Джузепе Гарибалди
Моите спомени (28)

Командувам Монтевидейската ескадра. Сражения по реките

С корветата „Коституционе“ с 18 оръдия, бригантина „Перейра“ и транспортната голета „Прочида“ ме командироваха в Кориентес, съюзническа област, за да й помагам във военните и действия против силите на Розас, буеносайреския тиранин. Командироването ми се свързваше и с това, че трябвало да занеса снаряжения в тая област. Ще отбележа нещичко върху новата война, в която се готвех да взема участие.

Източната република Уругвай, наречена така, понеже била разположена върху източния бряг на споменатата река (Монтевидео е нейна столица), като повечето от републиките в Южна Америка се намираше почти постоянно в положение на гражданска война — най-голямата пречка за напредък, на какъвто е способна тая великолепна част на света, без съмнение неотстъпваща на никоя друга по природните си богатства. И причина за междуособиците тогава беше домогването на двамата генерали Фрутузо Рибера и Мануел Уривес до президентското място на републиката.

Отначало, по-щастлив, Рибера успя след няколко победи да изгони Уривес и да завземе властта. Изгоненият Уривес намери убежище в Буенос-Айрес, където Розас го прие заедно с източните емигранти и си послужи с него против собствените си врагове, командувани тогава от генерал Лавал. Враговете му се наричаха „унитари“, а партията на Розас се наричаше „федерална“. Като победи Лавал, жестокият бивш президент на Монтевидео започна да се готви да завоюва отново загубената власт в страната си. Това беше добре дошло за Розас, който се стремеше към окончателното унищожение на унитарите, негови смъртни врагове, чието последно убежище беше Монтевидео, и освен това към унизяването на една република-съседка и съперница, която оспорваше на другата върховната власт над безкрайната река, като разпалваше най-яростните и страхотни елементи на една ужасна гражданска война.

По времето на тръгването ми от Монтевидео източната войска се намираше в Сан Хозе в Уругвай, а войската на Уривес — в Баяда, столица на областта Ентре-Риос; и двете се готвеха за решителна битка.

Корентинската войска се готвеше да се съедини с източната и аз трябваше да се дигна по Парана чак до Кориентес, да мина едно разстояние над 600 мили между двата неприятелски бряга, като при това можех да се спирам само на островите и на пустите брегове.

След като отпътувах от Монтевидео с поменатите три кораба, трябваше да изнеса първото сражение срещу батареите на Мартин-Гарча, остров, който направлява реката към мястото, където тя се слива с Парана, на една значителна дълбочина, близо до която трябваше да минем, тъй като нямаше други по-отдалечени канали, удобни за големи кораби. При това първо сблъскване дадох няколко убити и ранени и продължих по-нататък.^[1]

На три мили от Мартин-Гарча заседнахме с „Коституционе“ и то, за нещастие, по време на отлив, така че трябваше да положим неимоверни усилия, докато заплава отново. Но благодарение на голямата решителност и енергия от страна на всички, офицери и моряци, не загубихме при тоя случай флотилията си.

Докато прехвърляхме тежкия товар върху „Прочида“, от другата страна на острова се появи неприятелска ескадра, напредвайки с опънати платна и при благоприятен вятър към нас със седем кораба. „Коституционе“ беше заседнала в пясъка около три фута и беше лишена от главните си оръдия, натоварени върху малката „Прочида“. Това положение беше за мене наистина ужасно. „Прочида“ беше напълно безполезна, „Коституционе“ още по-безполезна. Оставаше ми само бригантинът „Перейра“, чийто извънредно смел комендант с по-голямата част от екипажа си ни помагаше в работата.

През това време врагът, горд при вида и бурните поздравления на войските от острова, съвсем уверен в победата, напредваше със седемте силни военни кораба към нас, останали само с един и то слаб кораб. Аз не бях изпаднал в отчаяние, на което впрочем никога не съм се поддавал, но предоставям на другите да си представят душевното ми състояние. Не беше въпрос само за живота, за който малко държах в ония моменти; но дори и да загинехме при тия непредвидени и фатални събития, мъчно можехме да спасим честта си, тъй като нашите условия изключваха възможността да се бием. Щастието и тоя път протегна мощната си закрилническа ръка върху съдбата ми и не трябваше нищо друго, освен едно завъртване на колелото му. Флагманският кораб на неприятеля „Белфано“ също тъй заседна в пясъка наблизо до острова, на около два топовни изстрела от нас, и ние се спасихме. Неочакваната спънка за неприятеля затвърди готовността ни за действуване: за няколко часа „Коституционе“ заплава отново и ние й върнахме батареята и всичкия материал.

