Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (28)

28

Младият полицай във флуоресцентно жълто яке погледна стикера на предното стъкло, втренчи се в Изабел за няколко секунди, след това ги пропусна с кимване. Тя притеснено стискаше волана.

— Заради твоето шофиране ни спряха — укори я Джордж. — За последен път се возя с теб. — Той се засмя ехидно, обърна се на седалката и се загледа през задния прозорец.

Лъхна я дъх на алкохол.

Знаеше, че едва ли ще научи нещо полезно от него. Той я насочи към паркинга на една тясна улица с пет и шестетажни червени тухлени къщи от всяка страна. Мястото беше доста далеч от сградата, в която той посочи, че е апартаментът му, но това си беше негов проблем.

— Жените шофьори сте безполезни — каза той.

Достатъчно беше слушала глупостите му.

— Що за откачено копеле си? — Тя не го изчака да отговори. — Работите с Шон, но не ти пука какво се случва с него. Е, надявам се да си получиш заслуженото. Ти не си човек…

Той се отдръпна и я разгледа.

— Мислиш, че си ми направила услуга, така ли? — Тонът му беше предизвикателен. — Тези ченгета не търсеха пияници, скъпа. Търсеха наркопласьори, сводници, въоръжени с полуавтоматични пушки. Не си била в Килбърн скоро, нали? Обзалагам се, че дори не забеляза бронираната жилетка, която носеше полицаят.

Тя се втренчи в него. Вятърът свистеше зад прозорците на колата. Над тях се носеха огромни сиви облаци. Всеки момент щеше да завали отново.

— Мислиш, че заслужаваш помощ заради хубавото си личице, така ли? Ами нареди се на опашката, скъпа.

Той отвори вратата и излезе.

Тя не можеше да се предаде.

Тръгна след него.

— Това е последният ти шанс да бъдеш достоен човек, Джордж. Полицията на Лондонското Сити беше у дома. По-добре ми обясни какво става или аз ще им се обадя да им кажа, че си затънал до шията в онова, което разследват. И първият журналист, който се изпречи пред вратата ми, когато всичко това се разчуе, ще получи твоя адрес и телефонен номер и всички детайли за това колко пъти ти се е обаждал Шон. — Пръстът й трепереше, когато го насочи към него.

— Боже, колко си избухлива…

— Какво се случва във ВХН, Джордж?

— Не гледаш ли телевизия?

— Възможно най-малко.

— Срамота. Изпускаш много добри програми.

— Какво става със сливането, Джордж? Застрашено ли е?

Той се усмихна, след това присви очи.

— Защо се срива цената на акциите на ВХН? — Тя се наклони напред.

— Всичко е въпрос на пари, скъпа.

— Това ли е? Ами Шон? Той не се занимава с нищо задкулисно. Той е изключително честен човек. Знаеш го.

— Понякога праволинейните и точните прегазват хората. Като валяк…

— Какво намекваш?

— Точно това, което казах.

Той определено криеше нещо.

— Джордж, спри с твоите игрички. Как се нарича онзи клуб, от който беше убитото момиче?

Той я погледна неразбиращо.

— Знаеш ли мястото, за което говоря. Госпожа Вон ми призна, че някои от тях са ходили там миналата нощ. Името му вероятно е в Ивнинг Стандарт. Това не е държавна тайна.

Джордж се поколеба. Когато заговори, тонът му беше по-сговорчив:

— „Магнолия“.

— Що за клуб е „Магнолия“, Джордж?

— Това е мръсен клуб за еротични танци. От онези, където бутилка шампанско струва петстотин лири. Той е за банкерчета, получили твърде много пари, увлечени да правят глупави неща, за да докажат колко са важни.

— Кога отварят?

Очите му блеснаха.

— Не знам. Да не планираш да ходиш там, а? — Той се изкиска.

Тя щеше да разбере какво се е случило.

— Какво искаше да кажеш с това, че праволинейните и точните прегазват хората, Джордж?

Той я погледна съчувствено.

— Ще трябва да те убия, ако ти кажа…