Джузепе Гарибалди
Моите спомени (44)

Пътуване за Италия

Шестдесет и трима на брой, ние напуснахме бреговете на на Ла Плата, за да отидем в Италия да се бием за освобождението й. По много признаци личеше, че в полуострова има бунтовнически движения, ала ако излезете, че няма, ние бяхме решили да се опитаме да ги предизвикаме, като слезем на гористите брегове на Тоскана или там, дето присъствието ни можеше да бъде желано и уместно. Отплавахме на бригантина „Сперанца“, наема за който можахме да платим благодарение на спестяванията си и на щедрото родолюбие на някои наши сънародници.

Отивахме да осъществим съкровеното желание на целия си живот; летяхме, за да предложим на скъпото си отечество ония оръжия, които славно бяхме размахвали в защита на потиснатите хора от други страни.

О, тая мисъл беше предостатъчна награда за опасностите, мъчнотиите, страданията, които можеха да се срещнат по пътя на един живот, изпълнен с изпитания.

Сърцата ни се вълнуваха от най-възвишени чувства. Ако нашата десница, закалена в сраженията в далечни страни, бе силна, за да защити други, колко по-силна щеше да бъде за Италия.

Пред нас се разтваряше едемът^[1] на въображението ни. И ако мисълта за всичко онова, което оставаше зад нас, не го помрачаваше, щастието ни щеше да бъде съвсем пълно.

Зад нас оставаше народът на нашата любов, защото уругвайският народ е много мил! И ние бяхме споделили с него за толкова дълго време малкото му радости и многото му страдания. И сега го оставяхме не победен, не сломен във възвишената си смелост, а плячка на най-коварното от човешките страдания, на френската дипломация.

Ние оставяхме братята си по оръжие, без да бяхме водили последното сражение! И беше много мъчително, каквато и да беше причината за това!

Тоя народ, който се радваше на присъствието ни, изпълнен с вяра в храбростта на воините ни и затова спокоен, при всеки случай проявяваше открито към нас любовта и признателността си. И оная земя, която ние обичахме като синове, криеше костите на толкова наши италианци, благородно загинали за освобождението й!

Тръгнахме на 15 април 1848 г. Монтевидейското пристанище напуснахме при благоприятен вятър, макар че времето беше заплашително; привечер бяхме между малдонандския бряг и остров Лобос. На сутринта едва се различаваха върховете на Сиера де лас Анимас, после потънаха и пред погледа ни се разкриваха само просторите на Атлантическия океан, а пред нас — нашето най-хубаво, най-върховно въжделение — освобождението на отечеството ни.

Ние бяхме шестдесет и трима младежи, всички закалени по бойните полета. Двама бяха болни: Анцани и Саки. Първият, отслабнал извънредно много в свещените кръстоносни походи за каузата на народите, линееше под бремето на една болезнена немощ. Вторият бе тежко ранен в коляното; кракът му вдъхваше опасения, но вярата и братските грижи помогнаха да го свалим в добро състояние на родния бряг. Анцани в Италия го очакваше само погребение, до покойните му родители!

Нашето пътуване бе много щастливо и кратко. Свободното време при плаването минаваше в полезни забавления. Неграмотните бяха научени на грамотност от ония, които знаеха; не пренебрегвахме и телесните упражнения. Един родолюбив химн, дело на нашия другар Кочели, беше нашата вечерна молитва, пеехме го в кръг на палубата на „Сперанца“.

Прекосихме така океана, неуверени в съдбините на Италия: знаехме за реформите, обещани от Пий IX и — нищо повече. Бяхме решили да дебаркираме в Тоскана, каквото и да бъдеше политическото положение и независимо от това, дали там щяхме да срещнем приятели или неприятели, с които трябваше да се бием. Като се отбихме в Санта Пола, на испанския бряг, ние променихме решението си и определихме за крайна точка на пътуването си Ница. Състоянието на Анцани се влошаваше. Малкото хранителни припаси, с които разполагахме за него, се бяха свършили и трябваше да се приближим до брега, за да набавим други. Стигнахме в Санта Пола. Капитан Газоло, комендант на „Сперанца“, слезе на сушата и се върна бързо с известия, които можеха да подлудят дори и хора по-малко въодушевяващи се от нас. Палермо, Милано, Венеция и стоте братски градове бяха извършили чудната революция. Пиемонтската войска преследваше разпръснатите австрийци. Цяла Италия отвръщаше на бойния зов като един човек и изпращаше своите храбреци на свещена война.

Предоставям на читателите да съдят сами за въздействието на тези известия върху всички ни; то беше тичане по палубата на „Сперанца“, прегръщане, фантазиране, плач от радост! Анцани скочи на крака, като преодоля ужасното си болезнено състояние. Саки искаше на всяка цена да бъде вдигнат от леглото и пренесен на палубата.

„Платната! Платната!“ — викаха всички; и ако не бяхме тръгнали веднага, навярно щяха да възникнат безредия. В миг котвата бе вдигната и платната — разперени. Вятърът сякаш отвръщаше на желанията ни, на нетърпението ни. За няколко дни преплувахме крайбрежието на Испания и Франция и се озовахме пред Италия, обетованата земя! Ние вече не бяхме заточеници и не бяхме задължени да се бием, за да слезем на отечествения бряг. Затуй и бяхме избрали Ница, първото италианско пристанище, дето дебаркирахме към 23 юни 1848 г.

