Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (78)

78

Изабел влезе в асансьора. Докато се спускаше надолу, усети, че й се повдига, и прихлупи с длан устата си. Образът на детектив Грейнджър и плъзналите хлебарки по трупа й се появиха в съзнанието й. Тя се изкашля, присви се. Едва не повърна. Усети горчив вкус. Имаше чувството, че слиза в някакво обитавано от духове мазе.

Асансьорът спря със звън.

Вратите се отвориха. Добре осветеният коридор пред нея беше пуст. Не я дебнеше убиец. Нямаше тълпа от униформени. Това трябваше да означава, че нюйоркските полицаи вероятно се бяха отправили навън пред сградата.

Тя излезе в коридора. На стената високо вляво имаше табелка. Беше дървена, избеляла. Изглеждаше така, сякаш беше там от построяването на зданието.

На нея пишеше:

ПРЕЗИДЕНТЪТ ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН ПРЕКАРА НОЩТА ПРЕДИ ВСТЪПВАНЕТО МУ В ДЛЪЖНОСТ НА 29 АПРИЛ 1789 ГОДИНА В ХРАМА НА СВОБОДНИТЕ ЗИДАРИ НА ТОВА МЯСТО. ОСНОВАТА НА СТЕНАТА ПОД ТАБЕЛАТА Е БИЛА ЧАСТ ОТ ТАЗИ СГРАДА. 29 АПРИЛ, 1923 Г.

БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА!

Нисък стържещ звук изпълни въздуха. Звучеше като че ли идваше иззад стените. Тя продължи напред, премина през широка двойна врата. На табела върху нея пишеше ДРЕНАЖНА ИНСТАЛАЦИЯ. Продължи да върви. На следващата врата имаше надпис ЦЕНТРАЛНА ПОЩА. Тя беше заключена. Коридорът беше много по-дълъг от предишните, които бе видяла по-горе.

Светлината тук също беше различна, по-жълтеникава. И от време на време премигваше, изпращайки танцуващи сенки по стените, трептящи в такт със стърженето от помещението на дренажната инсталация.

Лампите по стената бяха стари. Крушките блещукаха в стъклени шишета, които много приличаха на онези от газените лампи. Изглеждаха така, сякаш едва наскоро бяха преминали на електричество.

В края на коридора имаше купища кашони.

Но някой беше оставил достатъчно място между кашоните и стената вдясно, за да се промъкне покрай тях. Тя видя в дъното червена стоманена врата.

Това означаваше, че е била права.

Беше точно това, което търсеше. В статията, за която Шон беше чел на онзи уебсайт, се показваха тунелите, свързващи старата Централна поща, която първоначално е била в съседство, с подземните линии, имащи връзка с гарата Гранд Сентрал.

Когато беше видяла страницата на лаптопа му, докато беше горе в пентхауса, тя се беше зачудила защо я бе разглеждал…

И изведнъж й просветна. Ако искаше да намери Шон, трябваше да отиде там, където той беше проявил интерес.

Тя се промъкна през пролуката. Миришеше на влажна хартия. Долови неприятен дъх, сякаш от някакво животно. Нямаше да бъде лесно да се измъкне, ако трябваше бързо да се махне оттук.

Но трябваше да види дали вратата ще се отвори.

Между нея и последните кашони имаше разстояние. Тя докосна дръжката. Беше смразяващо студена. Вратата беше заключена. За секунда си помисли, че пръстите й може да залепнат за ледения метал…

После я видя: една малка кръгла дървена кутия, обвита в паяжини, която висеше на стената. Бръкна в нея, вътре имаше месингов ключ.

Това беше още един авариен изход. Тя взе ключа.

Тогава чу гласа на госпожа Вон:

— Изабел!

Тя погледна назад по коридора. Госпожа Вон вървеше към нея, беше стигнала до кашоните. Следваше я плешивият охранител. Изглеждаше страшно ядосан.

