Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (16)

16

В слушалката Изабел чу тракане на токчета по пода, последвано от женски глас, който тя не познаваше:

— Съжалявам, госпожо Раян, но Шон не е тук. Джордж ме помоли да ви предам.

Гневът й се надигна като внезапна буря.

— Но преди две секунди Джордж каза, че е там! Дори отиде да го извика.

Последва дълго мълчание.

— Съжалявам, госпожо Раян, Джордж е сбъркал. — Звучеше като портиер, който обяснява на някаква натрапница защо не може да влезе в техния клуб.

— Моля ви, проверете пак… Шон би трябвало да бъде сега на една среща при вас…

Отново настана тишина, по-дълга от предишната. Изабел искаше да изкрещи на жената отсреща, когато отново чу гласа й:

— Съжалявам, госпожо Раян, трябва да тръгвам. Съпругът ви не е тук.

— Поне мога ли да говоря с Джордж? — настоя Изабел, след като разбра, че нямаше да получи смислен отговор от непознатата.

Тя отговори незабавно:

— Съжалявам, госпожо Раян, Джордж отиде на обяд. Има ли още нещо?

— Но аз току-що се чух с него!

— Вече излезе.

Разговорът щеше да приключи, но имаше още нещо, което трябваше да разбере.

— Шон идвал ли е изобщо днес?

— Не знам, госпожо Раян. — Гласът й прозвуча раздразнено.

— Добре. — Изабел затвори.

Индикаторът за активност на лаптопа на Шон полудяваше. Wi-Fi лампичката мигаше. Бяха задали на компютрите си актуализации само през нощта. Не би трябвало да има Wi-Fi достъп, който не е стартиран от потребителя.

Изабел провери какви процеси са активни. Имаше един, който съставляваше 90% от процесорното време. Тя го прекрати. Какво, по дяволите, ставаше? Те имаха най-добрия антивирусен софтуер в света.

Провери какви потоци от данни са били активни. Това й отне известно време. Резултатът я накара да изтръпне. През последните няколко минути някой беше изтеглил копие на документ от папка, наречена ПОГЛЪЩАНЕ.

Тя отвори документа. Беше обяснителна записка от три страници по технически въпроси и описание за защита на данните, свързани с проекта за лицево разпознаване на института, които трябва да бъдат решени в случай на поглъщане на ВХН от обект извън ЕС или САЩ.

Почувства се като шпионин, помисли да затвори документа, но имаше вероятност това да е свързано с изчезването на Шон.

Втората страница беше списък на нормативните документи за защита на данните на ЕС и САЩ, които би трябвало да се спазват в случай на поглъщане. Третата страница съдържаше списък на банковите служители, натоварени със задачата да се гарантира спазването на тези закони.

Последният параграф предизвика ледени тръпки по тялото й. Има значителни рискове за защита на данните при предложеното сливане. Идентифицирането и проследяването на престъпници, заподозрени лица, политици, държавни служители и служители на правоприлагането ще се подобрят значително с широкото използване на лицевото разпознаване с потвърждаване на самоличността. Законите, създадени, за да се предотвратят нарушенията на неприкосновеността на личния живот, могат да бъдат заобиколени, както е посочено по-горе (BHZC124566/8. odm).

Налице са сериозни последствия за сигурността на държавата в сегашния вид на проекта.

Изабел погледна датата на документа. Последно беше запазен вчера сутринта, преди Шон да отиде на работа. Тя провери кутията „Изпратени“ в имейла му. Беше го изпратил до дълъг списък от служители на ВХН само минути след като го е запазил. След това беше слязъл да закуси с нея.

Опита се да си спомни как изглеждаше. Беше малко отнесен, това беше сигурно. Тя погледна часовника си — вече беше дванадесет и петнадесет. Голямата стрелка се движеше бързо, като че ли се опитваше да й каже нещо.

Дали Джордж наистина беше видял Шон във ВХН? Защо лично не й беше казал, че той не е там? Дали Шон не се занимаваше с това, което го беше накарало да отправи предупреждението? Тя сви юмрук и го притисна към устните си. Нервен тик, който имаше в университета. Махна ръката си. Нямаше да се връща назад към онези дни.

Трябваше да отиде до банката, да поиска да го види. Тя затвори очи. Имаше нещо потискащо познато във всичко това. Роуз й беше разказала за една от съпругите във ВХН, която дошла в офисите на банката един ден миналото лято и поискала да разбере дали нейният мъж е в сградата, след като е била уведомена от някакъв асистент, че не е бил там.

Помислила си, че той я бил зарязал.

Мениджърът по сигурността в приемната на ВХН отстъпил пред настойчивия й поглед, в който се четяло: „Ще трябва да ме арестуваш, ако искаш да се махна“. Признал й, че мъжът й е в сградата и че той лично ще го намери. Тогава Изабел остана шокирана от тази история и се радваше, че Шон не е от този тип мъже, които просто изчезват.

А сега тя отиваше в банката поради същата причина…

Отвори очи. Трябваше да приключи с това. Поне можеше бързо да стигне дотам. Шон винаги се хвалеше, че му отнема само двадесет минути с метрото от „Слоун Скуеър“ до работата.

Тя изтича надолу по стълбите. Можеше да отиде и да се върне до 14:30 часа.

