Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (39)

39

Ли щракна бутона на кодиращия софтуер на скайпа. Щяха да минат тридесет секунди, преди връзката с Пекин да бъде активирана. Той избърса една троха от масата в псевдостил Луи XVI и огледа стаята.

„Карлайл“ беше най-великолепният от петзвездните хотели в Манхатън. Апартаментът „Чърчил“, в който беше настанен, беше най-добрият в сградата от ерата на шестдесетте години, която доминираше над „Медисън авеню“. Ала все пак той не беше щастлив. Причината не беше в апартамента. Мраморната му баня, оригиналните произведения на изкуството и свързаните една с друга стаи, застлани с дебел килим, бяха напълно приемливи. Тревожеше го повикването, получено с есемес.

Съобщението с мандарински йероглифи беше категорично в своята лаконичност: ОБАДИ СЕ НЕЗАБАВНО.

Дори само личността на подателя му причиняваше безпокойство. Този, който го беше изпратил, обикновено никога не би прибегнал до текстови съобщения. Генералният секретар на Комитета за финансови реформи на Китайската комунистическа партия не беше човек, когото ще караш да чака.

Екранът на скайпа бе заменен от малка видеовръзка. Показа се изображение от ултрамодерен апартамент на Лианг Ма Киао Роуд, в квартала на висшата класа Чаоянг в Пекин. Ли познаваше апартамента. Той бе преминал лична проверка там.

— Аз съм тук — каза тихо Ли.

Изображението все още показваше стената с оригиналната литография на Ротко и ръба на плъзгащата се стъклена врата към балкона, когато трепна и пламък. Запалена черна свещ беше поставена на бюрото пред камерата на лаптопа.

Ли бързо си пое дъх. Посланието беше ясно. Отекна гласът на генералния секретар:

— Когато свещта догори, ще бъде взето решение как да приключим въпроса за участието ни в този проект.

Тонът му беше твърд като тройния стъклопакет на вратите към балкона му с изглед към олимпийския стадион „Птичето гнездо“.

Ли чакаше. Когато нищо друго не беше казано още две минути и той си мислеше, че почти може да чуе звука на водния фонтан на балкона, проговори:

— Аз разчиствам камъните — каза Ли. — Ползите от това начинание си струват вашето търпение. Това, което ще открием, ще преобрази нашето положение.

От апартамента в Пекин прозвуча нещо като съскане.

— Стига обещания! — Гласът беше ядосан. — Минали са сто петдесет и пет години. Ние сме доволни да изчакаме още малко.

Този път Ли не отговори. Той се опитваше да разбере какво беше разгневило човека, за когото мислеше, че може да разчита. Споменаването на изгарянето на Летния дворец в Пекин по време на Опиумните войни беше ненужно напомняне за важността на мисията му, но фактът, че изобщо беше споменато, със сигурност означаваше, че върху приятеля му се упражнява натиск.

Може би изключително големите трансфери към клона в Лондон бяха повдигнали въпроси извън групата, на която вече беше платил. Това беше най-голямата му спекулация досега. Но той нямаше друг избор. Лорд Бидонър бе настоял парите да бъдат прехвърлени към неговия хедж фонд.

— Не ме търси отново, докато предметът не е в ръцете ти — каза гласът.

Последното, което Ли видя, беше горящият пламък. После екранът угасна. Той въздъхна. Чувство на неудовлетвореност изкриви лицето му и той удари с ръка по масата.

Плотът се разтърси.

Ли нямаше много време. Черната дълготрайна свещ щеше да изгори за двадесет и четири часа. Ако дотогава не получеше нужното, скоро щеше да бъде мъртвец.

Той затвори капака на лаптопа, после вдигна юмрук към устните си. Отдавна забравен спомен се върна в паметта му. Той все още почти усещаше мириса на кръвта и чувстваше треперенето на мъжа, когато острието се вряза в плътта му. Това беше преди десет години.

Идваше ли неговият ред?

Той отново удари с ръка по масата.

Това не можеше да се случи.

Щеше да направи всичко необходимо, за да го гарантира…