Изабел не можеше да проумее как те се появиха тук. Беше невероятно… Усети пипалата на страха.

— Трябва да говорим с теб, Изабел — провикна се госпожа Вон.

— Разбира се — отвърна тя, доколкото можеше спокойно.

Погледна ключа в ръката си. Дали някога щеше да може да провери теорията си, ако се върне?

Приближиха я.

— Интересно, какво търсиш тук, Изабел? — злъчно попита Вон. — И не трябва да продължаваш да бягаш от моя приятел Адар. Той е новият шеф на сигурността във ВХН.

Госпожа Вон се усмихваше злобно. Погледът на Адар пронизваше Изабел.

В широко отворените му очи се четеше напрежение. Беше същото като в онзи момент, когато той опита да я спре, за да не се измъкне с асансьора.

Те подминаха кашоните.

Тя ги погледна, очаквайки да спрат, но Адар бързо се промъкна странично в пролуката, сякаш не искаше да губи и секунда. И сега тя вече не можеше да види госпожа Вон.

Но Адар имаше нещо в ръката си. Държеше дълъг нож с черна дръжка.

Острието му проблясваше на жълтата светлина. В движенията му имаше нещо диво, като на дебнещ хищник…

Изабел изтръпна. Личеше, че нищо не можеше да го спре.

Тя се обърна и пъхна ключа в ключалката.

Ръката й дори не потрепна.

Адар щеше да я нападне всеки момент. Можеше да я убие с едно замахване.

Вратата трябваше да се отвори.

Тя завъртя ключа. Той превъртя само наполовина.

Натисна дръжката. Не се отваряше.

— Спри! — викна мъжът.

Изабел долови миризмата му. Беше същата тръпчива миризма на лимонов афтършейв от съня й в Лондон.

Тя отново опита и в този момент ключът изщрака.

Изабел разтърси бравата.

Вратата се отвори.

Тя се промъкна вътре и я блъсна зад себе си, за да я затвори. Пъхна ключа и го завъртя.

Дръжката подскочи в ръката й. Адар я натискаше от другата страна.

Изабел потрепери. Дръжката се движеше нагоре-надолу. Вратата се разтресе от ударите на мъжа, ала не поддаде.

Заля я облекчение, когато осъзна, че той няма да може да влезе.

Какво, по дяволите, означаваше това? Госпожа Вон беше в съюз с него ли? Или тя погрешно разбираше всичко? Дали той не действаше така поради някаква друга причина?

Не, това не може да е вярно. Тя стисна юмруци. Ръцете й трепереха.

Изведнъж осъзна, че точно Адар беше убиецът.

И госпожа Вон беше замесена!

И тя беше набелязана за следващата им жертва…

Трябваше да им се изплъзне на всяка цена.

След това се случи нещо странно: ръката й спря да трепери. Сякаш част от нея, която се бе разколебала, която не можеше да повярва на нищо от това, дето я връхлетя, която почти се бе отказала да търси Шон, възприе нещата по нов начин. Начин, който поставяше всичко на мястото…

Дишането й се успокои. Вече не можеше да чуе никакви шумове от другата страна на вратата.

Тя се обърна. Намираше се в сводест тухлен тунел. Приличаше на място от Ню Йорк през деветнадесети век. Беше тесен, позволяващ едва двама души да се разминат, а тухленият таван беше само на сантиметри над главата й. Единствената светлина идваше от далечния край.

Въздухът беше застоял. Навсякъде играеха сенки. Те караха тухлите в стената да преливат една в друга. Усещаше калдъръма под обувките си. Сякаш беше положен директно върху земята на остров Манхатън.

Изведнъж около нея прозвуча писък.

Отекна из тунела, ехото зловещо го преповтори. Тя се притисна към стената и видя проблясък на светлина, нахлуваща от края на тунела.

Това беше влак. Тухленият проход, в който тя се намираше, водеше към един от тунелите, обслужващи Гранд Сентрал.

