Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (50)

50

— Кога се връщаш в Лондон? — попита Лора.

— Имам запазен билет за утре вечер. Трябва да взема сина си Алек. Той е само на четири и половина годинки. Моя приятелка го гледа. Аз й обещах, че ще се върна в понеделник. — Изабел отново усети странно притеснение.

Защо я гонеше такава параноя за Роуз и Алек?

Тогава си спомни нещо. Следващата събота всички те щяха да ходят в „Хамлис“^[1] на Риджънт Стрийт, за да изберат коледни подаръци за Алек. Как биха могли да го направят, ако Шон не беше с тях?

— Готово! — викна Грег.

— Какво? — Тя застана зад него. Трябваше да забрави тревогите си за Алек. Той беше в сигурни, макар и леко колебливи ръце.

На екрана пред Грег имаше официално изглеждащ сайт със списък от имена и адреси.

— Колата е регистрирана на някаква фирма за лимузини под наем в Джърси Сити — обясни той.

— Чудесно! — възкликна Лора.

Грег потри ръце в джинсите си и обхвана коленете си.

— Имате късмет, че намерих нещо, сестричке.

— Спокойно, Грег. — Лора сложи ръка на рамото му, но той я отблъсна.

Тя се наведе към Изабел и прошепна:

— Ако той не прекарваше толкова много време в глупавите си блогове, би могъл да излиза, да се среща с хора, да си намери истинска приятелка.

— Аз излизам — ядоса се Грег. — И моите блогове не са глупави.

— Да, виждаш дневна светлина веднъж седмично. Когато посещаваш оня готик бар за загубеняци във Вилидж. Защо ходиш там, нямам представа. Това е такава отживелица. Имаш нужда от реална приятелка, Грег.

— Точно така, а ти с всеки ден звучиш все повече като мама. Във всеки случай светът върви към климатичен шок, затова не мисля, че сега е времето да се обвързвам с когото и да било.

— Ти си с напълно промит мозък — безсилно въздъхна Лора.

— А ти какво мислиш? — И двамата погледнаха към Изабел.

— Аз само искам да намеря съпруга си.

Той се извърна.

— Не казвай, че не си била предупредена, когато тази снежна буря доведе ледената епоха — каза той.

— Много благодаря, успокои ме — отговори иронично Лора.

— Безплатно е.

На Изабел не й се слушаха повече закачки. Тя погледна нагоре. От сградата около тях се разнасяше странно проскърцване, сякаш нещо ставаше в канализацията.

— Знаеш ли, всичко това с отмяната на сливането на ВХН и ликвидацията им — каза Грег с по-сериозен тон — мирише на гнило като купчина от рибешки глави. — Той се взря в екрана. — Голям скандал точно когато предстои поглъщане лесно би могло да бъде измама, отвличане на вниманието. Обзалагам се, че сливането не може да стане поради някаква друга причина. Най-вероятно има черна дупка в баланса им. И някой от конкурентите им обжалва. Няма да е за първи път банка в Ню Йорк да бъде съсипана, за да могат други да преуспеят. През 1907 година някои от най-големите банки в държавата фалирали, но това се отразило добре на останалите. Те ги погълнали.

— Изабел не иска уроци по история, Грег.

Имаше много неща, скрити от хората. Това не беше голяма новина за Изабел. Това, което трябваше да узнае, беше каква е ролята на Шон в тази заплетена ситуация.

— Аз не вярвам в конспиративни теории — каза тя.

— Нито пък аз. Искам да вадя видя доказателства — намеси се Лора.

— Доказателства ли? — рече Грег. — Чела ли си историята на ВХН? Знаеш ли, че е основана от търговец на роби, който станат кмет, защото бил толкова добър в това. И когато субсидирането от кораби с роби престанало, започнали субсидиране с превоз на опиум до Китай. Мога да продължа.

— Моля те, спри с древната история — изпъшка Изабел.

