Джузепе Гарибалди
Моите спомени (26)

Злополучно отстъпление по Сера

Между това положението на републиканската войска се влошаваше, понеже всеки ден неотложните нужди ставаха все по-големи и все по-големи ставаха трудностите за задоволяването им. Двете сражения при Такуари и Норте бяха намалили толкова много числеността на пехотата, че дружините бяха станали като скелет. Прекомерните нужди пораждаха недоволство, което пък подтикваше войниците към бягство. Населението, както се случва при продължителни войни, се бе изморило и бе станало равнодушно от поредно следващите се преминавания и искания на войските от двете страни.

При това положение на нещата монархистите предложиха условия за споразумение, които макар и изгодни за състоянието, в което се намираха републиканците, бяха гордо отхвърлени от най-издръжливите и смели войници. Обаче тоя отказ засили недоволството у уморените и помирително настроените във войската. Най-сетне бе решено да изоставим обсадата на крепостта и да минем в отстъпление.

Дивизията Канабаро, към която се числяха и морските сили, трябваше да започне движението и да изчисти проходите на Сера, заети от неприятелския генерал Лабатю, французин на служба при империята; после щеше да потегли Бенто Гонсалес с остатъка от войската, като прикрива движението.

По това време умря Росети: непоправима загуба!

Отстъплението, предприето през зимата, сред планинските пропасти и при почти непрестанния дъжд, бе най-трудното и най-ужасното отстъпление, което съм виждал. Ние водехме за въже няколко крави, които съставляваха целия ни хранителен припас, понеже по трудните пътища, които трябваше да прекосим, не се намираха животни. Многобройните реки на Сера, придошли с голяма сила, отвличаха хората, животните и снаряженията ни. Вървяхме при дъжд и без храна; лягахме гладни и при дъжд. Между един и друг поток ония, на които се случваше да бъдат близо до нещастните крави, имаха месо; другите — не. Особено тежко беше положението на нещастната пехота, която беше лишена и от конско месо, което кавалеристите употребяваха при липса на друго.

Имаше ужасни сцени! Както е обичай в ония страни, много жени придружаваха войската, като се грижеха за резервните коне. С жените, естествено, имаше деца на различна възраст. Малък брой от тия деца на по-крехка възраст излязоха от гората. Малко деца бяха прибрани от кавалеристи, понеже и малко коне се спасиха, а и много майки също тъй умряха или стигнаха до умиране — от глад, преумора и студ.

В долната гориста част на областта, където климатът е почти тропически, имаше в изобилие диви, но вкусни и хранителни плодове, като гуайяба, араса и др. Ала в горите на горна Сера, където бяхме се придвижили, не се намираха такива плодове; срещаха се само листа от такуара, много големи тръстики, недостатъчна храна за животните, с която не можахме да спасим двете мулета, които носеха оскъдния ми багаж.^[1]

Анита изтръпваше при мисълта, че може да загуби нашия Меноти, когото спасихме по чудо! При най-трудните места из пътя и при преминаването на потоците аз носех своя скъп син на три месеца в една кърпа през рамо, като се мъчех да го топля на гърдите си и с дъха си.

От дванадесетте мои животни (коне и мулета — едни за яздене, други за пренасяне на товар), които влязоха с мене в гората, бяха останали само два коня и две мулета. Другите, изморени, бяха изоставени.

На всичко отгоре водачите ни бяха сбъркали пикадата (просека) и това бе една от причините, за да преминем тъй трудно ужасната гора Де лас Антас (анта е животно, което, както ми казаха, приличало на магарето; било кротко, месото му много вкусно и от кожата му ставали изящни и здрави неща. Кожата му видях, но самото животно — не).

Понеже вървяхме напред и края на просеката все не се виждаше, аз останах в гората с двете мулета, които също тъй се бяха изморили, и изпратих Анита с помощника си и детето да излезе извън гората, като сменя поредно двата коня, и да потърси храна. Двата коня и смелостта на Анита спасиха онова, което беше най-скъпото в живота ми. Като стигнала извън гората, тя намерила за щастие неколцина от войниците ми, които били запалили огън — нещо рядко поради непрестанния проливен дъжд.

Моите другари успели да подсушат някои дрипи, повили детето, затоплили го и го възвърнали към живот, когато Анита вече почти била изгубила всяка надежда. Тия добри войници се погрижили с много любезно усърдие да намерят храна, с която моята скъпа жена възстановила силите си и могла да накърми детето.

Аз се помъчих напразно да спася мулетата. Като останах с тия изнемощели животни, събрах им колкото можах тръстикови листа, за да ги нахраня, но това не помогна: бях принуден да ги оставя и да се помъча и аз, изгладнял, да изляза пеша из гората.

Девет дни след влизането ни в гората най-сетне опашката на дивизията се показа извън просеката. Бяха се спасили много малко коне на офицери. Генерал Лабатю, който бе минал преди нас, бе оставил в същата гора Де лас Антас няколко оръдия, които ние поради липса на коне не можахме да пренесем и те сигурно са останали заровени в ония пещери кой знае колко време.

Изглежда, че бурите се чувствуваха като у дома си в гората, понеже като излязохме на високите равнини на Чима ча Сера, заварихме великолепно време. Заварихме също тъй и говеда, които бяха за нас много цепна храна. Така че позабравихме мъчнотиите.

После влязохме в окръга Викария, където останахме няколко дни да чакаме корпуса на Бенто Гонсалес, който пристигна на части и смазан.

Като се научил за отстъплението, неуморимият Морингуе тръгнал по петите на тоя корпус и затруднявал по всякакъв начин похода му. Той бил подпомаган от планинците, все яростно враждебни към републиканците.

Всичко това дало на Лабатю необходимото време, за да извърши отстъплението и да се присъедини към основното ядро на имперската войска. Обаче, когато се присъединил, той бил останал почти без хора поради бягствата, дължащи се на усилените походи и на същите ония лишения и трудности, които бяхме преживели и ние.

Понеже по ония високи местности нито бяхме преследвани от неприятеля, нито пък ние го преследвахме, движехме се бавно. Ние нямахме коне и трябваше да укротяваме из пътя някои жребци, които се срещаха пръснати из тия високи равнини. Корпусът на уланите, лишен от конете си, трябваше да ги замести с тия коне.

Като прекосихме Матос Портогес и Кастелано, слязохме в областта Мисионес, по посока към Круц Алта, главен град на тази област. От Круц Алта потеглихме за Сан Габриел, където се установи главната квартира, и построихме бараки за войската. Аз също тъй си построих една барака, в която прекарах известно време със семейството си.

Ала шестгодишният живот на трудности и лишения, далеч от стари приятели и от родители, за които не знаех нищо, пробуди у мен желанието да се приближа към някоя точка, където да мога да науча нещо за родителите си, любовта към които бе жива в душата ми. После трябваше да се погрижа за много неща, насъщността на които дотогава не бях изпитал за себе си, но които бяха необходими за жена ми и детето ми. И тъй, реших да прекарам известно време в Монтевидео. Обърнах се към председателя и заедно с разрешението за отпътуване получих също тъй и разрешение да си създам едно стадо говеда, с което да мога да посрещна разноските.