Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (49)

49

— Дръжте го тих — каза Адар.

Те бяха в бял „GMC Савана“ без прозорци отстрани, а в задната част с две седалки от едната страна и пространство за оборудване от другата. Алек спеше, когато се приземиха, и те излязоха от „Ла Гуардия“ след тридесет минути чакане за подобаваща митническа проверка на багажното им отделение. Двама служители от „Митнически и граничен контрол“ на САЩ им дадоха свободен достъп само след използване на специално обучени кучета.

Офицерът от Министерството на вътрешната сигурност не се държа толкова приятелски, както в миналото, и имаше един труден момент, когато Адар помисли, че той ще разпита момчето. Офицерът се беше навел към него и го беше докоснал по рамото, а Алек се събуди и погледна към мъжа.

Но той сигурно просто проверяваше цвета на очите на момчето, тъй като не го заговори.

След това огледа всичките им паспорти отново. Фамилното име на момчето съвпадаше с това на Адар. Той беше казал, че му е син, когато се срещна с офицера, докато се качваше по стълбите на самолета.

Офицерът използва и мобилен скенер, вероятно за да провери дали момчето не беше в списъка на избягали или издирвани. А той не беше.

Осигуряването на подходящия паспорт в Лондон ги беше забавило да отлетят обратно. Но Адар винаги се подсигуряваше тази част от работата да бъде свършена както трябва.

И сега бяха на път към града. В следващите няколко минути щяха да минат през тунела „Мидтаун“ в Манхатън. Трафикът около тях беше слаб, но все още имаше постоянен поток от автомобили и по трите платна, влизащи в него, въпреки снега.

Алек отново нададе вик. Беше неспокоен, откакто се бе събудил, и дори след като спряха в заведение за бургери близо до „Ла Гуардия“ и му купиха детско меню, той все още не се беше успокоил. Пластмасовата играчка, която получи, не го забавлява задълго.

Адар се радваше, че бе останал с него в колата, докато колегата му влезе да купи храната. Той не искаше да привлича внимание, освен ако не беше необходимо. А и се радваше, че скоро щеше да го предаде на лорд Бидонър.

Винаги беше несигурен, когато трябваше да се справя с деца при някоя задача.

Виждаше се входът на тунела „Мидтаун“. Шумът от колите около тях се промени, звуците от гумите отекваха от бетонния покрив.

Двадесет минути по-късно спряха в подземния паркинг на Пето авеню, където той трябваше да извърши предаването. Адар се насочи към най-ниското ниво. То беше почти празно.

Видя, че го чака Зина, с която се беше запознал при лорд Бидонър, когато той го вземаше на работа. И веднага разбра, че момчето наистина е в беда. Беше чувал Бидонър да споменава за някакви момчета в Амстердам, които тя бе измъчвала и изгорила до смърт само защото говорили непристойно.

Той излезе от колата и дори не проговори на Зина. Тя отиде до задната врата на микробуса и я отвори.

— Хайде. Ела да се срещнеш с татко — каза тя.

Момчето скочи от мястото си и излезе през задната врата за секунда. Колко лесно е да заблудиш дете, помисли си Адар.

После момчето се огледа объркано.

— Да вървим, Алек. Ще те заведа при татко ти.

Тя му протегна ръка. Алек я пое. Адар поклати глава. Твърде лесно. Какъв шок щеше да изживее след това…

Зина се усмихваше. И не погледна назад, когато се отправи към един син „Форд Фокус“ със затъмнени прозорци. Приличаше на кола под наем. Отзад седеше един мъж и макар Адар да не можеше да го види, знаеше кой е… Когато момчето се качи вътре, той зърна посребрената коса на лорд Бидонър.

Адар посегна към вратата на микробуса.

Тогава телефонът му започна да вибрира. Имаше входящо съобщение. Необходим си във ВХН. Предполагаше, че ще има да свърши още работа в Манхатън, и се оказа прав. Нямаше нищо против, макар че се надяваше да не участва в това, което бяха планирали за момчето.

Алек все повече му напомняше за собствения му син.

И последните хора, които би искал да види със сина си, бяха лорд Бидонър и приятелката му…