Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (41)

41

Над Атлантическия океан бомбардировачът „Глобал 5000“ следваше края на нощта. Назад беше Европа, тъмнина и примигващи звезди. Напред бяха снежната буря, късното следобедно небе на Лонг Айлънд и континентът зад него.

Облакът под тях беше като нагънато парцаливо одеяло, през чиито пролуки се виждаха пластовете на нещо тъмно и бушуващо…

Над тях светеха съзвездията. Млечният път беше като пътека от блестящ натрошен мрамор.

Адар се съгласи с дългия маршрут, когато въздушният контрол Шануик му го предложи. Това означаваше, че трябваше да поемат по най-северното трансатлантическо трасе, което щеше да ги отведе дълбоко във вътрешността над Нюфаундленд, но това го устройваше. Летяха под максималната скорост на бомбардировача — с 8000 км/ч. Промененият, по-бавен план на полета бе съгласуван минути преди заминаването. Той трябваше да е сигурен, че ще пристигне на „Ла Гуардия“, когато любимият му старши офицер от имиграционната служба е на смяна.

Човекът щеше усърдно да провери всички паспорти и да ги пусне през IT системите за сигурност на Министерството на вътрешните работи, за да се убеди, че не са в някой списък за наблюдение. Ала беше готов да го направи за не повече от две минути в кабината на бомбардировача, за да гарантира, че няма пътници без билет или явна контрабанда. И въпреки че щеше да провери багажното помещение както трябва, Адар нямаше от какво да се страхува там…

Момчето щеше отново да спи замаяно, когато щяха да кацнат след няколко часа.

Той се обърна и огледа дългата тясна кабина. Колегата му седеше с момчето в кожените седалки, обърнати към телевизионния екран. Даваха филм за Спайдърмен. Бяха казали на малкия, когато се беше събудил, че го водят да се срещне с баща си. След това му дадоха сладкиши и напитки. Полагаха много усилия, за да гарантират, че ще го вкарат в Щатите без затруднения, но Адар действаше според инструкциите.

Когато лорд Бидонър искаше да се направи нещо, винаги имаше сериозно основание. И ако някои хора трябваше да загинат при акцията, се смяташе просто за съпътстваща загуба.

Когато беше нает, Адар знаеше, че някоя от възложените му задачи ще изисква да извърши и убийство. Ала след четири години като наемник в Чечения, затривайки всеки, който се изпречи на пътя му, идеята не беше неприятна. Той бе застрелвал цели семейства, малки деца като това момче пред техните родители, за да ги накара да говорят. Вършеше всичко, което беше необходимо.

И беше станал добър в занаята.

А сега нямаше връщане назад. В съзнанието му нямаше място за колебание. Поддадеше ли му се, щеше да заплати със собствения си живот.

Затова се беше наел. И парите в банковата сметка на семейството му в Ливан, които бяха въпрос на живот и смърт за много негови роднини, бяха достатъчно обезщетение…

Така трябваше да бъде.

А лорд Бидонър беше обещал голям бонус след приключването на тази работа. Което означаваше, че без значение колко хора искаше мъртви, всичко щеше да се изпълни.

Той отново се замисли за момчето в кабината зад него. Поклати глава.

Вероятно след това ще може да се пенсионира. Най-сетне щеше да има достатъчно пари за онази вила на хълмовете над Триполи.

Погледна надолу.

Червената лампичка на конзолата мигаше. Беше получено още едно предупреждение за времето. Той погледна към радарния екран със зеленикав оттенък с бавно движещи се светлини и плавно движеща се стрелка. Бурята се насочваше към вътрешността, на юг от Манхатън.

Стига да не се обърнеше на север през следващите няколко часа, всичко щеше да бъде наред. Момчето имаше уговорена среща за предстоящата вечер. А шефът му нямаше да е доволен, ако я пропуснеше.

Лорд Бидонър не приемаше провал. Никога. Адар докосна ръчката на газта, премести я напред. После погледна назад към кабината.

Беше чул момчето да говори.

Нежният му глас беше същият като на собствения му син. Това го върна към един спомен, когато беше посетил жена си последния път, а момчето беше в друга стая и играеше с децата на сестра й…

Усети как през тялото му премина тръпка. Хвана ръчката за газта. Каквото и да планираха за това момче, то нямаше да бъде приятно.

Потърка с длан челото си.

Ако имаше малко късмет, нямаше да бъде там, когато щяха да го направят. И колкото по-скоро приключи с този договор, толкова по-добре…