Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (4)

4

Изабел стисна очи и си наложи да запази спокойствие.

Щяха да прекарат прекрасен романтичен уикенд. Хотел „Рузвелт“ сякаш беше на милион мили от Фулъм; от работата й всяка свободна минута да помага на хората да намерят безчет изгубени или изтрити файлове в компютрите си; от грижите й по Алек, да се увери, че е облечен и нахранен и не пропилява живота си в прекалено гледане на телевизия; от грижите й по Шон, когато той се прибере вкъщи…

Тя се ослушваше, надявайки се да долови слабия шум от отварянето на външната врата. Чакаше го да се втурне нагоре по стълбите, за да може животът й да се върне към нормалния си ход.

Но единственото, което чуваше, беше блъскането на ледения вятър по прозореца.

И сега усещаше къщата различно, сякаш бе в нея отново за първи път, въпреки че кремавото кресло в стил Едуард беше в своя ъгъл, а бялото килимче — „снежният килим“, както го наричаше Шон — си беше пак пред тоалетката, малко косо, по начина, по който на нея й харесваше.

Вещите на Шон привличаха вниманието й, докато се оглеждаше наоколо. Книгите му в наклонена купчина под нощното му шкафче, а отгоре — редицата часовници, които колекционираше. Тъмносиният му халат от „Мейси“ висеше зад вратата. Сребърната му химикалка беше върху тоалетката.

Изабел отново отиде да нагледа Алек. „Обичам те“, прошепна сънливо той, докато тя го завиваше. Момчето, кръстено на приятел на Шон, който бе убит в Истанбул, можеше само с усмивката си да предизвика вълна от силни, неописуеми чувства в нея.

Тази сутрин малчуганът изглеждаше като спящо бездомно дете, косата му беше разрошена, кожата му блестеше, поруменял от топлината на завивката.

Трябваше да каже на Шон да пропусне глупавото празненство…

Тя се загледа към задния двор, потръпвайки само при мисълта колко студено трябва да е там.

В далечния ъгъл имаше останки от преспа сняг, натрупала се предния ден. Тази зима се очертаваше да бъде най-тежката от години.

Напомняше й декемврийските месеци в Съмърсет, преди майка й да почине. Изабел поклати глава. Тези дни отдавна бяха отминали. И все пак тогава имаше истински сняг, като зимна приказка, не като тънкия воал в Лондон. В дъното на двора, до високата близо два метра червена тухлена стена, беше струпана снежна преспа…

Нещо я стегна, сякаш я беше прегърнал призрак.

Вчера, когато следобедната светлина гаснеше, тя поседя в градината. В ъгъла до оградата имаше купчина недокосната белота, а сега всичко изглеждаше мръсно и стъпкано.

Ноздрите й потръпнаха. Във въздуха отново се носеше слаб лимонов мирис.

Тя огледа кухнята, търсейки нещо друго, което не си е на мястото.

Тогава си спомни за скърцането, което я беше събудило през нощта, за усещането, че в къщата имаше някой.

Не беше преживявала подобен страх от дълго време.

Звъненето на стационарния телефон я сепна и тя се спусна към него. Вдигна слушалката до ухото си, готова да изкрещи на Шон, преди да е изрекъл и дума.

Защото не се сещаше за друг човек, който би позвънил по това време…