Джузепе Гарибалди
Моите спомени (47)

Връщане в Ломбардия

Веднага издадохме прокламация за неодобряване на позорния договор и мислехме само как да минем на ломбардска земя и да се бием с потисниците й, каквото и да става. След новината за примирието, от Лугано дойде Даверио, изпратен от Мацини с обещания да ни помогне с хора и средства, за да опитаме отново. Тъкмо навреме!

В Лаго Маджоре имаше два парахода, употребявани за търговия и превоз на пътници между Италия и Швейцария. Естествено първата ни мисъл беше да сложим ръка на тия параходи, за да облекчим пренасянето си. В определено време те хвърляха котва в Арона — най-близкото място до нас, След еднонощен поход стигнахме в Арона и станахме господари на единия от тия параходи, другият стигна през деня и има същата участ. Съответен брой лодки получиха коне, материали и част от пехотата; двете малки оръдия бяха поставени върху борда на параходите.

Аронската община ни даде поисканите парични средства и храни и ние тръгнахме по посока на Луино, като влачехме с параходите всичките натоварени лодки.

Трогателна беше също тъй гледката на минаването ни покрай западния бряг на великолепното езеро. Голяма част от ломбардските семейства, напуснали къщите си, бяха се настанили по тоя живописен бряг, един от най-красивите брегове на света. Осведомени за решението ни, те ни поздравяваха навсякъде със знамена, кърпички, дрехи и радостни възгласи „ура!“

Прекосихме езерото и стигнахме в Луино, където слязохме около осемстотин души с малко коне. Двете оръдия оставихме на борда на параходите, командувани от Томазо Риф.

На другия ден, когато се готвехме да се придвижим от Бекача (хотел в Луино) и да проникнем навътре във Варезко, научих, че една австрийска колона напредвала към нас по главния път от юг.

Понеже нашата колона беше вече навлязла навътре по една пряка пътека, която също води за Варезе, наредих опашката на колоната веднага да се върне и заповядах на една друга ариергардна рота да заеме поменатата позиция на Бекача с близките околни места, за да попречим на неприятеля да сложи ръка върху нея. Но беше късно! Като стигнаха със значителни сили на това място, австрийците го овладяха и лесно отблъснаха нашите. Нашата малка колона беше разделена на три корпуса и притисната в тясната пътека, където беше невъзможно да се разгъне и където войниците можеха да се наредят само един до друг, тъй като тая пътека беше врязана между високи скали; но към Бекача имаше повече пространство и там можеха да се наредят в колона по отделения трети и втори корпус. Аз преценявах хотела като ключ на позицията и следователно като военен обект на полесражението, който трябваше да овладеем или да напуснем полето, ако има опасност да бъдем бити.

Бекача беше яка сграда, с няколко оградени места и с известен брой плетища и грамадни купчини дърва; всичко това беше във владение на неприятеля и ние трябваше да го завоюваме.

Така че позицията трябваше да се нападне решително. А третият корпус я нападна на ешелони, но въпреки усилията на майор Марокети, който го командуваше, и на офицерите му, бе отблъснат.

Вторият корпус от стрелци павийци^[1], командувани от майор Анджело Пегурини, получи заповед да нападне; между това капитан Кочели се беше покатерил с една рота върху една стена от лявата ни страна и се появи на десния фланг на неприятеля.

Павийците нападаха със смелостта на стари воини — те влизаха за пръв път в бой и въпреки че мнозина от тях паднаха, успяха да достигнат с щиковете си австрийците, които, смаяни от толкова храброст и от появата на Кочели от дясната им страна, го удариха на пълен бяг.

Ако имах петдесет кавалеристи да ги преследват, от тия неприятели на Италия едва ли щеше да се спаси някой. Малкото хора на коне, с които разполагах (между тях бяха извънредно храбрите офицери Буено и Джакомо Минуто), бяха заети като разузнавачи и охрана.

Неколцина австрийци умряха, а тридесет и седем души останаха пленници, заедно с един лекар.

Благодарение на тая победа ние станахме господари на Варезкия край, който прекосихме във всички посоки без каквато и да било пречка. Населението от тия села забрави отчаянието си и ние влязохме във Варезе сред въодушевените възгласи на тия добри хора.

Но в Луино успехите на кампанията трябваше да свършат. Капитулацията в Милано, оттеглянето на пиемонтската войска и изоставянето на ломбардската територия от страна на многобройните доброволчески корпуси на Дурандо, Грифини и др. бяха обезсърчили населението. Разбира се, блесна светлинка от въодушевление при появата ни и след щастливото сражение при Луино. Но унинието обхващаше отново хората при вида на малкия ни брой и поради дезертирането на нашите воини, разпалвано точно от ония, които от Лугано ни бяха обещали пари и хора!

Медичи, след като бе сторил възможното и след като се бе сражавал с един числено превъзхождащ го неприятелски корпус, беше принуден да мине в Швейцария. За другите отреди не заслужава да се споменава. През това време австрийците се увеличаваха във всяка посока и не се срамуваха да изпращат внушителни сили срещу шепа италиански доброволци.

Ние прекарахме известно време във Варезе и няколко дни в околностите, като се придвижвахме бързо, за да не срещнем неприятелите, които винаги ни превъзхождаха по брой и които всекидневно се увеличаваха.

В околностите на Сесто Календе се присъедини към нас един капитан от колоната на Дурандо, с няколко души и две артилерийски оръдия от голям калибър, които при други обстоятелства щяха да бъдат ценни за нас, но при тогавашните се оказаха истинско затруднение, тъй като не можехме да си мерим силите на открито поле с толкова многобройни неприятели.

