Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (42)

42

— Още кафе, госпожице? — Мъжът зад бара със зализана назад коса стоеше пред нея.

— Да, благодаря.

Той напълни чашата й. Тя погледна към прозореца.

— В банката ли работите?

Тя поклати глава.

— Не, но ще отида там по-късно.

— Значи станахте двама — каза той и посочи към съседната маса. — Онзи там също чака да отиде за нещо във ВХН.

Изабел огледа непознатия. Беше млад мъж, облечен с черно яке за ски с обточена с кожа качулка. Седеше до прозореца. С отпуснатите си рамене очила с метални рамки и войнишка прическа той имаше сърдит вид.

— Тук е много преди вас.

Сервитьорът се отдалечи, подсвирквайки си.

Мъжът със скиорското яке се огледа неспокойно, сякаш беше усетил, че говорят за него. След това отново се втренчи през прозореца. Ако Франк не можеше да я вкара на пресконференцията, трябваше да опита да се справи сама. Поколеба се дали да не заговори непознатия със скиорското яке… Изправи се и отиде при него. Усещаше как капчици пот избиват по челото й.

— Здравейте, и вие ли сте за пресконференцията? — Тя застана до масата му и плахо се усмихна, взирайки се към празния стол срещу него.

Той я погледна, сякаш току-що му бе казала, че стаята е пълна със зомбита. Очите му се разшириха, лицето му порозовя…

— Кой ти каза това? — Гласът му беше силен и писклив. Хората, седящи наблизо, ги изгледаха с любопитство.

Този човек нямаше да й помогне.

— Сервитьорът — измънка тя.

— Този човек ли? Той не знае нищо. — Мъжът се втренчи свирепо в лицето й.

— Грешката е моя. — Тя се обърна и тръгна обратно към мястото, където седеше.

Да върви по дяволите, мътните да го взели, говореше си наум.

Седна, отметна косата си назад и затвори очи.

— Добре ли си?

Изабел едва не подскочи. Мъжът със скиорското яке седеше на стола срещу нея.

— Да. — Тя се наведе напред. Очите му се сведоха надолу към гърдите й. Предсказуемо поведение. После отново се стрелнаха нагоре.

Тя го дари с усмивка.

— Аз съм Изабел, а ти?

— Тими, Тими Уилсън. Ще ходиш ли на пресконференцията, Изабел?

Тя кимна.

— Не ми изглеждаш като редовна СМИ.

— Моля?

— Средства за масова информация, нали знаеш, така наричат журналистите.

— Аз не съм от пресата. А ти откъде си, Тими? — Тя се наведе напред, сякаш наистина се интересуваше от отговора му.

— От Алабама. Хънтсвил. Имам бързо растящ блог. Имаме читатели във всеки щат. Долетях специално за тази пресконференция. — Той изглеждаше доволен от себе си.

— Защо те интересува толкова?

Мъжът опря лакти на масата.

— Първо ми кажи ти защо ще ходиш там — заяви той. — Имам предвид, че ти ме заговори.

Изглеждаше като човек, който има много проблеми с намирането на гадже. Бялата му като брашно кожа се лющеше. Вероятно прекарваше твърде много време пред сайтове, които майка му не би одобрила.

— Аз просто искам да разбера какво се случва във ВХН — каза тя. Щеше ли това да бъде достатъчно? Дали не трябваше да измисли някоя друга история?

Последва дълго мълчание. Тими я предизвикваше да остане спокойна. Изабел започна да обмисля какво още да каже, когато той проговори:

— Значи, ставаме двама.

— А ти какво искаш да разбереш?

— Знаеш ли, че тези типове от ВХН заради ипотеки поставят под възбрана бизнеса навсякъде?

Тя кимна. Той продължи ентусиазирано, сякаш зачекваше любимата си тема:

— Някой трябва да провери какво смятат да правят тези момчета. Затова дойдох тук. Всички вестници в цялата страна просто отпечатват проклетите прессъобщения на големите банки, без дори да редактират написаното. — Той изсумтя, после продължи: — Те са това, което аз наричам журналисти роботи. Нали знаеш, пускаш прессъобщение в единия край и от другия край излиза вестникарска статия само с една промяна — думата „прессъобщение“ е махната. — Той се усмихна.

