Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (6)

6

Изабел с разочарование установи, че на телефона не беше Шон. Беше негов колега по работа — Джордж Донован.

Джордж беше старши мениджър по сигурността във ВХН и проявяваше интерес към проекта на Шон. Той беше мълчалив ветеран от войната в Ирак — беше жертва на посттравматичен стрес, според Шон — който се присъединил отново към полка си в Британската армия, когато заминавали на мисия в Афганистан.

Тя го беше виждала само два пъти. Имаше нещо странно в погледа му. Сякаш се колебаеше дали да те убие или не. Той й напомняше на Марк, бившия й приятел, който беше загинал в Израел. От време на време и той имаше подобен отнесен поглед на човек, видял твърде много.

По думите на Шон, Джордж е бил герой. Но тя не разбираше защо на ВХН й беше необходим подобен вид служител по сигурността.

— Добро утро, госпожо Раян.

— Добро утро, Джордж.

Мъжът се покашля нерешително… Изабел се запита дали той е на работа, седнал в онзи осветен от луминесцентни лампи открит офис на двадесет и деветия етаж на ВХН — банковата корпорация на стойността на брутния вътрешен продукт на бързо развиваща се страна. Там той и Шон, и още десет хиляди други лондончани работеха като миньори на дванадесетчасови смени. Шон оставаше до късно в банката вече в продължение на месеци, синхронизирайки софтуера за разпознаване по лицето, разработен от института, с IT системите на банката.

И ако той вече беше в офиса, това означаваше ли, че всеки момент щеше да се впусне в едно от онези сутрешни заседания, за които Шон постоянно й разказваше?

— Може ли да говоря с Шон? — Гласът на Джордж беше твърд, собственически, като че ли Шон принадлежи на ВХН, а не на нея.

Това я подразни.

Тя мразеше такъв тон. Стисна силно слушалката, за да не реагира.

— Той не е тук. — Нямаше никакъв смисъл да лъже. — Все още не се е върнал. Мислех, че снощи е бил с вас.

— Не съм го виждал, госпожо Раян. Той има среща тук в осем и половина. Съжалявам, че ви безпокоя. Мислех си, че може да го сваря, преди да е излязъл от дома ви. — В тона му се долавяше лека нотка на изненада. — Той замълча колебливо за секунда и продължи: — С него нямаше ли да заминавате по-късно днес?

Дали знаеше нещо, с което тя не е наясно?

Изабел прехапа устни. Не беше правила това от години. Зави й се свят…

— Заминаваме тази вечер. — Тя се опита да прозвучи така, сякаш имаха достатъчно време.

Джордж изсумтя, но прозвуча така, сякаш се смееше.

Изабел едва се овладя, за да не избухне. Вече трепереше от напрежение.

— Кога за последно го видяхте? — Насили се да попита със спокоен тон, доколкото успя.

В съседния двор излая куче. Тя усети пръстите й да се впиват в телефонната слушалка.

— Може би около шест часа вчера вечерта. Очакваме го тук тази сутрин. — В гласа му прозвуча гневна нотка, сякаш намекваше, че Шон закъснява.

Лицето на Изабел пламна от ярост. Мразеше някой да критикува любимия й човек.

— Мислех, че днес той има почивен ден?

Отсреща отново се чу леко изсумтяване.

— По кое време планирахте да заминете за Париж, госпожо Раян? — попита хладно Джордж, сякаш мислеше, че пътуването ще трябва да бъде отменено. Косъмчетата по тила й настръхнаха.

— Влакът е в 17:30 часа. Таксито ни ще дойде час преди това.

Пътуването от Фулъм до гарата Сейнт Панкрас Интернешънъл би трябвало да отнеме не повече от четиридесет минути дори и в късния следобед, но Шон бе поискал да отидат по-рано, за да се насладят на всяка секунда от това преживяване, което си бяха заслужили.

Най-късно до 17:15 часа този следобед, съгласно плана на Шон, те трябваше да бъдат на Сейнт Панкрас. А след това ги очакваше чудесен уикенд. Дълго щяха да си спомнят за него. Съвсем заслужен реванш за всички вечери, които беше прекарала сама, докато той работеше.

— Да предам ли нещо на Шон, когато го видя? — заинтересува се тя.

— Кажете му, че съм го търсил. Благодаря — рече той и затвори.

Изабел набра номера на Шон от домашния телефон, но отново чу онова глупаво гласово съобщение.

Застана до прозореца. Разтри слепоочията си и си припомни тревожна случка.

Миналия уикенд той й беше споделил за натрапчивото си чувство, че Джордж го шпионира. Шон й разказа, че откакто бил докладвал по някакъв текущ проблем на Комисията по технологичната сигурност на банката, Джордж постоянно му задавал въпроси.

Изабел му беше отвърнала, че става параноик.

Но сега, докато говореше с Джордж, тя бе доловила в тона му предупреждение. Шон й беше споменал също, че напоследък Пол Вон проявявал интерес към проекта му. Той се оплакваше, че Вон предизвиква най-лошото у хората.

Пол Вон Трети беше президент и главен изпълнителен директор на британския клон на ВХН на двадесет и деветия етаж. Вътрешни хора го наричаха Акулата — заради някакъв митичен инцидент, когато той ухапал по ръката колега търговец, за да привлече вниманието му. А той толкова много си харесал прякора, че според Шон накарал да монтират челюсти на акула на стената зад бюрото в кабинета му.

Вон бе известен и с това, че е готов да реже глави, ако някой критикува банката в негово присъствие, независимо дали е служител или не.

Нисколетящ реактивен самолет на път към „Хийтроу“ шумно премина над къщата. Изабел погледна към оловносивото небе.

По Кингс Роуд сигурно имаше ужасно задръстване. Тя си представи нетърпеливите шофьори, претъпканите автобуси с хора, загрижени да стигнат навреме до работните си места.

Изабел затвори очи.

Ела си у дома, Шон…