Джузепе Гарибалди
Моите спомени (48)

Бездействие и досада

Маларията, която хванах в Ровербела, продължаваше: аз изкарах цялата кампания, измъчван от нея, и в Швейцария пристигнах изнемощял.

Във всеки случай не губех надежда, че може да се направи отново опит с някоя експедиция на ломбардска територия. В Швейцария имаше много младежи. След като бяха вкусили първите плодове на изгнанието, те жадуваха да подхванат отново кампанията на всяка цена. Швейцарското правителство не беше, разбира се, разположено да се хване за гушата с Австрия, закриляйки италианското въстание.

Ала италианското население от тичинския кантон естествено симпатизираше на нас и можехме да очакваме помощи от отделни лица в тая част на Швейцария, дето се беше събрала голямата част от емиграцията.

Аз бях на легло в Лугано, когато един федерален полковник ми заяви, че ако сме готови да опитаме отново щастието си, той, не в качеството си на служебно лице при швейцарското правителство, а като Луини (неговото име) заедно със своите приятели биха ни помогнали по всякакъв възможен начин.

Аз съобщих това предложение на Медичи, тогава най-влиятелен в главната квартира на Мацини, а Медичи ми отговори: „Ние ще свършим работата по-добре“.

От отговора на Медичи, който разбрах, че идва от високо място, се убедих, че моето присъствие в Лупано е безполезно и от Швейцария заедно с трима другари минах във Франция, за да отида в Ница да се полекувам вкъщи от маларията, която продължаваше да ме гази.

Пристигнах в Ница и прекарах няколко дни в семейството си, грижейки се за здравето си. Но понеже бях повече душевно болен, отколкото телесно, спокойното прекарване вкъщи не ми допадна и отидох в Генуа, дето по-силно кипеше общественото негодувание заради унижението на родината, и там приключих с лечението си.

Ходът на събитията в Италия още не предвещаваше гибел, ала вдъхваше основателни опасения. Ломбардия беше попаднала отново под властта на тиранина. Пиемонтската войска, която бе поела защитата й, бе изчезнала, не унищожена, ала началниците бяха убедени в безсилието й. Тая войска, със славни традиции и съставена от блестящи хора, беше под влиянието на една мора̀, на една необяснима, но печална, ужасна фаталност. Така или иначе геният на измамата, на спекулацията, на проклятието, на нашите нещастия ръководеше съдбата и обвързваше дейността й. Пиемонтската войска не беше загубила сражения, но (кой знае защо!) се беше оттеглила пред разбития неприятел под предлог да вземе мерки против заговорите на екзалтираните, които се плодели много в Италия; естествено поради хладността и двуличието на князете въодушевлението у войските отслабваше и те се сковаваха.

Тая войска, която, както беше поддържана от целия народ, можеше да извърши чудеса под ръководството на човек, който би стъпкал страха и недоверието, вървейки направо към целта, напротив, бе сведена до нула. И тъй, от Ломбардия се оттегляше войската, разпръсната, но не победена, и от Адриатическо море — ескадрата, още по-малко победена.

Подчинени на властника-варварин лежаха народите, които без помощта на когото и да било разтърсиха с толкова сила и героизъм позорното иго; които сами изгониха като стадо в пет паметни дни закалените наемни войници на Австрия.

Италия, цялата изпълнена с въодушевление и активни военни части, способни не само да се противопоставят, но и да нападат неприятеля на негов терен, беше доведена до пълен упадък на силите и до бездействие поради глупостта и коварството на управниците, кралете, адвокатите и поповете.

Докато бях в Генуа, дойде Паоло Фабрици и от страна на правителството на Сицилия ме покани да отида на тоя остров. Приех на драго сърце поканата и със седемдесет и двама стари и нови другари, повечето добри офицери, потеглихме с един френски параход затам. Стигнахме до Ливорно. Смятах да не слизаме там, но благородният и въодушевен народ научи за пристигането ни и аз трябваше да променя намерението си.