И едва потисна прозявката си. Беше спала много малко в самолета, а по биологичния й часовник беше много след полунощ.

Грег тракаше по клавиатурата.

— Ще видя дали мога да направя нещо за това — каза той.

Тя затвори очи и отпусна глава върху тапицираната кожена облегалка на дивана. Нуждаеше се от сън, дори и само за минути…

Събуди се, когато Грег я буташе по рамото.

— Виж, намерих нещо.

Тя примигна. Усещаше клепачите си ужасно лепнещи. Той се върна при своя „Епъл“. Лора я гледаше.

— Добре ли си, скъпа? Казах му, че трябва да те оставим да подремнеш… Но този откачалник искаше да те събуди веднага. — Тя почука Грег по главата.

Той се потърка.

— Ей, престани.

Изабел се чувстваше изтощена. Тялото й беше отмаляло. Едва гледаше.

— Имаш ли кафе?

— Току-що направих една кана, а в шкафчето там отзад има тайленол. — Грег махна по посока на тоалетната.

Тя намери таблетките, изми лицето си и си наля чаша кафе. Все още не се чувстваше добре, но поне очите й можеха да фокусират, когато застана до Грег, взирайки се в екрана пред тях.

— На какво попадна?

Той се обърна към нея. На лицето му беше изписан доволен израз.

— Знаеш ли, че тези неща не са достъпни за всеки интернет маниак, който може да влезе в Гугъл?

— Говори по същество, Грег. Зарежи глупостите — скара му се Лора.

— Добре, знам един сайт, който следи превозните средства, които влизат и излизат през тунела „Линкълн“ и няколко моста.

— Така ли?

— Вкарах твоя регистрационен номер в него и познай какво?

— Какво?

— Кажи й, Грег.

— Тази кола е преминала през тунела „Линкълн“ два пъти през последните два часа.

— Два пъти!

— Да. В 18:58 тя е преминала в посока към Джърси. И преди петнадесет минути се е върнала обратно!

— Според мен се е върнала към ВХН — рече Лора. Беше развълнувана.

— Можеш ли да проследиш колата в Манхатън?

— Ще видя.

Изабел се наведе към него.

— Моля те, Грег. Трябва да намеря съпруга си.

Телефонът на бюрото му започна да вибрира. Грег го вдигна, преди да й отговори. За пръв път в живота си тя видя лице, което пребледня за секунди.

— Благодаря ти, Стив — беше всичко, което той каза.

Грег протегна ръка, хвана мишката и щракна върху един череп на монитора. Щом екранът угасна, заговори бързо, гледайки към тях с широко отворени, изплашени очи:

— Трябва да се махаме. Някакви шибани идиоти са на път да се качат тук. Хайде! — почти крещеше. И в гласа му имаше нотка на отчаяние.

Той скочи от стола си. Внезапно въздухът в стаята стана тежък.

— Стиви каза, че са от ония типове, които първо стрелят, после питат кой си. — Той грабна ключовете, портфейла, прибра и айпада.

Изабел обличаше якето си. Ръцете й не искаха да минат през дупките на ръкавите.

Това имаше ли нещо общо с нея?

Лора беше облякла палтото си. Изабел отиде до вратата и се ослуша. Не можеше да чуе нищо отвън. Единственото, което долавяше, беше собственото й дишане и биенето на сърцето й.

— Това може ли да е грешка? — попита тя.

— Няма начин. Стив е първокласен портиер.

Сега той беше до нея и говореше бързо, надничайки през шпионката.

— Получил е обаждане, попитали кой живее в апартамент 1180, това съм аз, а минута по-късно някакви типове нахлули през входната врата, изблъсквайки от пътя си една стара жена. След това натиснали неговата врата. Той не им отворил. Вратата му е облицована с дебела стоманена пластина. Щом той казва, че имаме секунди, значи е така… — Грег отвори вратата. — Стив ще се обади на ченгетата, но те може да дойдат тук и след час. — Изабел изтръпна. Тя искаше да тръгнат. Знаеше колко важни могат да бъдат няколко секунди.

