Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадки (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Manhattan puzzle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
silverkata (2018)
Корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Лорънс О’Брайън

Заглавие: Манхатънска загадка

Преводач: Дафина Янкова Янева-Китанова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 12.03.2015

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1436-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7894

История

  1. — Добавяне

62

— Изабел, толкова съжалявам за всичко това.

Съчувствената усмивка на Вон сякаш беше пришита за лицето му, толкова фалшива изглеждаше.

— Сигурно сте преживели истински кошмар… Заповядайте, влезте, моля! Знаете, че можем да ви осигурим специализирана подкрепа или консултации, ако имате нужда. — Той отстъпи назад.

— Не се нуждая от нищо — категорично заяви Изабел. — Онова, което бих искала да знам, е къде е съпругът ми.

Вон отстъпи още по-назад.

— Съжалявам, но нямам представа — каза той. — Ала ще се опитаме да ви помогнем.

Тя влезе вътре. Сивокосият изчезна. Тази стая беше подобна на другата по-надолу по коридора. Имаше същите червени тухлени стени, боядисан под и флуоресцентно осветление в стил от шестдесетте.

— Видях госпожа Вон — рече Изабел. — Тя намери ли ви?

— Да, намери ме.

Подът тук не беше толкова надран и стаята беше доста по-малка от заседателната зала. Всъщност тя изглеждаше като стаята от видеозаписа с Шон, където беше разпитван…

Усещаше проницателния поглед на Вон.

В центъра на стаята имаше старомодни тежки дървени маси, поставени една срещу друга в правоъгълник. Пластмасови столове бяха подредени спретнато около тях.

Един ред малки железни отвърстия стърчаха над стената в далечния край на помещението. Бог знаеше за какво са били използвани в миналото.

— Моля ви, Изабел, седнете — каза Вон. Тонът му беше любезен, но хладен. Така се отнасяше вероятно към неудобните си подчинени.

Ако Шон някога заговореше с нея по този начин, тя щеше да знае точно кого копира. И това би било достатъчно основание да го напусне.

Тя седна на един стол в ъгъла на наредените маси.

— Съпругът ми беше в тази сграда с вас малко по-рано — каза Изабел, докато той заобикаляше масите към далечния край.

— Това е така — съгласи се Вон. — Но нямам представа къде е той сега. — Не би могъл да звучи по-фалшиво.

Можеше ли да вярва и на една дума, която излизаше от устата му?

— Защо ме повикахте тук? — попита тя.

— Това е мястото, където нашите служители гледаха второто встъпване в длъжност на Обама — каза той. Махна с ръка, сякаш я развеждаше на обиколка като екскурзовод.

Тя се огледа.

— Това е било голям празник във ВХН, така ли?

— Имахме и балони. Дадохме на всички по един час почивка. Можеха да го гледат на компютрите си по бюрата, ако искаха.

Дали това беше удобен момент да го попита за корпоративния му самолет и колекцията му от предмети на изкуството? Шон й беше разказал за редките византийски гоблени, с които били облицовани стените в офиса му в Лондон.

— Аз съм тук по една-единствена причина, господин Вон. Искам да намеря съпруга си.

— Разбирам. — