя на чужда земя и да го отбележа за пътника с един камък.

Горкият Луиджи! Той положи за мене майчински грижи през цялото пътуване до Гуалегвай. При ужасните си страдания аз намирах единствено облекчение само в присъствието и в грижите на този колкото смел, толкова и великодушен приятел.