Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (67)

67

Ли се отправи към асансьора.

Когато стъклените врати на зоната на рецепцията се затвориха зад него, той чу как американецът шумно въздъхна. Мъжът вероятно очакваше да направи най-големия удар в живота си през следващите няколко дни. Може би си въобразяваше, че е на път да измами един глупав китайски милиардер, въпреки че двама от хората на Ли бяха в неговия офис през последните няколко дни.

Ли се усмихна и натисна осветения в синьо бутон за сутерена. Алчността, това самоналожено робство, беше най-добрата мотивация. Тя държеше хората вързани за колелото на рулетката, когато най-рационалните играчи отдавна бяха напуснали. Той приглади косата си. Имаше други неща, за които да се тревожи сега.

Както казваха американците: лъжичка катран в бъчвата с мед… Какъв странен израз.

Той се замисли за това, което неговият шофьор току-що му беше казал, и за обаждането, което беше получил от ВХН. Ли знаеше добре ползите да има вътрешни хора. Отдавна щеше да се е превърнал в прах, ако не беше наясно с това. Разбираше разликата да го хванат на местопрестъплението или невинно усмихващ се. И това можеше да стане само с едно обаждане. Както тогава, когато в офиса му в Хонконг нахлуха представители на Независимата комисия срещу корупцията.

Този път той нямаше да предприеме никакви рискове. Последните думи, които беше казал на шофьора, показваха ясно решимостта му за това:

— Искам всичко да приключи тази вечер. Предай това на лорд Бидонър.