— Роботи, така ли? Звучи добре.

— Знаеш ли още нещо? — Той се приведе напред.

Изабел поклати глава.

— Виждала ли си проклетото им лого?

Тя примигна. Логото на ВХН ли?

— То е един от онези алхимически символи.

— Какво намекваш?

— Да, видях ги в една стара книга със загадки. Смятам, че те всички там се занимават с черна магия. — Той погледна към прозореца, после наоколо, сякаш някои поклонници на дявола можеха да го подслушат.

— Леле, това е невероятно — тихо възкликна тя. — Имаш ли пропуск за тяхната пресконференция?

Той я дари с широка усмивка. Зъбите му бяха оцветени от никотина. Изглеждаше по-добре, когато не се усмихваше. Тя задържа погледа му.

— Може би, а ти? Защо не ми разкажеш твоята история? Ти си англичанка, нали? — Очите му отново се плъзнаха към гърдите й. Този път се задържаха една секунда по-дълго.

— Аз се интересувам какво се случва във ВХН — това е всичко. Баща ми беше поставен под възбрана от тях в Лондон — излъга Изабел.

Едната му вежда потрепна.

— Да, често правят това. Знаеш ли, че взеха един трилион долара по федералния план за санация, само за да си плащат тлъстите бонуси. — Той отново погледна през рамо.

Защо, по дяволите, беше толкова параноичен? Да не мисли, че горилите на банката бяха тръгнали да търсят блогъри?

— В колко часа ще ходиш там? — Тя не си направи труда да му каже, че бяха получили сто милиарда, а не трилион долара.

— Започва в седем, така чух.

— Как включи името си в списъка на журналистите?

Той поклати глава. Веждите му се свиха.

— Защо искаш да знаеш?

— Остави… Ти сам ли си, Тими?

Той стисна устни и замълча.

— Господи, ти си параноик. Аз не те записвам… — Тя отвори широко якето си и се обърна на стола си, така че той можеше да види джинсите й отзад.

— Не мислех, че го правиш. — Гласът му отново беше спокоен. Той я изгледа с крива усмивка.

Искаше й се да избяга от това място.

— Знаеш ли, Тими, аз се надявах някой като теб да се появи и да ме вкара на тази пресконференция. Да ти кажа истината, затова те заговорих…

Бузите му пламнаха.

— Може да се срещнем след това. Ще ти разкажа какво е станало.

— Искам да видя тези момчета лично.

Той се наведе към нея. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Тя долови миризмата на застояли пържени картофи и тютюн от дъха му.

— Искаш да видиш бялото на очите им, така ли? Да разбереш дали всички те са гущери, нали? — Той оголи зъбите си. Беше прекрасна гледка. — Наблюдавам за черни хеликоптери. — Той посочи към небето.

— Видя ли такива?

— Все още не — каза той. — Но смятам, че не след дълго ще долетят…

Тими започна да се увлича. Вероятно не твърде много жени проявяваха интерес към него.

— А какво ще кажеш за сливането? Какво е всичко това? — полюбопитства тя.

— Това не е сливане. Това е поглъщане. Онези проклети китайци искат голямо парче от САЩ. ВХН ще ни продаде на група комунисти. Знаеш ли, половината от големите фирми в тази страна ще станат собственост на проклетата Китайска комунистическа партия, ако не бъдем внимателни. — Той изрече думата „комунист“ така, сякаш изплю развалена храна, и поклати глава.

Тя му се усмихна.

— Е, можеш ли да ме вкараш? Можем ли да отидем там заедно?

Тими изведнъж се натъжи. Осъзна, че ще изпусне нещо, ако й откаже.

— Имам само един пропуск — прошепна той. След това се ухили, показвайки отново прекрасните си зъби. — Но ще се срещнем след това, ако искаш. Знаеш ли, можем да се видим в моя хотел. Ще ти разкажа какви са наистина. Имам бутилка „Джим Бийм“ в стаята си. — Той й намигна.

Това беше пределът за нея.

— Трябва да тръгвам. Ще намеря някой, който да ме вкара вътре.

Тя се изправи, вдигна ципа на якето си. Ако той знаеше как да я вкара, това беше шансът му да го разкрие.

— Бъди внимателен — каза тя.