Асансьорите бяха вляво зад ъгъла, така че които и да бяха натрапниците, най-малкото нямаше да ги видят веднага след като слязат на етажа.

Всички бяха в коридора. Входната врата към апартаментчето на Грег се затвори с изщракване.

Отекна далечно ехо.

— Да вървим — каза той.

Побутна я, после се втурна в обратна на асансьорите посока. Тя и Лора го последваха.

В коридора имаше лоша миризма, като от застояла храна или запушена канализация. Продължиха да тичат.

Коридорът зави надясно. Сърцето й туптеше, когато пое зад ъгъла. Сега бяха на противоположната страна на асансьорите. Ако продължат, щяха да заобиколят цялата сграда. Къде отиваха?

Грег спря, почука на една врата.

Лора и Изабел стигнаха до него, когато тя се отвори. Чуха силен трясък, като че ли нещо се счупи зад тях.

Вратата пред тях беше едва открехната. От отвора идваше весела ритмична китайска музика и сладка миризма на рози, сякаш се беше отворила порта към градина.

Какво, по дяволите, правят тук? — помисли си Изабел.

— Лай хо ма, Грег — каза тънък вибриращ глас.

— Здравей, Бао. Може ли да влезем?

Изабел видя големи тъмнокафяви очи да я разглеждат. После чу тичане в коридора зад тях. След моментно колебание вратата пред тях се разтвори широко.

Те пристъпиха вътре. Бао беше стройно, но дребничко китайско момиче, с невинна усмивка и черна коса на вълни, стигащи почти до кръста й. Тя се поклони, докато Изабел минаваше покрай нея. Грег затвори внимателно вратата и прилепи ухото си към нея.

— Какво правиш, Грег? — Бао изглеждаше разтревожена. Вдигна ръка, сочейки с пръст към тавана, сякаш се готвеше да изкрещи към натрапниците. Тя беше облечена в бяло копринено кимоно.

— Не ни отпращай, Бао. Някакви типове ни търсят, а те не са готини хора. — Той поклати глава и се отдалечи от вратата.

Нейният апартамент беше изцяло бял и почти два пъти по-широк от този на Грег, но имаше същия единичен прозорец, гледащ към вътрешната шахта на сградата. До едната стена висеше бяла количка — от вида на тези, използвани от масажистка. Над нея имаше сертификати на китайски.

Те удостоверяваха, че се е представила добре на уроците по флейта, доколкото можеше да разбере Изабел. Забеляза в ъгъла ниска маса, отрупана с останки от някаква храна, бяла чаша и купа, в която все още имаше останали зрънца ориз.

Бао докосна лицето на Грег, прокара ръка по бузата му.

— Знаеш, че винаги си добре дошъл тук. — Тя наклони глава, оставяйки косата си да падне пред нея.

Грег я наблюдаваше.

— Благодаря, Бао. Ти си върхът. — Тя присви очи.

— Какви неприятности имаш този път, Грег?

— Нещо различно — каза той. Приближи се до прозореца, но не можеше да се види много през матираното стъкло, освен светли и тъмни сенки.

Дишането на Изабел се успокои, тя пое дъх. Сложи дланта си върху рамото му. В какво, по дяволите, се беше забъркала?

Дали всичко това беше свързано с изчезването на мъжа й?

Грег отвори наполовина прозореца.

Повечето от прозорците вдясно, където се намираше неговият апартамент, светеха. Само един от тях беше тъмен. Грег беше загасил светлината в стаята си, когато излязоха.

— Кое е твоето жилище? — тихо попита Лора.

Устните на Грег потрепнаха. Той броеше.

— Четвъртият от далечния край.

— Току-що запалиха светлините в твоя апартамент — каза Лора.