Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (24)

24

Дали полицаите намериха това, от което се интересуваха? — запита се Изабел. Дали на лаптопа на Шон имаше нещо, за което тя не знаеше?

Извади телефона си, отново неволно беше натиснала копчето да звъни тихо. Ядоса се на себе си.

Дали той се беше обаждал? Провери, но никой не беше звънял.

Пред нея, на пода в антрето, изпод тъмночервената завеска, която висеше от едната страна на входната врата, се подаваше малка купчина писма. Тя ги вдигна по навик. Още не можеше да овладее треперенето на ръцете си.

Отиде в кухнята и ги отвори. Имаше подранила коледна картичка от Роуз, писмо от газовата компания, молба за парична помощ от „Спасете децата“ и фактура от техния мобилен оператор. Беше на път да ги постави всички в шкафа на обичайното място, ала й хрумна нещо.

Преди няколко месеца, когато планираха да сменят телефонната компания, тя беше прегледала една от тези фактури за телефонни разговори. Тогава се запита кой има нужда от всички тези подробности, от всички тези изписани страници…

Но може би точно това й трябваше сега — всички телефонни номера, на които се беше обаждал Шон. Кошмарът, че той се среща с друга жена, отново я връхлетя. Ако това беше така, то нейният номер трябваше да фигурира във фактурата.

Ръката й колебливо запрелиства страниците. Не обичаше да проявява любопитство.

Щеше ли тя да се почувства по-спокойна, ако разбереше, че той е с друга, а не се е забъркал в нещо опасно?

Изабел притвори за миг очи и потърка челото си. Не беше избор, който би искала да направи.

Разгледа фактурата. Провери телефонните номера на всяка страница. Някои от тях й бяха познати. Домашният им телефон, нейният мобилен номер, служебният му номер. След това имаше куп други номера, някои се повтаряха…

И изведнъж ентусиазмът я напусна. Как би могла изобщо да разбере дали мъжът й е звънил на друга жена? Нямаше начин да разбере това, освен ако не позвъни на всички тези номера. Ако пък го направи, какво щеше да каже? Извинете, вие ли сте любовницата на съпруга ми? Той при вас ли се спотайва? Тя се усмихна горчиво.

И тогава забеляза нещо.

Точно накрая имаше серия от разговори с един и същ номер. Шон се беше обаждал десет пъти в един ден на този номер, пет пъти — на следващия ден. След това разговорите спираха. Това е било преди две седмици.

На кого беше звънял десет пъти?

Защо беше престанал?

Дишането й се ускори… Тя си представи как се обажда на този номер, как отсреща се чува гласът на някаква жена. Следва смях и затваряне при въпроса й дали Шон е там. Щеше ли да чуе гласа му до нея? Дали жената би казала нещо за мъжа й? Тя се изправи и сграбчи облегалката на стола. Беше наясно какво трябва да направи.

В този миг проехтя звънецът на входната врата. Шон ли беше? Надежда изгря за секунда, преди да чуе непознат глас:

— Такси.

Беше таксито, което поръча да ги закара до гарата.

Бързо отвори, на прага стоеше шофьорът. Нямаше представа какво си помисли той, но предполагаше, че банкнотата от двадесет лири, която му даде, помогна.

После набра номера, на който се бе обаждал Шон. Забеляза отражението си в огледалото в коридора. Изглеждаше ужасно…

Обхвана я желание да затвори, сякаш беше тийнейджърка, която звъни на момче за първи път. Притисна по-силно слушалката до ухото си.

— Ало. — Тя се стресна, когато разпозна гласа. Беше Джордж. Това беше номерът на мобилния му телефон. Замълча объркано, не знаеше какво да каже. Обхвана я паника.

Той щеше да затвори, ако тя не проговореше.

— Джордж, извинявай, че те безпокоя.

— Кой се обажда? — Тя чу шум около него, смях, звън на чаши. Беше в бар или на парти.

— Аз съм Изабел, Джордж. Извинявай, искам само да те попитам нещо.

— Изабел? — Той не звучеше доволен.

— Виждал ли си Шон днес?

— Не — хладно отговори той, сякаш искаше да прекъсне.

Това нямаше да бъде лесно.

— Джордж, имам нужда от помощта ти… — Изабел говореше бързо. — Шон изчезна. Не знам какво му се е случило, може да е в беда… Кога го видя за последен път? — Тя се опита да овладее притеснения си глас.

— Съжалявам, не мога да помогна. Защо не позвъниш в офиса? — Той млъкна за миг. — Или в полицията… — Искаше да приключи разговора.

— Чуй ме, Джордж — умолително продължи тя. — Шон ти е звънял много пъти на този номер, видях го във фактурата… А след това изведнъж е престанал. Какво се е случило, какво става?

Той не бързаше да отговори.

Тя дочу вик на момиче: „Джорджи, тук!“. После я стресна някакво кликване, сякаш той затвори.

— Не мога да ти помогна. — Тонът му беше сериозен. — Но ще ти кажа нещо. Предупредих го. Може би трябваше да ме послуша. Сега се налага да тръгвам. Нищо друго не мога да ти обясня…

Линията прекъсна.

Изабел притисна слушалката към лицето си. Замисли се, после натисна копчето за повторно набиране. Той нямаше да се измъкне толкова лесно. Когато чу гласа му, тя заговори, преди той да успее да каже нещо:

— За какво го предупреди, Джордж?

Можеше да чуе дишането му.

— Не трябва да говоря с теб. Съпругът ти вече не е от нашия отбор.

Нещо я прониза. Ако Шон вече не е от отбора, дали договорът вече е прекратен? Това ли се беше случило?

— Джордж, ще полудея, ако не ми обясниш какво става… — Чувстваше се така, сякаш й бяха изтръгнали от ръцете спасително въже. Беше очевидно, че той знае повече, отколкото казва. — Вече говорих с полицията. Бяха в къщата ни. Търсят го, Джордж. Аз не мога… — Тя едва преглътна сълзите си.

— Той ще се появи — рече хладно Джордж.

— Знам, че нещо не е наред… Ала ако не ми кажеш какво става, кълна се в бога, каквото и да се случи, ще е по твоя вина. Нека просто да дойда да поговоря с теб, моля те! За няколко минути.

— Сериозно ли искаш да дойдеш до Северен Лондон? — Той изсумтя, сякаш мислеше, че това е извън възможностите й.

— Познавам Северен Лондон. Къде си? — Тя погледна часовника си. Беше 16:42. Можеше да остави бележка в антрето, както беше правила много пъти преди. Ако Шон се върне, ще й се обади. Но имаше чувството, че той няма да се появи поне през следващите няколко часа. Нещо се беше случило. Нещо, което беше свързано с банката.

— Аз съм в „Бялата роза“ в Мейда Вейл. Знаеш ли къде е това? — Той сякаш изпитваше удоволствие, че тя няма никаква представа къде се намира.

Но грешеше. Споменът от първата й година в колежа, преди да срещне Шон, нахлу в съзнанието й. Тя познаваше добре „Бялата роза“.

Това беше голяма стара викторианска кръчма и беше пълна с готи^[1] и нюейджъри^[2] последния път, когато бе ходила там. Беше едно от онези места, които никога не би искала да види отново.

— Ще бъда при теб след половин час.

— Побързай, защото няма да вися тук дълго. — Линията прекъсна.