Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (26)

26

На Изабел й трябваха тридесет и пет минути, за да стигне до „Бялата роза“. Имаше късмет. Фулъм Роуд беше задръстен в посока към града и шофьорът на таксито я остави на гара „Саут Кенсингтън“. Когато пресичаше „Елгин авеню“, я обзе тревога, а хладният вятър духаше в тила й. Обзеха я спомени за живота й преди Шон, преди да започне работа във Форин Офис.

Полазиха я тръпки…

Тя не искаше да си спомня онова време. Не искаше да се сеща колко самотна се чувстваше. Желаеше само да бъде с Шон на път за влака Евростар за Париж. Тя погледна часовника си. Беше 17:30.

Влакът бавно потегляше точно сега, пълен с развълнувани хора, пазаруващи за Коледа, всички на топло и уютно, отправили се към удоволствията на Париж…

Тя тръсна глава, мъчейки да се освободи от тези мисли, и се обърна с лице към вятъра. Студът беше почти като наркотик, вцепеняваше я. Леденият порив я накара да наведе брадичката си и да поеме по-бързо напред.

Отвън можеше да види оживлението в „Бялата роза“. Високите прозорци с изкусно изработени стъклописи светеха в яркожълто. Тя отвори вратата точно когато телефонът й иззвъня. Извади го от джоба на якето си и се върна навън, за да отговори.

— Не мога да те чакам повече, Изабел. Сигурен съм, че не съм ти нужен, за да намериш съпруга си.

— Аз съм тук, Джордж! — изкрещя тя.

Линията прекъсна.

Отново влезе в кръчмата, но не можеше да го види сред множеството тела.

Копеле.

Беше я накарал да дойде чак дотук.

Видя отворената врата в далечния край, върна се навън, след това заобиколи сградата. Той вървеше сам бавно нагоре по улицата, с наведена срещу вятъра глава. Трябва да беше излязъл от бара само преди минута.

Изабел се затича след него колкото можеше по-бързо. Бузите й горяха от студа. Леденият въздух раздираше гърлото й. Не можеше да го остави да изчезне в някоя от пететажните червени тухлени къщи от двете страни на улицата.

Той чу забързаните й стъпки и се обърна. Беше пиян. Червената му вратовръзка беше изкривена на една страна. Косата му беше разрошена. Страните му бяха зачервени. Яката на черния му костюм беше вдигната срещу ледения вятър, който сега яростно фучеше по улицата. Тя също вдигна яката на велуреното си яке, когато спря пред него. Трябваше да се наведе напред, за да си поеме дъх.

— Здравей, госпожо Раян. Мислех, че си се изгубила. — В гласа му звучеше вбесяваща снизходителна интонация. После й се усмихна, сякаш тя беше гаджето му, от което се опитваше да избяга.

Тя се взря в неравните му зъби. Два от тях стърчаха встрани от другите, имаше дупка между тях.

Джордж беше от типа мъже, които Изабел изобщо не харесваше. Напомняше й на флиртаджиите, чиято цел беше само да използват жените.

Акцентът му също звучеше неприятно. Беше шотландски, но примесен със севернолондонски гърлен говор, който изглеждаше изкуствен. Шон й беше казал, че Джордж е служил два пъти в Ирак, както и в Афганистан. Ала никога не споменавал и дума за това…

— Можеше да ме изчакаш. — Тя все още се задъхваше. Парата от устата й се виеше между тях.

— Госпожо Раян, казах всичко, което можех. Много е просто. — Той силно удължи думата много.

— Кога го видя за последен път, Джордж?

— Вече отговорих на този въпрос. — Той се олюля. Преминаваща индийска двойка се втренчи в него. Заобиколиха ги, сякаш бяха заразни.

— Защо не искаш да ми помогнеш, Джордж? Мислех, че двамата с Шон се разбирате. — Изабел искаше да му крещи, да направи нещо, за да пробие упоритата му съпротива. Той можеше да й помогне. Тя просто го знаеше.

— Послушай ме, госпожо Раян. С Шон сме работили заедно и това е всичко. А ако той се е забъркал в неприятности, вината е негова. Казах ти, че го предупредих.

— В какви неприятности?

Той я погледна с отегчение.

— Не мога да ти кажа нищо за ВХН. Знаеш това. Най-добре е да разпиташ другаде. — Мъжът се обърна и тръгна нагоре по улицата.

Тя гледаше гърба му. Сакото му бе смачкано, сякаш беше спал с него. Клатушкаше се, като че ли беше на носа на яхта по време на буря. Щеше ли да чуе нещо полезно от него в това състояние?

Когато се отдалечи на десетина метра, той спря и посегна към покрива на червено БМВ, един от последните модели с нисък профил. Започна да рови в джоба си. Нима щеше да шофира?

Тя го настигна.

— Джордж, не можеш да караш, пиян си…

— Какво те е грижа? — Той бе намерил ключовете и неумело ги въртеше, опитвайки се да открие бутона, за да отвори вратите на колата.

Тя посегна да ги вземе. Не знаеше защо. Бог й беше свидетел, имайки предвид какво се случи по-късно, че трябваше да го остави да катастрофира.

— Дай на мен.

Той я погледна с помътнели очи и й ги подаде. Тя натисна десния бутон.

— Къде отиваш?

— Не съм глупак, госпожо Раян. Живея на пет минути оттук. Мога да карам дотам със затворени очи.

— Това е нещо, което не бих искала да видя. — Тя въздъхна. — Нека аз да шофирам. Ако е толкова близо, няма да отнеме много време.

— Не, иди да чакаш мъжа си. Остави ме на мира. Желая ти късмет.

Тя потърси телефона си. Все още беше в предния джоб на джинсите й.

— Джордж, не си в състояние да караш. Просто по пътя ми кажи имаш ли някаква представа къде е Шон. Недей да спориш. — Тя го избута от другата страна на колата към седалката до шофьора. Ако това беше нужно, за да разбере нещо полезно от него, така да бъде. — Да потегляме — рече Изабел и се настани зад волана.

Той се олюля, тръшвайки се до нея.

— Това кола на ВХН ли е?

Той кимна.

— Ти си пълен откачалник, Джордж. Знаеш го, нали? Сега накъде?

Той изсумтя и посочи надолу по пътя. Тя запали и подкара. Слава Богу, колата имаше силен климатик и купето веднага се затопли.

Защо беше толкова пиян?

— Изчезването на Шон има ли нещо общо с ВХН, Джордж?

Той изсумтя по-силно.

— Хайде, Джордж. — Тя се опита да прозвучи безгрижно.

— Трябва да имаш представа. Просто ме насочи в някаква посока. Не те карам да издаваш никоя от малките мръсни тайни на ВХН.

— Остави това, госпожо Раян. Прибирай се… — Тонът му беше още по-твърд, сякаш това, че бяха сами в колата, му даваше право да повиши глас.

— Не ми казвай какво да правя.

— Боже, ти си разстроена. За какво се притесняваш толкова? Мислиш, че ще загубиш оскъдната си прехрана, така ли?

— Винаги ли си толкова противен, или само когато си пиян?

— Трезвен съм по-зъл…

След два завоя, на следващия светофар, Джордж й каза да завие надясно. Минаха покрай редица от магазини и ресторант. Тогава тя видя полицаите. Само това й трябваше. Беше твърде късно да обърне. Опита да се усмихне.

Джордж мълчеше.

Полицаят вдигна ръка и ги спря…