Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (64)

64

Детектив Грейнджър вдигна ръце.

— Почакайте! Не искам повече да разпитвате госпожа Раян в мое присъствие, докато аз не я уведомя за правата й.

Изабел се изправи. Сериозно ли говореше? Тя не беше направила нищо лошо.

Потърка челото си.

— Съгласна ли сте с това, госпожо Раян?

Тя кимна, макар че това я изуми.

След това Грейнджър започна:

— Добре, госпожо Раян. Имате право да мълчите. Но всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат. Ако не можете да си го позволите, ще ви бъде назначен служебно. Разбирате ли правата си, които току-що ви изброих?

Изабел кимна. И потръпна, сякаш в стаята неочаквано нахлу студ.

— Това е лудост… Защо, по дяволите, ми четете правата?

— За всеки случай, госпожо Раян. — Грейнджър небрежно махна с ръка, сякаш това не беше нищо особено.

Но не беше така…

Мислеше ли, че този разговор щеше да отиде в погрешна посока? Дали тя наистина искаше да я разпита в полицейския участък?

Грейнджър снижи гласа си. Тонът й беше заговорнически, въпреки че останалите на масата също можеха да я чуят.

— Моят приятел от Комисията по ценни книжа и фондовите борси може да започне да ви задава въпроси. Но аз не искам да кажете нещо, което ви уличава, а след това някой надменен адвокат да ни укори, че дори не са ви били прочетени правата.

— Аз заподозряна ли съм? — Изабел имаше чувството, че са метнали примка на шията й. Тези хора би трябвало да й помагат, не да я разпитват.

Детектив Грейнджър се облегна назад и погледна нагоре към тавана, сякаш търсеше вдъхновение.

— Вижте, трябва да разберете, че разследваме нещо наистина сериозно. Извършени са няколко брутални убийства. Имаме и заподозрян, който е изчезнал. А вие сте свързана с този заподозрян. Имаме също няколко предполагаеми сериозни финансови престъпления, които са в процес на разследване. Заради тях, както аз виждам нещата, под подозрение попадат всички. Разбрахте ли? Имам предвид всички. — Тя погледна към Вон, после към Оуен, а след това към адвокат Майк.

На Изабел това й хареса.

Забеляза, че по ръкава на якето на Грейнджър имаше влакна от розова вълна, като че ли е бил притиснат към някой в розов пуловер точно преди да влезе тук.

Тя имаше вид на човек, който смело застава срещу грубияните и който няма да вземе и стотинка, за да направи нещо нечестно. Непреклонното й поведение вероятно дразнеше колегите й в Управлението, особено онези, които се смятаха за мъжкари…

— Сигурна ли сте, че не искате да дойдете в Управлението, да ви бъде гарантирана неприкосновеността на личния живот?

— Да, сигурна съм.

Детектив Грейнджър се пресегна, взе една от малките бутилки минерална вода от средата на масата и й я подаде.

— Стори ми се, че сте жадна — каза тя.

Изабел взе една от белите хартиени чаши до бутилките с вода и си наля. Изпи я бързо.

Господин Вон погледна часовника си, златен „Ролекс“. Шон й беше казал, че веднъж бил на съвещание в банката, на което всички в залата носели такива часовници, освен него. Той не сваляше от ръка часовника си марка „Хамилтън“, подарен му от баща му.

Това беше една от причините тя да го обича. Той не се стараеше да впечатли хората.

Отново усети копнеж да го види…

— Сигурна ли сте, че сте добре, госпожо Раян? — попита детектив Грейнджър.

— Искам да знам защо изчезна съпругът ми.

— Мога да ви уверя, независимо какви са основанията му, че те нямат нищо общо с ВХН — намеси се Вон. Тонът му ясно показваше, че всяко противоречащо мнение е абсурдно.

— Вие не ме слушахте — каза тя. — Каквото и да се случи с Шон, аз обвинявам вас.

Изабел се обърна към мъжа от Комисията по ценни книжа и фондовите борси.

— Защо просто не поемете тази банка и не изчистите всичко? Можете да го направите, нали?