„Щастието като нещастието не идва само“ — казва народът. В тоя случай стана точно тъй. Като по чудо се спусна твърде гъста мъгла, покри всичко и ни помогна извънредно много, като скри от неприятеля посоката ни. Това обстоятелство беше от изключителна полза за нас, защото неприятелят, след като измъкна от пясъците „Белфано“, не знаейки посоката ни, се впусна да ни преследва в Уругвай, където не бяхме влезли, и загуби така много дни, преди да научи къде сме. Между това ние бяхме навлезли в Парана, скрити от мъглата и облагодетелствувани от вятъра. Аз имах съзнание за делото ни, без съмнение едно от най-трудните в живота ми. Същия ден удоволствието ми, че сме се измъкнали от една предстояща опасност, и приятната възбуда, изпитвана при мисълта за величието на делото ни, бяха помрачени от изумлението, страха и непокорността на водачите ни, които до тоя момент смятали, че сме се били отправили към Уругвай, където поне левият бряг беше в ръцете на нашите, докато двата бряга на Парана бяха изключително в ръцете на страхотни врагове, като Уривес на левия бряг и Розас на десния. Всички водачи твърдяха, че не познават Парана; и действително, за да заблудя врага, аз бях потърсил и намерил познавачи на Уругвай. От тоя момент те свалиха от себе си всяка отговорност.

За отговорността малко ме беше грижа, но аз имах нужда от един водач, та каквото и да става. След много издирвания научих, че един от тях познавал донякъде реката, но си мълчал от страх. Моята сабя отстрани веднага мъчнотиите и ние се сдобихме с водач.

Благоприятният вятър ни отнесе през нощта близо до Сан Николас, първото аржентинско селище, което се открива на десния бряг на реката. Там имаше няколко търговски кораба. Ние имахме нужда от превозни средства и водачи — една нощна експедиция с лодки ни достави и едното, и другото.

Бяхме принудени да си служим с насилие — деликатното ни положение го изискваше. Някой си Антоний, австриец, който от дълго време плавал по река Парана, падна в ръцете ни заедно с другите пленници и ни направи много ценни услуги в пътуването.

Движейки се напред към горната част на реката, ние не срещнахме никакви пречки чак до Банда, столица на областта Ентре-Риос, където се намираше войската на Уривес.

През време на пътуването слязохме няколко пъти на суша, за да си набавим прясно месо от добитък, който ни биваше оспорван от местните жители и от кавалерийските части, които пазеха брега. Поради това станаха няколко частични боеве с променлива полза и загуба за нас.

В Баяда, където беше главната квартира на Уривес, заварихме страхотни приготовления за посрещането ви. Там влязохме в бой, който отначало изглеждаше, че ще даде по-значителни резултати, но благоприятният вятър и разстоянието, на което можахме да минем от неприятелските батареи, ни позволиха и тоя път да се измъкнем от опасностите, които можеха да бъдат свързани с много по-големи вреди и загуби. И двете страни дадоха силен оръдеен огън, но загубите бяха незначителни.

В Лас Конкас, на няколко мили над Баяда, слязохме през нощта на суша, където въпреки силната съпротива на неприятеля можахме да се сдобием с четиринадесет говеда. При тоя случай нашите се биха с изключителна храброст; най-много се отличиха Валерга и Баталиа, укротител на коне.

Възползувайки се от противния вятър и от теснината, неприятелят ни обстрелваше с артилерия, а на някои места откриваше срещу нас огън и с карабини.

В Черито, силна позиция на левия бряг на Карана неприятелят нагласи една батарея от шест оръдия. Вятърът беше благоприятен, но слаб и на това място, поради криволиченето на реката, ни биеше в очите, така че трябваше да изминем едно разстояние от около две мили с буксиране, т.е. като пренасяме малки котви напред с дълги въжета и теглим нагоре същите при звука на барабан и много бавно; ние се движехме така с малка бързина, понеже насрещното течение в тесни места е много силно. За щастие неприятелската батарея беше много нависоко и наблизо, сякаш беше увиснала над главите ни.

Това сражение беше блестящо. Повечето от хората ни се занимаваха с въжетата и лодките, останалата част — с оръдията и пушките. Хората ми се биеха и работеха много живо — сраженията бяха станали играчка за тях. Нека се има пред вид, че нашият неприятел принадлежеше към войска, която се беше прославила и възгордяла от новите си победи; това бе същата войска, която наскоро разгони нашата в Ароу Гранде, заедно с войската на Кориентес, присъединена към нашата.

Всяка пречка бе преодоляна с незначителна загуба, и то причинена от неприятелските карабини, тъй като снарядите на разположените много нависоко и наблизо оръдия минаваха над главите ни и засягаха едва мачтите. И след като потушихме огъня на неприятеля и обезвредихме няколко от оръдията му, ние излязохме с всичките си кораби на една просторна позиция извън всяка опасност.

Разни търговски кораби, идващи от Кориентес и от Парагвай, се бяха поставили под закрилата на неприятелската батарея; те паднаха в ръцете ни с малко усилие. По тоя начин можахме да се снабдим с хранителни припаси и разни други материали.