Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (56)

56

Мъжът до Изабел изглеждаше като банков служител от Пето авеню. Носеше черно палто от „Кромби“^[1], което стигаше малко под коленете му.

Той се усмихваше мрачно. Когато заговори, акцентът му беше френски, с американски носов изговор.

— Ще настинете в това тънко яке. — Усмивката му беше заменена от притеснено изражение.

— Няма да се мотая дълго тук. Кои са всички тези хора?

Той я погледна за миг, сякаш се чудеше защо пита.

— Аз работя за ВХН. Повечето от тези хора — също. А вие?

Изабел поклати глава.

Той се наведе към нея и прошепна:

— Клиентка ли сте?

Тя кимна.

— Зад ъгъла има банкомат на ВХН. Някои от нас изтеглят парите си. Чух, че картите на ВХН ще бъдат отхвърляни от банкоматите от утре. — Той избърса челото си. — Но това е само слух. Сигурен съм, че няма да се случи…

— Някой ще погълне ВХН?

— Може би. Но все пак нищо не се знае… Тези на върха тук били много мръсни типове…

Една вена пулсираше на челото му.

— Те са спекулирали с бъдещето на всички ни. — Той се наведе по-близо. — И са загубили. — Очите му светеха с тревожна напрегнатост. Издаде звук на отчаяние.

— Всичко това е голяма лудост за мен — каза Изабел.

Трудно й беше да възприеме това, което той казваше. Смущаващ спомен от сън за червени очи в мрака се върна към нея…

— Ще ви кажа какво е лудост, млада госпожице. Работя тук от двадесет и три години и всичките ми спестявания са във ВХН, а пенсионният ми фонд е вложен в акции на ВХН. Ако са профукали всичко, какво ще правя? — Той потърка с ръка челото си.

— Те ще бъдат спасени — успокои го Изабел.

Той поклати глава. Вдигна очи към сградата, извисяваща се като замък над тях. Светлините грееха по различните етажи.

— Знаете ли, че някои шефове са там. Пазят задниците си…

Как ли би реагирал, ако тя му признаеше, че собственият й мъж може да е там, че току-що й беше изпратил съобщение?

— Съжалявам. Трябва да вървя — рече Изабел.

Тя се промъкваше през тълпата. Охраната пред входа отпращаше хората с поклащане на глава. Надеждите й бяха слаби, докато си проправяше с лакти път напред.

Един охранител — висок, мускулест и заплашителен, се втренчи в нея. Той изглеждаше като човек, който ще те застреля, ако направиш някакво рязко движение.

— Съпругът ми е вътре. Мога ли да вляза? — умолително го погледна тя.

Очите му бяха безизразни. Той задържа погледа си в нея за един дълъг момент.

— Тази сграда е затворена. — Акцентът му беше твърд, като че ли хрупаше кутии от бира за закуска.

— Трябва да вляза. Съпругът ми поръча да дойда. Той е там вътре. — В гласа й потрепваше отчаяние и чувство на безизходност.

— Няма начин, госпожо. — Той гледаше над главата й, сякаш беше приключил с нея.

Какво щеше да прави?

Тя се обърна и се насочи обратно към кръстовището с „Лексингтън“.

Отново прочете съобщението, което Шон й беше изпратил.

ВЪРНИ СЕ В БАНКАТА. КАКВО ПРАВИШ В НЮ ЙОРК?

Не беше много, за да заложи надеждите си на това. Но беше достатъчно. Знаеше ли той, че всички тези хора са навън?

КАК МОГА ДА ВЛЯЗА? ОТВЪН ИМА ТЪЛПА, написа тя на неговия номер. Докато изпращаше съобщението, един млад човек до нея се провикна ядосано:

— Някой знае ли какво става?

— Ние сме измамени — отговори му на висок глас друг мъж.

Тя продължи нататък. Какво трябваше да направи, ако Шон не й отговори? Щеше ли да излезе да я търси? Трябваше ли да чака?

Изабел чу сирена. После мигащи сини светлини се появиха навсякъде наоколо.

Телефонът й избръмча.

Благодаря на бога… Той беше отговорил.

ЕЛА НА ВХОДА ЗА ПАРКИНГА НА „ЛЕКСИНГТЪН“.

Цялата се изпълни с надежда, сякаш беше стоплена от съобщението му. Щеше да може да остави целия този хаос назад. Ако беше той, разбира се. Имаше вероятност някой друг да използва телефона или номера му. Трябваше да бъде внимателна…

Изабел си проправи път през една група, насочвайки се към „Лексингтън“. Тълпата пред входа на банката скоро щеше да се увеличи, както изглеждаше. Тя достигна входа на паркинга, когато полицейски патрул бавно премина край нея. Униформените от колата се взираха навън, оглеждайки наляво и надясно, сякаш търсеха наскоро избягали престъпници.

Тя отмести поглед.

После видя познатия й скитник от последния път, когато беше тук, да пресича „Лексингтън“, идвайки към нея.

Сърцето й подскочи. Пое дъх. Тя беше по-близо до входа на паркинга, а той все още беше на стотина метра по-далеч, може би щеше да го избегне.

Помоли се вратата да се отвори.

Преди скитникът да дойде…