В бедите, сред които бе протекъл бурният ми живот, винаги съм се надявал на по-добри дни. Там, в Ница, ме очакваше толкова щастие, повече от което никому не е позволено да желае. Много щастие, наистина! И аз изпитвах смътното предчувствие за недалечни беди.

Анита и децата ми, напуснали Америка няколко месеца по-рано, бяха там, събрани при старата ми майка, която боготворях и която не бях виждал цели четиринадесет години. Скъпи роднини и мили приятели от детинство ме прегръщаха, ликуващи, че ме виждат, и то в такова щастливо време.

Моите съграждани, тъй добри, тъй въодушевени от върховната съдба, която блестеше върху кръгозора на италианското бъдеще, бяха горди от малкото, извършено от мене в Новия свят! О, наистина, моето положение беше завидно! Разнежен, аз и сега си припомням ония приятни вълнения, който тъй бързо и тъй печално трябваше да свършат. Още не бяхме стигнали до входа на пристанището, когато моята съпруга се показа в една лодка, ликуваща от радост. От всичките части на града се стичаше населението, за да посрещне шепата храбреци, които, презрели разстоянията и опасностите, бяха прекосили океана, за да дойдат и дадат кръвта си на отечеството.

Добри и храбри другари мои!

Колцина от вас трябваше да паднат върху родната земя, изпълнени с горчиво отчаяние, че не я виждат освободена! И все пак прекрасни бяха по добродетел, по храброст, по слава тия млади мои другари! И че са били достойни за мисията си, доказаха по бойните поля в родината, където се белеят костите им, може би непогребани и без камък, който да припомня на новите поколения, които те направиха независими от чужденеца, голямата им храброст и голямата им жертва.

Монталди, Раморино, Пералта, Минуто, Карбоне, на същото място, където вие паднахте с вашите братя по слава, попът издигна паметник на наемните убийци на Бонапарт, които бягаха пред вас и които, превъзхождащи ви по брой, после ви изклаха под благословиите на предателите на Италия.

В Ница трябваше да се спазят някои формалности, ала всичко бе отклонено от гласа на народа, осъзнал тогава собственото си всемогъщество. А за да дам представа за финансовото ни положение, достатъчно е да кажа, че не можахме да платим на човека, който въведе кораба ни в пристанището.

След като спуснахме котва и се погрижихме за свалянето на Анцани и Саки, слязохме всички, изгарящи от желание да стъпим на родна земя. Аз се затичах да прегърна децата си и онази, която бях огорчил толкова много с авантюристичния си живот. Бедна майко! Моето най-пламенно желание естествено беше да разхубавя и утеша последните ти дни; твоето най-пламенно желание естествено беше да ме виждаш спокоен при себе си. Но как можех да се надявам на спокойствие и как можех да се наслаждавам от удоволствието да те утешавам в печалната ти старост, в тая земя на попове и крадци?

Малкото дни, протекли в Ница, бяха дни на непрекъсната радост; но на Минчо^[2] се биеха и бездействието за нас беше престъпление, когато наши братя се сражаваха срещу чужденеца.

Потеглихме за Генуа, дето населението желаеше не по-малко от съгражданите ми да ни посрещне сърдечно. Един параход, изпратен оттам, трябваше да ускори пристигането ни. Като не ни намерил в Ница, поменатият параход ни търсил напразно по бреговете на Лигурия. Бяхме тласнати към Корсика от течението и от слабите противни ветрове. Най-сетне стигнахме; с нас имаше няколко младежи от Ница, които бяха поискали да ни придружат с въодушевлението, свойствено на възрастта им, и на онова пламенно самочувствие, което бе обхванало цялото население на полуострова.

Населението на Генуа ни посрещна с радост и любов, а властите със студенината на несигурна съвест, като положиха началото на всички ония преструвки и протаканици, които ни придружаваха в страната ни навсякъде, дето се намираха привържениците на договорите и на компромисите, теглени към свободно управление повече от страх от народа, отколкото от своята природа и от вярата си в един по-добър живот.

Анцани, когото бях оставил при майка си, нетърпелив и подтикван от пламенния си дух, бе отишъл преди нас в Генуа с парахода въпреки изтощеността, до която го бе довела смъртоносната му болест.

Тук започва остракизмът, на който ме осъдиха приятелите на Мацини (1848 г.), и който продължава и днес (1872 г.), по-упорит от всякога поради това, че поисках да отида с другарите си на бойното поле, което тогава се намираше на Минчо и в Тирол, и то задето войската, която се биеше срещу австрийците, беше кралска. А нека се има пред вид, че водачите, които тогава измъчваха бедния умиращ Анцани, като искаха от него да ме склони да се откажа от намерението си, са същите, които днес съставят фалангата на най-верните слуги на монархията!

Когато чух от брата си по оръжие в толкова славни битки да ми препоръчва „да не изоставям каузата на народа“, признавам, бях дълбоко огорчен, може би повече, отколкото в тези дни, когато чух да искат от мене „да се обявя открито републиканец“. След няколко дни у дома на приятеля Гаетано Галино издъхна тоя наистина велик италианец, за когото цяла Италия би трябвало да се покрие в черно; ако той беше застанал начело на войската ни, без съмнение отдавна полуостровът щеше да бъде изчистен от всякакви чужди властници. Аз не съм виждал по-възпитан и по-честен човек, и по-способен воин от Анцани.

Тленните останки на славния воин преминаха скромно през Лигурия и Ломбардия, за да бъдат погребани в Алцато, родното му място.