Слязохме. Аз отстъпих, може би неправилно, пред настояванията на лудешки възторженото население, което смяташе, че ние се отдалечаваме може би твърде много от полето на главната акция. Обеща ми се, че в Тоскана ще се създаде една силна колона, която ще се увеличи из пътя от доброволци и ще можем да се придвижим по суша към неаполската държава и да съдействуваме така по-ефикасно и на италианската кауза, и на Сицилия. Възприех тия предложения, но много скоро разбрах, че съм сбъркал. Телеграфираха във Флоренция — отговорите около поменатите проекти бяха уклончиви. Не заставаха открито, против желанието на ливорнийския народ, защото се страхуваха, но, който разбираше по-добре нещата, можеше да схване неудоволствието на правителството. Така или иначе, ние бяхме решили да спрем и параходът беше отпътувал.

Нашето пребивание в Ливорно беше кратко: получихме няколко пушки, благодарение по-скоро на добрата воля на Петраки, народен водач, и на други приятели, отколкото на правителството. Увеличението на броя на силите ни беше незначително. Казаха ни да идем във Флоренция, дето щяло да се направи нещо повече, ала там бе по-лошо.

Във Флоренция народът ни посрещна великолепно, но правителството прояви към нас безразличие и ни изложи на глад.

От Флоренция, където сметнах пребиваването ни за безполезно и досадно, реших да отида в Болоня, дето се надявахме да направим нещо повече. При това оттам по-лесно можехме да отидем във Венеция през Равена. Ала нови и по-жестоки беди ни очакваха на Апенините.

Из пътя, дето трябваше да имаме парична поддръжка за храна от страна на тосканското правителство, ние срещнахме само благоволението на жителите, изпълнени с готовност да ни помогнат, ала не и в състояние да задоволят нуждите ни. С писмо от казаното правителство до един кмет на границата се ограничаваха доставките ни и се заповядваше да бъдат изгонени досадните авантюристи.

В такова положение стигнахме във Филигари, дето ни очакваше, забрана от страна на понтифийското правителство за преминаване на границата. Поповете поне бяха последователни: отнасяха се към нас като към неприятели.

Дзуки, същият, когото спасихме в Комо, тогава военен министър, идваше бързо от Рим, за да накара да изпълнят нарежданията. А от Болоня идеше един корпус от папски наемници швейцарци с две артилерийски оръдия, за да се противопостави на влизането ни в държавата.

През това време по ония планини беснееха виелиците и снегът по пътя достигаше до коляно. Беше ноември. Струваше си наистина трудът да дойде човек от Южна Америка, за да воюва със снеговете на Апенините. Италианските правителства, на които имах честта да служа и чиито територии бях прекосил, не бяха в състояние да дадат по един шинел на бедните ми и храбри другари. Жалко беше да види човек тия храбри младежи в тоя суров сезон, в планините, повечето от тях облечени в платнени дрехи, някои в дрипи и лишени от необходимата храна — и то на родната им земя, свикнала да храни изобилно всички крадци и мошеници в света.

С всички пари, които събрахме помежду си, главно от офицерите, образувахме обща каса. С тия пари и с помощта на стопанина на хотела във Филигари можахме да минем оскъдно няколко дни.

През това време швейцарците, наемници на папата, взеха военни позиции на противоположната граница с всички мерки за съпротива срещу всякакъв опит за преминаване, но бяха унизени от срамната постъпка на глупавото си правителство.

Нашето положение във Филигари не беше удържимо за дълго време — не ни оставаше нищо друго, освен да го променим, като се върнем в Тоскана. Аз бях прочел съобщението на това правителство до кмета, в което се настояваше той да се освободи от нас колкото е възможно по-скоро и той трябваше да се подчини или да вземе враждебна позиция. За да продължим към римската територия, ние трябваше да се бием с всеки, който беше готов да ни забрани това. В какво престъпно затруднение ни държаха управниците, от които италианците очакваха освобождението си! А ние бяхме прекосили Атлантическия океан (бедни, да, защото бяхме отхвърлили богатството^[1]) с единствената цел да предложим на Италия живота си; и бяхме чужди на каквото и да било користно намерение, готови да пожертвуваме за страната си дори и политическите си принципи и да служим (за да служим на страната си!) дори и на тия, които не заслужаваха доверието ни поради безчестия в миналото.

