Джузепе Гарибалди
Моите спомени (25)

Зимуване и стъкмяване на каное

Както се знае, зимата в южното полукълбо е през ония месеци, през които у нас е лято. Местните жители ни казваха, че зимата е сурова — нещо, което ние най-добре изпитахме, понеже бяхме лишени от облекло и нямаше възможност да си го набавим отнякъде.

Ние останахме в Сан Симон, за да стъкмим няколко каное (вид лодки, направени само от едно дърво, на което се издълбава вътрешността) и да установим връзка с другата страна на лагуната; но през няколкото месеца, които прекарахме на това място, тия лодки не излязоха на бял свят и поради това не осъществихме замисленото.

И тъй, вместо с лодки, ние се занимавахме с коне, тъй като на това място, изоставено от няколко месеца от собствениците-монархисти, имаше доста жребци. Моите моряци станаха кавалеристи, а някои дори обяздваха коне.

Сан Симон е много красиво и просторно васално владение, макар тогава да беше разрушено и изоставено. Струва ми се, че беше собственост на някакъв граф със същото име, изгнаник или чиито наследници са били изгнаници поради несподеляне на преобладаващите републикански идеи. Тъй като стопаните ги нямаше, а освен това бяха и наши противници, станахме стопани ние. Ала нашето стопанисване се състоеше в използуването на животните за храна, тъй като нямахме друго, и в развличането ни да обяздваме жребци.

По онова време (16 септември 1840 г.) моята Анита роди първото ни дете, Меноти, което по чудо бе оцеляло, понеже по време на бременността си крайно смелата жена бе взела участие в много сражения, бе понесла много лишения и трудности и дори бе падала от кон, поради което главичката на детето беше понатъртена. Анита роди в къщата на един от местните жители, близо до едно село, наречено Мустарда, и семейството прояви към нея всички грижи, които човек може да си представи. Аз ще бъда признателен през целия си живот на тия добри хора. Цяло щастие бе, че жена ми попадна в тоя дом, защото немотията сред войската ни бе достигнала до последния предел й аз не можех да подаря дори една кърпа на скъпата си родилка и на детето си. За да ги снабдя с някоя дреха, реших да отпътувам за Сетембрина, където моите приятели щяха да ми помогнат с нещо.^[1]

Тръгнах през наводнените поля на оная всецяло напоена част на областта, където по цели дни пътувах във вода, достигаща корема на коня. Минах през Роса Велха (старо обработено поле), където срещнах капитана на уланите, освободени роби, който ме прие като истински и великодушен приятел. Начело на един отред от войниците си, той пазеше каваладос (резервни коне) по ония великолепни пасбища. Там стигнах привечер, при силен дъжд. Заранта продължих пътя си, въпреки че бурята се бе засилила. Напразно добрият капитан се бе опитал да ме задържи, докато се оправи времето: аз изгарях от нетърпение по-скоро да зарадвам жена си. Като се отдалечих на няколко мили, чух пушечни изстрели откъм мястото, откъдето бях тръгнал, мярнаха се в съзнанието ми някои подозрения, но не можех да сторя друго, освен да продължа пътя си. Пристигнах в Сетембрина, купих някои и други дрешки и потеглих обратно към Сан Симон. Като минавах през Роса Велха, научих причината за пушечните изстрели. Морингуе, същият оня, който ме бе изненадал в Камакуан, изненадал капитан Масимо и след отчаяна защита от страна на храбрия капитан и на уланите му, успял да ги избие до един. Най-добрите коне били натоварени на лодка и пренесени в Порто Алегре, а останалите били избити. Неприятелят изпълнил акцията си с военни кораби и пехота. Като слезли от корабите, войниците се отправили с кавалерията към Рио Гранде дел Норд, като из пътя си унищожавали или сплашвали малките републикански сили, пръснати по тая територия. И моите моряци били принудени да напуснат позицията си и да подирят убежище в гората, понеже неприятелят ги превъзхождал числено твърде много. Също тъй и моята Аиита, дванадесет дни след раждането, трябвало да бяга с детето отпред на седлото, без да се страхува от бурята.

Когато се върнах в Сан Симон, не заварих хората и семейството си и бях принуден да ги търся в покрайнината на една гора, където ги намерих. Те се криеха още там, понеже нямаха точни сведения за неприятеля.

Върнахме се в Сан Симон, където прекарахме още известно време; после се установихме на левия бряг на река Капивари. Тая река е образувана от изтичанията на някои езера, които красят северната част на Рио Гранде, между атлантическия бряг и източния склон на планинската верига До Еспинасо. Нейното име произлиза от капивара — вид водно прасе, което се среща много често в реките на Южна Америка.

От Капивари и от Санградор до Абрьо (Санградор е канал, който служи за съобщителна връзка между едно блато и едно езеро или река), където можахме да получим и стъкмим две каное, направихме няколко пътувания до западния бряг на лагуната Дос Патос, като пренасяхме хора и кореспонденция.