Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (80)

80

— Шон! — Изабел залитна назад. — Шон… — Втория път гласът й прозвуча тихо.

Зад него стоеше млад китаец в черен костюм. Шон имаше измъчен вид. Лицето му беше бледо. Очите му — хлътнали. Изглеждаше толкова по-различен от онзи мъж, който беше излязъл от дома им преди няколко дни.

Вълна от гняв, примесен с шок, премина по лицето й. Краката й се подкосиха. Отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

Той се приближи към нея.

Изабел примигна. Погледът й се замъгли.

Дали не го беше измислила във въображението си?

Тя усети как я изпълва ярост, когато се отърси от шока. Шон проговори:

— Какво правиш тук, за бога?

Беше ядосан.

Изабел посочи с треперещ пръст към жената и мъжа.

— Тези двамата ме преследват, за да ме убият!

Думите й заглъхнаха. Тя се взираше само в Шон, без да поглежда наоколо. Той посегна към нея.

— Не, няма да го сторят — отвърна той.

Какво искаше да каже?

Шон беше съвсем близо до нея. Тя можеше да долови познатата топлина на тялото му.

— Това копеле зад мен уби детектив…

— Толкова се радвам, че си добре — прекъсна я Шон. Гласът му беше мек, успокояващ.

Той я прегърна. И в един миг, който изтри всичко досега, Изабел прозря…

Тя грешеше.

Това не беше Шон, когото познаваше. Той беше с тях.

— Не е нужно да се притеснявате. Аз я държа — извика той силно и делово.

Изабел изтръпна.

— Не я докосвайте — повтори той. — Ще получите това, което искате.

Шон я освободи от хватката си. Тя залитна назад.

— Браво — каза Адар.

Капанът беше щракнал…

Изабел се втренчи в Шон, дишайки учестено. Опитваше се да възприеме абсурдната ситуация, за да реши какво да прави.

— Трябваше да си останеш у дома — рече той.

Тя го ритна по глезена и изригна:

— Аз дойдох, за да те намеря, по дяволите!…

Шон поклати глава.

— Всичко стана много по-трудно, откакто и ти се замеси… — Той протегна ръка към нея. — Те държат Алек. И Роуз. Ще ги убият и двамата, ако ние не им съдействаме. Трябва да бъдем внимателни, Изабел.

— Как така ще ги убият? Защо? Какво са им сторили? — Изабел ясно чу думите му, но не можеше да ги възприеме.

Някой щеше да убие Алек?

Раменете на Шон се напрегнаха. Той погледна встрани. Изглеждаше примирен.

— Те искат нещо от мен. Аз се опитвах да се измъкна, опитвах се да ви предпазя и двамата.

Единственото, което можеше да види, беше лицето му. Алек почти изцяло приличаше на него. Тревогата й нарастваше. Тя поклати глава. И не можеше да осъзнае, че това е истина…

— Защо не покажеш на Изабел някои снимки, Адар? — подкани го госпожа Вон.

Адар пъхна ръка в джоба си, извади телефона, натисна екрана и го обърна към нея. Обзе я тревога. Искаше да закрещи. Всичко, което й беше скъпо, бе застрашено.

Някой беше снимал в дома им. Винаги щеше да познае жълтите тапети в стаята на Алек.

Снимката беше на сина й, спящ, завит с одеялото до брадичката му. Истински обезпокоителното беше ножът с късо острие, който снимащият държеше на 2–3 сантиметра от дясното око на Алек.

Беше подобен на ножа, който бе видяла в ръката на Адар.

Само един замах и Алек щеше да умре по най-ужасен начин. Това бе посланието от снимката. Но имаше и още едно послание.

Тя преглътна, когато го осъзна.

Шон имаше всички основания да направи това, което бе направил. Тя погледна към съпруга си. Очите им се срещнаха за миг. Нейният свят отново се преобърна. Но какво означаваше това за Алек и Роуз? За всички тях?

— Хайде, покажи й и останалите — каза госпожа Вон.

Адар докосна екрана и отново го обърна към нея.

Снимките, които се превъртаха, предизвикаха тръпки в нея. Щипане в очите и по бузите й изпращаше сигнали към ръцете й да се свият в юмруци, сякаш тялото й пое отговорност и включи защитен механизъм.

На първата снимка се виждаше как тя спи сама в леглото си вкъщи. Ръката й беше гола. Би могла да бъде заснета която и да е нощ, когато Шон не беше при нея.

Но с ужасяваща сигурност тя знаеше точно кога беше направена снимката. Миналия четвъртък вечерта, когато Шон не се прибра. Тогава тя беше сънувала онзи ужасен сън и беше усетила странния аромат на лимон…

Ако се беше събудила точно тогава, човекът с фотоапарата щеше ли да я убие? Това ли планираха да направят сега? Устата й беше пресъхнала. Но съзнанието й се проясни.

— Съжалявам — каза Шон и отстъпи назад. — Трябваше да направя това, което те поискаха. Без значение какво означава това за мен или за нас. Не ти казах нищо, защото не исках да ме последваш…

Тя погледна към госпожа Вон.

— Защо правите всичко това?

Вон се засмя, сякаш Изабел току-що беше казала поразителна шега. Отметна глава, после се усмихна топло, като че за нея всичко това беше без значение.

— Те искат едно нещо — рече Шон и направи крачка към тях. — Пуснете я да си отиде, за бога — каза той. В гласа му имаше отчаяние. — Тя не може да докаже нищо. Ще бъде нейната дума срещу вашата. Тя ще бъде онеправданата съпруга на убиец…

— Вече е твърде късно за това — прекъсна го госпожа Вон.

Очите на Шон се разшириха.

