Джузепе Гарибалди
Моите спомени (1)

Предговор

8 юли 1872 г.

През бурния си живот, изплетен от добро и зло, какъвто, вярвам, е животът на повечето хора, винаги съм търсил доброто за себе си и за другите. И ако някога съм сторил зло, не ще и дума, сторил съм го неволно. Винаги съм мразил тиранията и лъжата с дълбокото убеждение, че от тях главно произтичат злините и покварата на човешкия род.

Поради това бях и републиканец, тъй като тая система е системата на честните хора, нормалната система, желана от мнозинството и следователно неналожена с насилие и измама. Толерантен, неспособен да наложа със сила своето републиканство — например на англичаните, щом те са доволни от управлението на кралица Виктория. Републиканец, но все по-убеден в необходимостта от една честна и временна диктатура над ония народи, които като Франция, Испания и Италия са жертва на най-пагубна изтънченост и педантичност.

Всичко, което съм разказал в спомените си, може да послужи на историята. На по-голямата част от фактите съм бил личен свидетел.

Бях щедър в похвалите си към мъртвите, паднали по бойните полета за свободата. Похвалих по-малко живите, особено близките си. И когато справедливата омраза ме е тласкала срещу ония, които са ме обидили, стремил съм се да смекча гнева си, преди да заговоря за тях и за нанесената ми обида.

Във всяко мое съчинение особено съм нападал попщината, понеже в нея винаги съм виждал опората на всеки деспотизъм, на всеки порок, на всяка развала.

Свещеникът е олицетворение на лъжата, лъжецът е крадец, крадецът е убиец — бих могъл да намеря за свещеника цяла редица позорни неизбежни определения.

Много хора и заедно с тях и аз — си въобразяваме, че можем да излекуваме света от попската проказа с просвета. Но не са ли просветени привилегированите хора, които управляват света и го държат в такова окаяно състояние?

„Свобода за всички!“ — крещят по света и тая максима се зачита и сред по-добре управляваните народи. Следователно свобода за крадците, за убийците, комарите, усойниците, поповете. И това последно черно племе — сбирщина заразни кърлежи на човечеството, подпора на троновете, още вонящо на изгорена човешка плът там, където господствува тиранията, стои сред робите и разчита на тяхната гладна тълпа. Но в свободните страни то претендира за свобода и не иска друго; не покровителство извън закона, не помощи — свободата е достатъчна за влечугото; кретени и лицемери не липсват в света; измамници, заинтересувани от кретенизма и суеверията на масите, винаги има в изобилие!

Навярно ще бъда обвинен в песимизъм; но нека ми прости оня, който има търпението да ме чете: днес навлизам в шестдесет и пет годишната си възраст и понеже през по-голямата част от живота си съм вярвал в подобрението на човешкия род, много съм огорчен, когато виждам толкова злини и такава развала в тоя тъй наречен културен век.

Понеже не притежавам съвършена памет, може би съм пропуснал да спомена някои скъпи и заслужили хора.

От хирурзите, които от Монтевидео до Дижон споделиха с мене мъчнотиите на военните експедиции, ще спомена следните: Одичини, хирург от Монтевидейския легион, който беше много полезен на нашите воини съграждани с необикновената ловкост в професията си. Рипари, много скъп мой приятел, който ми беше другар в Рим (1849), където лекува една моя рана. Главен хирург в експедицията на Хилядата, той изпълни дълга си с патриотизъм и умение, които го отличиха в трудната му и благородна мисия.

В Аспромонте запазването на десния си крак и може би на живота си дължа на любезните грижи на хирурзите Рипари, Базиле и Албанезе.

Бертани беше главен хирург на силите, командувани от мене през 1859 и 1866 г., и смятам, че неговата много голяма способност на началник и хирург е неоспорима.

Също и през 1867 г. той се отличи в злополучната битка при Ментана.

Отличните професори Партридже, Нелатон и Пирогов доказаха с великодушния си интерес към опасното ми положение, че за достойнството, за истинската наука няма граници в човешкото семейство. На скъпите доктори Прандина, Чиприани, Риболи също дължа думи на признателност, както и на доктор Пасторе.

Доктор Риболи във Франция, главен хирург на Вогезката войска, беше възпрепятствуван от сериозно и упорито неразположение. При все това той не пропусна да даде много полезното си съдействие.

В преценката на личната заслуга на всеки, който ми е бил другар, естествено, не претендирам за безпогрешност и ако съм сгрешил, повтарям, станало е неволно.

Дали днешното общество е в нормално състояние — предоставям на умните хора да преценят (4 юли 1872 г.).

Ураганите още не са пречистили атмосферата от вонята на труповете, а вече се мисли за реванш. Хората са измъчени от всякакви бедствия: глад, наводнения, холера. Но що от туй! Всички се въоръжават до зъби! Всички са войници! Попът! Ах, той е истински бич божи! В Италия той държи в най-голямо унижение едно страхливо правителство и черпи сили от развалата и нещастията на народа! Във Франция тласка към война нещастния народ. В Испания още по-лошо: тласка към гражданска война, като предвожда банди от фанатици и разнася навсякъде изтреблението.

Макар да съм привърженик на мира, все пак трябва да заключа с думите: „Борбата е истинският живот на човека.“