Наредих капитанът с оръдията да продължи пътя за Гичипо, а войниците малко на брой, но добри хора останаха при нас. Налагаше се да се движим и почти всяка нощ да променяме позицията си, за да мамим неприятелите, които, за нещастие на Италия, особено в ония времена винаги намираха множество предатели, готови да шпионират в тяхна полза, докато ние дори срещу шепи злато мъчно се сдобивахме със сведения за неприятелите. Тук се натъкнах на първите доказателства за недостатъчната любов у селяните към националната кауза, било защото бяха креатури на поповете, било защото изобщо бяха врагове на собствените си господари, които с нашествието на чужденеца в по-голямата си част бяха принудени да емигрират, оставяйки така селяните да дебелеят за тяхна сметка.

Така че ние се спирахме само за да се даде възможност на войниците да си починат и да съберем достатъчно храна. По тоя начин измина известно време — денем очаквахме неприятелите на силни позиции, където те не се осмеляваха да ни нападнат, а когато се увеличаваха и се опитваха да ни обкръжат, ние потегляхме нощем за други подобни позиции, където обикновено се случваше същото.

Внушителността на многобройните австрийски войски плашеше населението. Никой от каквото и да било съсловие не се присъединяваше към нас и мъчно се намираха водачи. Аз се надявах да се притекат от Швейцария младите емигранти и се присъединят към нас, а също тъй и че ще ни се дадат средства от оня, който можеше; ала не само че никой не се мръдна да се присъедини към нашата малка колона, но тъкмо оттам достигнаха до нас слухове за големи походи, подготвяни от главната квартира на Мацини, които предизвикаха дезертиране сред нашите воини, а следователно — и униние у малцината, които оставаха.

На път за Тернате до такава степен бяхме затворени между неприятелските вериги, че с голяма мъка успяхме да ги обходим; впрочем, това щеше да бъде невъзможно при равен терен, но планинският характер на тоя край ни облагодетелствуваше и ни спаси от известна загуба. Тук ни помогна извънредно много Даверио с неколцина водачи, намерени от него.

Ние вървяхме към оная неприятелска колона, която ни се струваше най-близо, и вървяхме решително. Между нас и колоната имаше дълбока долина; когато главата на нашата колона стигна до низината, неприятелят, който смяташе, че ще бъде нападнат от другата страна, се насочи наляво, а ние малко стремглаво (трябва да го призная) се отправихме към Морадзоне, като оставихме неприятеля няколко мили зад себе си. Из пътя събирахме хляб, доколкото можеше да се намери в околните села, който върху гърба на носачи с кошове следваше колоната.

Като пристигнахме в Морадзоне към пет часа следобед, хората се наредиха по главната улица, където трябваше да стоят един до друг, тъй като улицата бе много тясна. Там на хората се раздаде храната и съответната заплата, като им се заповяда да не се мърдат от редиците и да не оставят пушките си.

Разпределението беше привършено и вече бе дадено нареждане за походното движение. Аз бях взел парче хляб и чаша вино на същата маса, върху която се разпределяше храната, когато неколцина офицери, които бяха наредили да се приготви чорба, дойдоха да ме поканят на своята трапеза.

Бяхме при Порта Варезе, в приземието на една къща, когато внезапно отвън се чуха викове — точно при поменатата порта. Бяха австрийци, които влизаха размесени с хората от охраната ни; от глад или от умора те бяха се оставили да ги изненадат. Аз все още не знам кой беше извършил предателство или чия беше вината, но, разбира се, ако не е имало предателство, виновни бяха ония, които трябваше да бдят. Тъй или иначе неприятелите бяха вътре и на по-малко от петдесет крачки от мястото, където бях с неколцина офицери, същите, които бяха ме поканили на трапезата си.

Нощта се спускаше. Предоставям на читателя да си представи какъв смут настъпи сред хората ни, които бяха влезли от няколко дни в редиците ни и не обладаваха висок дух. Аз трябваше веднага, без много да му мисля, да стисна сабята и да изляза на помощ заедно с малкото, но храбри офицери, които ме придружаваха.

При нашия вик бегълците се спряха и се извърнаха към ония, които ги преследваха, като се счепкаха с тях. Минаха няколко минути на ръкопашен бой, на приливи и отливи, но накрай италианската храброст победи и неприятелят бе отблъснат извън Морадзоне.

Изгонени извън Морадзоне, неприятелите прибягнаха към жестокия си обичай, който прилагаха винаги, особено в Италия, земята на изкупленията и мъченията, т.е. пожара, и опожариха безмилостно всички къщи около селото, като обстрелваха с оръдия безразборно вътрешността на селото. Пожарът се предаваше от къща на къща със страхотен шум, подсилван от пушечната стрелба на двете страни.

Веднъж отблъснати, австрийците вече не се опитаха да ни нападнат. За нас беше невъзможно да ги нападнем в позициите им, но като преценихме обстоятелствата, намерихме, че не ни остава нищо друго, освен да се оттеглим, и то на всяка цена, защото бяхме уверени, че заранта ще ни обградят превъзхождащи сили.

И без това многоброен, неприятелят получаваше последователно подкрепления. Малко хора, с разколебан дух^[2] и обградени от един пожар, който постепенно навлизаше във вътрешността на селото, ние бяхме доведени до положението на дъждовник^[3] и можехме да се спасим само чрез отстъпление. И ние го извършихме към единадесет часа през нощта.

На другата вечер стигнахме до швейцарската граница на брой около тридесет души. Разкъсани на малки групи, всички останали бяха стигнали в Швейцария.