Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (7)

7

Стевсън — американски пастор и телевизионен евангелист, спонсорирал най-важните археологически разкопки в Йерусалим през последните петдесет години, се изкачваше в асансьора с махагонова ламперия на хотел „Уолдорф Астория“ в Ню Йорк.

Целият се потеше. Бялата му коса и брада бяха прилепнали към петнистата му розова кожа. Жена му мразеше, когато изглежда така, но той не можеше да направи нищо.

Беше закъснял. Щеше да остане и до по-късно, ако тя не се беше обадила да му каже, че не спи и се моли за безопасното му завръщане и че ще разкаже на всички в Далас, ако той не се прибере цяла нощ.

Докато вървеше по синия килим в коридора, пасторът репетираше репликите си. Съпругата му, чиито пари бяха спонсорирали първата му телевизионна станция, не беше някоя, която би искал да ядоса…

Но той трябваше да я постави на мястото й.

Първото, което забеляза, когато влезе в апартамента, беше, че някой бе дръпнал златистосините завеси от пода до тавана, пускайки блещукащите светлини на Манхатън в стаята. Дали тя се беше молила пред прозореца, както му беше споделяла, че е правила и преди, щом ставаше подозрителна къде е бил?

— Къде беше, по дяволите? — бяха първите й думи и сега.

— Вървях по улиците и се молех. Защо ме разпитваш?

— Излезе още след вечеря! — изфуча тя.

— Това не е причина да ми се обаждаш, жено. — Пастор Стевсън я посочи с пръст, който се тресеше от праведен гняв.

Съпругата му се втренчи в него, сякаш той току-що се беше облекчил на пода.

— Очакваш от мен да ти повярвам, така ли? — попита тя провлечено.

Пасторът извади тънък молитвеник от вътрешния джоб на сакото си. Кремавият му костюм беше измачкан, но нямаше начин тя да докаже какво е правил. Освен ако онази курва нямаше камера. Той се усмихна за миг, питайки се къде ли би могло да я сложи…

Завладя го спомен за червенокосата фурия, която го беше яхнала, а гърдите й подскачаха. Той избърса с ръка челото си. Трябваше да прогони подобни мисли далеч от себе си.

— Как смееш да ме разпитваш! — изрева театрално той. — Проклета да си! Припомни си посланието към Ефесяните 5:22. Жени, подчинявайте се на мъжете си, както на Господ! — Ръката му трепереше, когато той я вдигна високо. — Аз съм потънал в Божието дело, а ти смееш да ме разпитваш! Време е за вяра, а не да слушаш езика на дявола в ума си. Ще бъдеш прокълната, ако продължаваш така. — Пасторът отиде до завесата и я дръпна.

— Какво ще правиш с всички пари, които си изтеглил от банковата сметка на църквата? — попита тя.

Значи за това става въпрос, помисли си той. Добре, ще й разкаже нещо малко, само за да я позалъже. Няма да има никаква вреда от това сега, когато са толкова близо до края.

Той се обърна към нея.

— Спомняш ли си онези разкопки в Йерусалим, които ние финансирахме?

Тя кимна.

— Е, оттогава аз работя с група вярващи. Парите са инвестирани при тях. Разкопките в Йерусалим приключиха, но те не можаха да отнемат това, което открих. — Той посочи с треперещ пръст себе си. — Чудо, което ще промени всичко.

Жената на пастора — слаба блондинка, чийто черен халат бе закопчан чак до брадичката, пренебрежително махна с ръка:

— Ти ми каза, че имало пожар на обекта, че местните са изгорили цялата сграда.

— Вече бяха взети образци. За това също ти споменах… — Той насочи ръката си към нея, но вече свита в юмрук.

— Кажи по същество кои, по дяволите, са тези хора и за какво, по дяволите, се нуждаят от всичките тези пари? — Тя имаше навика да задава трудни въпроси.

Пастор Стевсън поклати глава. Той седна на дългия диван с тапицерия на жълти цветя, който заемаше пространството пред вградения в стената екран на телевизора. Погледна към щампите на гръцки урни, поставени от двете му страни.

— Какво, по дяволите, си сторил? Не мога да повярвам… — Съпругата му вдигна ръка към него. — Възползваш се от щедростта на моето семейство. — Увеличението на цените на петрола бе направило чудеса за много семейства в тяхната част на Тексас през последните десет години.

За пастор Стевсън беше оскърбление да мисли за всички тези пари, бликащи от земята, само защото те са имали ферми на правилното място. Господ е дал прекалено много на това семейство.

— Не се съмнявай в мен, Марта.

Жена му поклати глава и се отвърна от него с кисело изражение на лицето си.

— Ще ускорим края на света. Завръщането Му. Това е, за което ние работим. И парите ни ще направят то да се случи. А ти имаш наглостта да се съмняваш в това дело?

— Защо са им нужни всичките ти църковни пари? — отново попита тя. След това се наведе към пастора с лице, изпълнено с подозрение. Ала той имаше готов отговор.

— Ще ти обясня. Защото, ако не постъпим правилно, няма да отидем на небето. Всички ще се отправим към ада…