— На първо място, госпожо Раян, това не е нашата роля. Федералната корпорация за застраховане на депозитите се занимава с такива неща — обясни Дик Оуен. — Второ, знаете ли вече на колко банки са поели управлението през тази година?

Тя сви рамене.

— Това от значение ли е?

— Търсим алтернативи, госпожо Раян.

— Имате предвид от сега до полунощ, когато подадат молба съгласно глава 11? — Всичко звучеше прекалено абсурдно в последната минута.

Последва мълчание. Оуен и Вон се спогледаха.

— Какво, по дяволите, правите тук долу, разговаряйки с мен? — каза тя. — Не трябва ли да сте горе и да спасявате задника на ВХН?

Детектив Грейнджър се усмихна леко, преди да погледне към пода.

— Мислехме, че може да знаете къде е съпругът ви — отвърна Вон.

Изабел изпита непогрешимото чувство, че я лъжат.

— Вие не ми казвате всичко. Мога да го усетя.

Вон погледна Дик Оуен. Изражението на лицето му го потвърждаваше.

Обхвана я гняв. Тя би трябвало да бъде в Париж точно сега, да спи спокойно в онова легло с балдахин, сънувайки Айфеловата кула.

Не би повярвала, че е възможно, ако преди няколко дни я бяха предупредили, че всичко това ще се случи. Щеше да помисли, че се шегуват.

— Нека да изясним няколко факта — каза детектив Грейнджър.

Изабел искаше да се махне от стаята. Тук всички й пречеха да намери Шон. Отвличаха й вниманието, което, изглежда, устройваше Вон и Оуен. Но защо?

— Съпругът ви редовно ли посещава клубове за стриптийз?

Страните на Изабел пламнаха. Достатъчно лошо беше, че той е отишъл в един от тези клубове, а сега трябваше и да отговаря за това, сякаш беше по нейна вина. И то пред любопитните очи на тези мъже.

Стисна силно картонената чашка и леко я вдлъбна навътре. Спря точно преди водата да прелее над ръба.

— Ходил е няколко пъти преди много време. — Така й беше казал Шон. Но беше ли истина? Тя отпи малко вода. Струйка потече по брадичката й.

— А защо не попитате и господин Вон какво е правил там? — Изабел посочи към него.

Той вдигна ръце, сякаш тя го заплаши с пистолет.

— Мога да ви уверя, че не беше моя идея да посетим този клуб. Дори не знаех какво е това място, докато не влязох вътре. Аз веднага го напуснах. Всъщност доколкото можех най-бързо при подобни обстоятелства. Вече казах на детектива всичко това.

Изабел се обърна към Грейнджър:

— Търсите ли съпруга ми?

— Разпратили сме сигнал по всички точки за него, госпожо Раян. Наблюдаваме летищата, автогарите, жп гарите. Обичайните неща.

— Чудесно — кимна Изабел.

Ала не беше така. Това беше доказателство, че нейният кошмар току-що се е сбъднал. Те го издирваха, сякаш беше заподозрян за тероризъм.

— Имате ли някаква идея — попита детектив Грейнджър, навеждайки се към нея — защо съпругът ви би признал нещо, което не е направил? — Тя наклони главата си на една страна, сякаш също се съмняваше в признанието.

— Не. Но знам, че е невинен. — Изабел героично вирна брадичка, сякаш я водеха на разстрел.

Вон се изкиска тихо.

— Трябва да мислите по-реалистично сега, госпожо Раян — отбеляза Грейнджър.

Изабел погледна встрани. Търсеше обяснение за цялата тази каша. Тя почука по масата и посочи Вон.

— Ами вие? Бяхте ли с онази злощастна танцьорка миналата вечер?

Вон се отпусна в стола си.

— Казах ви. Върнах се обратно направо в банката скоро след като отидох до този клуб — обясни той уверено. — Моят шофьор може да свидетелства за това. Както и около двадесетина души, които бяха в банката и работеха по сливането, когато отидох там. Останах в сградата през цялата нощ.