Знаеше и точно къде е кабинетът му в сградата на ВХН. Преди шест месеца беше на прием в банката. Шон й беше посочил по широкия, застлан със светлобежов килим коридор вратата на офиса си. В цялата сграда цареше невероятна тишина, сякаш имаха гигантски машини, които изсмукваха шума от всяко кътче. Трябваше ли да му изпрати есемес, че идва, зачуди се тя, но бързо се отказа.

И той не си беше направил труда да намери телефон, за да й каже какво става с него. Заслужаваше да се появи в кабинета му без предупреждение.

Знаеше, че той има готово извинение, вероятно свързано със сливането: проектът щеше да се провали или нещо такова… И може би тя щеше да му прости, но поне той щеше да разбере колко я е наранил…

Сабрина само й се усмихна, когато й каза къде отива.

Навън я посрещна леден вятър. Тя погледна към къщата на Роуз, когато мина край нея. Изглеждаше пуста, с изключение на светлина на горния етаж. Дали е завела Алек на кино? Нямаше време да разбере.

Металносивите ескалатори на спирка „Канари Уорф“ бяха претъпкани. Измъкна се изпод навеса от стомана и стъкло, стъпи на улицата и пое под надвисналите буреносни облаци. Хората се подготвяха за уикенда, за излизане в петък вечер. Много от тях бяха застрашени от съкращения, но в Лондон винаги държаха на почивката през неделните дни.

Изабел пресече улицата към Банк Стрийт покрай блестящите кули, приютили офисите на мениджъри на фондове и малко известни банки. Трепереше от ледения вятър, който сякаш хапеше кожата й. Какво означава това за брака ни, щом трябва да отида до офиса му, за да го намеря?

Когато се приближи до сградата на ВХН, тя забеляза черен мерцедес S класа до тротоара. Струйка бял дим излизаше от ауспуха му.

Пол Вон имаше такава лимузина. Когато мина покрай колата, тя бързо погледна в купето й.

Отзад седеше някаква жена… Беше трудно да сбърка платиненорусата й коса. Беше Сюзан, съпругата на Вон. Тя се взираше в нея.

Не й кимна, нито показа някакъв признак на разпознаване. Но това не беше изненадващо, защото се бяха срещнали само веднъж, а и тогава Сюзан се държеше хладно…

Тя вероятно чакаше съпруга си да излезе от сградата на ВХН. С бонусите, които той неизменно получаваше през последните няколко години, нямаше да има никаква промяна в начина им на живот, каквото и да станеше със сливането.

С небрежното си облекло се почувства като Пепеляшка, когато влезе между подобните на каньон стени от мрамор и стъкло в приемната на ВХН, но не й пукаше.

Мястото беше проектирано да изглежда като царството на парите и да вдъхва страхопочитание на посетителите. Наоколо витаеше тишина, нарушавана само от потропване на токчета. Голямо лъскаво златно лого заемаше отсрещната стена. Долови натрапчивия мирис на банкноти, на кожа и сладникава политура за мрамор.

Нареди се на една от опашките пред рецепцията като обикновен клиент. Пред нея чакаха петима китайски бизнесмени.

Те говореха тихо помежду си. Изглеждаха преуспели в скъпите си костюми. Охранителите от двете страни на рецепцията имаха вид на горили.

Зад плота на приемната стояха четири рецепционистки, приличащи на манекенки, всички с черни униформи и с прически като от телевизионна реклама. Сигурно прекарваха половината си свободно време да поддържат във форма изящните си фигури…

Дойде нейният ред.

Момичето зад бюрото се усмихна и повдигна нарисуваните си вежди, изненадана от облеклото на Изабел: протрити дънки и леко поизносено велурено яке. Ала беше твърде любезна, за да й го каже.

— Може ли да повикате съпруга ми Шон Раян, моля?

Изабел й се усмихна с равностойно лицемерие. Беше подчертала думата съпруг. Знаеше, че за много от тези рецепционистки върхът на щастието е да се омъжат за някой от банкерите, които преминаваха покрай тях всеки ден, без да ги удостоят с поглед.

— Разбира се, госпожо Раян. Моля, изчакайте…

Рецепционистката посочи към кожените дивани от дясната й страна. Не бяха най-добрата позиция във фоайето, но Изабел се отправи натам е притеснено изражение.

Трябва да се овладея, повтори си мислено тя.

Наблюдаваше асансьорите. Ако Шон се появеше с напрегната усмивка, тя щеше да се изкуши да го прегърне. Но можеше и да избухне… Той си го заслужаваше. Всеки път, когато някоя от вратите на асансьорите се отваряше, тя се надигаше от мястото си, но веднага присядаше разочарована, с присвито сърце. Видя няколко колеги на мъжа й, които познаваше от приема по случай обявяването началото на неговия проект. Ала никой от тях не я погледна втори път.

Пейджърът, който й дадоха на рецепцията, оформен подобно на дебела кредитна карта, издаваше звуци в ръката й.

Тя се изправи и се вгледа в една непозната служителка, която казваше нещо на рецепционистката. Изабел забърза към тях.

— Съжалявам, госпожо Раян — рече непознатата, — проверихме, но съпругът ви не е тук.

Усмивката й беше сладка, като целувка за сбогом…