Имената на Гуераци, Пий бяха тогава на висота в душите ни; ала те държаха в тревога шепата млади ветерани, затънали сред сняг и лишени от храна, ония ветерани, чиито кости много скоро трябваше да осеят земята на бедите при защитата на Рим срещу чужденеца.

Народът в Болоня научи за нас и се възмути от това престъпно поведение. Болоня е град, който не се възмущава напразно, и това добре знаят австрийците. Управляващите, привърженици на папата, се изплашиха; и ми се разреши да ида в тоя град, за да се срещна с генерал Латур, комендант на швейцарските сили в услуга на папата. Когато генерал Латур стоеше на балкона на двореца си, болончани му извикаха: „Или нашите братя тук, или вие долу от тоя балкон!“

Аз стигнах в Болоня сред бурните приветствия на тоя благороден народ, който трябваше да успокоя, понеже беше решен да се отърве от чужденци и реакционери. След като се споразумяхме с Латур за преминаването ни през Романя към Равена, дето трябваше да се качим на параход за Венеция, аз му обърнах внимание да ускори работите и да даде парични средства на една мантуанска^[2] рота, тръгнала от Генуа с намерение да се присъедини към нас. В една среща с Дзуки бях се споразумял също тъй и с него да увеличи силите си с доброволци от Романя и действително отпътуваха няколко души, командувани от капитан Бадзани, моденчапин^[3], за да ни настигнат в Равена.

С около сто и петдесет души стигнах в Равена. Там се присъедини към мене Бадзани с петдесет новобранци. В Равена трябваше отново да се караме с попското правителство. Според договора ни с Дзуки в Болоня, ние трябваше да дочакаме в Равена мантуанчани, за да потеглим оттам всички за Венеция. Но моите зле въоръжени и още по-зле облечени другари вдъхваха такова недоверие и такъв страх у поповете, че те гледаха час по-скоро да се отърват от нас.

След известни усуквания Латур ми заяви, че трябва да тръгнем веднага. Отговорих му, че ще тръгна само когато пристигнат хората, които очаквам. Привържениците на папата ни заплашиха. И понеже равенчани като болончанни са хора, на които заплашванията не им минават, това смело население приготви оръжие и бойни припаси, за да се присъедини към нас в случай на насилия.

„Взаимният страх управлява света“ — казваше един мой много умен приятел. Така или иначе народите, които са най-малко страхливи, обикновено най-малко пострадват. Така стана и в Равена: всесилните влекачи на саби и оръдия не посмяха с хилядата си закалени войници да си премерят силите с малкото бедни и почти невъоръжени младежи, изпълнени с любов към Италия.

В такова окаяно състояние бяха работите ни, както ги описахме по-горе, когато една римска дага^[4] ни направи достойни не вече за изгнание, а да принадлежим към войската на Рим.

Старата столица на света, достойна в тоя ден за древната си слава, се освобождаваше от един сателит на тиранията, най-страшният, и обагряше със собствената си кръв мраморните стъпала на Кампидолио. Един млад римлянин бе намерил отново кинжала на Маркус Брутус!

Страхът от смъртта на Роси бе смазал нашите преследвачи и вече не стана дума за нашето заминаване.

Със смъртта на министъра на папата Рим и Италия не постигаха желаното политическо положение; но поне се подобряваха условията на Рим, от гледна точка на италианската свобода, на която папството, лишено от маската си на реформатор, бе, е, и ще бъде винаги смъртен враг. После за нас, ужасен обект на отвращение за римския двор, така или иначе, поради страха на оня, който оставаше след смъртта на Роси, нашето присъствие в полуострова ставаше поносимо.

Тоя удар на дагата възвестяваше на договарящите се с чужденеца, че народът ги познава и че не иска да се върне пак към робството, към което те се опитваха отново да го тласнат с лъжи и предателства.