Изабел потръпна. Явно тя се хващаше като удавник за сламка… Възможно ли е мъжът, когото обичаше, наистина да се е срещал с проститутка и да я е убил? Тя помисли за Алек. Слава Богу, че не можеше да види това. Изпита желание да му се обади, да поговори с него. Скоро щеше да стане неделя сутрин в Лондон. Тя затвори очи. Благодари на бога за едно нещо. Поне Алек бе в безопасност.

— Госпожо Раян, знам, че сте шокирана. Съпругът ви си призна за нещо ужасно и аз разбирам, че е трудно да се повярва — каза Грейнджър.

Ръката на Изабел трепереше върху масата. Тя я сложи в скута си, стисна я с другата си ръка и я притисна към бедрото си. Държеше очите си затворени.

— Казаха ли ви, че съпругът ви е скочил от движещ се автомобил и е избягал? — попита детектив Грейнджър.

Тя поклати глава. Не искаше да чува повече лоши новини, не издържаше…

— Някой би трябвало да ви каже. — Тя погледна пребледнялото лице на Изабел. И допълни съчувствено: — Може би наистина ви трябва защита.

Изабел мълчеше. После тихо попита:

— Какво точно се е случило?

— Докато са отвеждали съпругът ви към сградата на Седемнадесето районно управление по-рано тази вечер, госпожо Раян, той скочил от колата. Съгласил се е да бъде откаран там след записа, който видяхте.

— Защо Шон ще идва чак в Ню Йорк, за да си признае? — попита Изабел. — Той би могъл да го направи в Лондон.

Детектив Грейнджър погледна към Вон, после към нея.

— Трябва да й разкажете какво се е случило, господин Вон. — Изражението на Грейнджър излъчваше дистанцираност. Сякаш имаше различно мнение за всичко това, но нямаше да го разкрие.

Вон кимна, после започна да говори:

— След всички спекулации в английските медии Шон се съгласи да направи изявлението. Аз го подтикнах към това.

— Той замълча, сякаш си мислеше, че е направил нещо похвално. — Това е съвсем точно в изпълнение на нашите протоколи. — Изглеждаше, че това имаше много голямо значение за него. — Сериозни инциденти, свързани с репутацията на банката, трябва да се докладват незабавно на компетентните органи. — Той поклати глава, придавайки си угрижен вид.

— И вие решихте да прекратите договора с института, без да изслушате гледната точка на Шон? — попита Изабел.

Той се втренчи в нея.

— Говорихме със съпруга ви, госпожо Раян. Видяхте интервюто.

— Според мен сте искали Шон да бъде записан, в случай че бъде арестуван. Не е ли така, господин Вон? — попита детектив Грейнджър. — Вие си пазите задниците.

— Детектив, тук става дума и за бизнес. Ясно обяснявах през цялото време, че договорът на института трябва да бъде прекратен, ако той признае криминално престъпление. — Вон се взираше в Грейнджър. — Вече ви казах това. — Тонът му беше твърд. — След като той направи признание, не можех да сторя нищо друго, независимо какви са личните ми чувства.

— Да, вие сте постъпили правилно — каза Изабел. — Вие винаги постъпвате правилно.

— Да, така е. Съпругът ви се държеше странно от известно време — продължи той. — Но тук не става дума за мен или за ВХН. Нямах избор в случая. Шон доброволно даде отговорите си. Вие ще трябва да го питате защо. Наистина превишихме задълженията си, но как щяхте да видите неговото признание, ако не бяхме направили записа? — Той звучеше доволен от начина, по който се беше уредило всичко. — Вашият съпруг няма никакви по-нататъшни договорни отношения с ВХН. Той е нападнал един от моите колеги, когато лимузината спряла на червен светофар. А после изскочил и избягал по „Лексингтън“ срещу движението. Всичко може да се провери. Вероятно е бил заснет от две или три различни камери, когато е бягал. Всичко станало като на филм, така ми казаха…

Изабел пое дълбоко дъх. Нищо от това не звучеше правдоподобно, не беше в стила на Шон. Имаше чувството, че те говореха за някой друг, за някакъв елементарен престъпник. Какво, по дяволите, можеше да го накара да направи всичко това?

Тя вдигна поглед. Всички в стаята я гледаха втренчено.

В очите им Изабел прочете съжаление…