— Не я наранявайте. Все още имате нужда от мен.

Вон отново им показа усмивката си.

— Може би, ще видим… Влизай обратно в асансьора, Шон. Нека да посетим нашите приятели.

Всички се напъхаха в кабината. Беше доста тясно. Изабел стоеше до Шон. Той й се усмихна уморено. Адар, госпожа Вон и китаецът ги гледаха втренчено.

Шон стисна дланта й и Изабел обгърна пръстите му. Беше хубаво да го усеща отново до себе си. Неговата топлина пропълзя нагоре по ръката й.

Асансьорът се изкачваше дълго време. Когато спря и излязоха, пред тях се появи зрелищна стъклена стена, зад която се виждаше рецепцията. Тя беше слабо осветена, бяха запалени само няколко лампи в специални ниши. Сив квадратен символ беше гравиран в стъклената преграда.

— Влизайте вътре — каза Адар.

Той сложи една карта пред екран, прикрепен към стената. За миг го обля синя светлина, след това се чу щракване и една стъклена врата вдясно се отвори с плъзгане.

— Разбира се — отговори Шон. Гласът му отново звучеше уверено.

Изабел искаше да закрещи срещу всички, да настоява да освободят сина й и приятелката й, но опита да се овладее и да изчака подходящия момент.

След минута те се озоваха в модерна конферентна зала. Столове със сребърни инкрустации бяха разпръснати в безпорядък наоколо, като че ли някаква среща е била прекъсната ненадейно. Имаше подиум със син микрофон в далечния край. Зад подиума се забелязваше голям LCD екран.

Едната стена на конферентната зала беше цялата с прозорци. Изабел нямаше представа какво има зад тях, защото сивите вертикални щори бяха спуснати. Светлината в стаята беше болезнено ярка.

Изабел прегърна Шон, сякаш това можеше да го спре да не я напуска никога отново. После го отблъсна.

Адар стоеше до вратата и ги пазеше. Госпожа Вон и китайският й приятел бяха изчезнали.

— Какъв е планът? — тихо попита Изабел, докато вървяха надолу към подиума.

Шон стисна ръката й.

— Мислят, че се нуждаят от мен — отвърна той. — Знам, че изглежда налудничаво, но цялото това поглъщане е прикритие за нещо друго. Те няма да наранят никого от нас. Аз няма да им съдействам, ако и един косъм падне от главата ти… — Той се опитваше да я успокои, но не успяваше.

Със сигурност, когато Шон направеше това, което очакваха от него, щяха да го ликвидират. Така щяха да постъпят и с нея. И с детето…

— Какво искат от теб?

Той понечи да отговори, но в този момент вратата на залата се отвори и заедно с госпожа Вон влезе един възрастен китаец. Седна и опря ръце на коленете си. Той изглеждаше като старец, въпреки че косата му все още беше черна. Кожата на лицето му носеше белезите на някакво заболяване.

— Няма ли да ни запознаете? — попита Изабел.

Веждите на китаеца се повдигнаха. От изражението на госпожа Вон беше ясно, че това е човекът, който ръководи нещата.

— Името ми е Ли — представи се китаецът.

Желанието му да сподели как се казва я накара да потръпне. Той сигурно планираше да се отърве от тях.

Ли се обърна към Шон:

— Сега, когато жена ти е тук, господин Раян, няма причина да не довършиш работата си за мен. — Тонът му беше твърд.

Той приличаше на човек, който ще седи и ще гледа, без да трепне, докато десетки умират пред него.

— И накрая ти ще платиш половината от цената, която първоначално предложи за ВХН — каза Шон.

— Грешиш, господин Раян. — Ли млъкна за момент. После се усмихна. — Ние ще платим много по-малко…

— Ще направя това, което искате — обеща Шон. — Всичко, което пожелаете…

Лицето на Ли беше безизразно.

Изабел не разбираше защо мъжът й се държи така.

— Но само ако освободите съпругата ми — продължи Шон, сочейки я с пръст. — И синът ми Алек, и жената, която беше с него.

Ли погледна към Шон, сякаш разговаряше с наивно дете.

— Вие, западняците, всички сте такива оптимисти, нали?

— Смятате ли да ги освободите или не? Мислех, че очаквате деня на голямата печалба.

— Защо си мислиш, че всичко е въпрос на пари?

— За мен това е въпрос на живот и смърт — тихо изрече Шон. — Не ме е грижа за нищо друго, освен за семейството ми…

— Хайде тогава! — Ли махна с ръка към него, обърна се и се отправи към вратата.

Беше ясно, че очаква Шон да го последва.

— Почакай малко — спря го Изабел. — Откъде знаеш, че той ще направи това, което искаш? Трябва да вземеш и мен.

Ли я погледна. В очите му се четеше презрение. Той извади телефона от джоба си.

— Искаш ли да гледаш какво ще се случи с момчето ти, ако съпругът ти не сътрудничи?

Кипяща от гняв, тя тръгна към него. Той стоеше между нея и Адар.

Ли отстъпи назад, когато тя го приближи.

— Пусни сина ми, копеле… Ще получите това, което искате. — Тя заби пръст в гърдите му. Той отново отстъпи назад към Адар. — Съпругът ми няма да ви каже нищо, докато не освободите сина ми. Разбираш ли?

Ли сграбчи китката й и светкавично изви ръката й. Тя извика от болка и се приведе.

— Никога не се приближавай до мен, глупачке! Заради теб мога да убия всички ви, цялото ви скапано семейство. Вие не представлявате нищо за мен.

Тя падна на едно коляно, страхът пропълзя по цялото й тяло.

И стисна очи, когато сълзи на безсилие замъглиха зрението й…