Изабел погледна часовника си. Едва успя да различи цифрите, беше 12:25. Това вероятно беше един от последните влакове от гарата. Тръгна бързо към светлината.

Миризма на мухлясало я удари в ноздрите. Имаше паяжини навсякъде. Усещаше ги да докосват косата й.

Тогава зад нея отекнаха разтърсващи удари. Тя се обърна. Опитваха се да разбият вратата.

Изабел се препъна. Краката й натежаха, сякаш не искаха да се движат. Между нея и отсрещната стена, която изглеждаше така, сякаш е била боядисана в червено преди много време, се простираха лъскави релси. Далече наляво имаше платформа с нисък таван с лента от бяла светлина над нея. Тя не се замисли. Затича натам. Спря на сантиметри от релсите.

Всеки момент влакът можеше да премине. Чу толкова много припкащи шумове, че си представи армия от плъхове, които се разбягваха от пътя й, но отново затича напред покрай тухлената стена.

Жълтата светлина се приближаваше. Сухият въздух я изгаряше. Усещаше натрапчив вкус на песъчинки в устата си. Те дразнеха и очите й.

Но тя нямаше да спре.

Погледът й беше прикован в жълтата светлина.

Там трябваше да има изход.

По-бързо!

Сякаш стъпваше върху парчета счупено стъкло. Камъните под краката й бяха остри, впиваха се в подметките й. Висящи кабели като змии опасваха стените.

Тя стигна до запасния коловоз. Когато зави по него, вик разцепи въздуха:

— Спри, Изабел!

Това беше госпожа Вон. Те бяха разбили вратата.

Заля я прилив на енергия. Затича по-бързо, навлизайки в запасния коловоз.

Напред имаше широка платформа със скеле, достигащо до нисък покрив с кръгли осветителни тела в стила на петдесетте години, които излъчваха унило сияние.

Къде беше изходът?

Ето, по средата имаше врата, а по-нататък — асансьор.

Слава Богу!

Тя се покатери на платформата и се спусна към вратата. Над нея имаше модерни охранителни камери.

Пот изби по челото й. Изабел сграбчи дръжката на вратата, боядисана в избеляло зелено. Дишаше учестено. Ще побегне нагоре към улицата, ще изчезне след минута… само вратата да се отвори, мислеше си тя.

Ала вратата беше заключена.

Изабел погледна назад към платформата. Адар беше на входа на запасния коловоз. Той тичаше към нея.

Тя хукна към асансьора, молейки се да се отвори. Обзе я ужас. Ноздрите й се разшириха. Имаше чувството, че преследвачът й всеки момент ще я догони. Вместо бутон асансьорът имаше малка сребърна ключалка. Нямаше да може да го извика. В последен отчаян опит тя помъчи да отвори вратата на асансьора със сила.

— Този път няма да се измъкнеш…

Изабел се обърна.

Адар стоеше на релсите под нея. Вместо ножа, в ръката си сега той стискаше пистолет. Беше го насочил към гърдите й.

— Не трябваше да бягаш от мен! — извика той с освирепял глас.

Госпожа Вон вървеше към тях, под краката й хрущяха камъни. Изабел можеше да види триумфалната й усмивка.

— Не се разстройвай — рече й тя. — Предупредих те, че няма изход.

— Какво става, по дяволите? — попита Изабел, колкото можеше по-предизвикателно.

— Нахлуваш в чужда територия. Това е, което става.

— Просто търся съпруга си.

— Така казваш, Изабел. — Адар помогна на госпожа Вон да се качи на платформата. После Изабел чу далечно скърцане и веднага разбра, че асансьорът идваше.

Помоли се наум в него да има полицаи, да излязат и да я спасят от нападателя й. Вратата на асансьора звънна.

Изабел извика с треперещ глас:

— Той има пистолет…

И тогава тя видя кой беше в асансьора и застина…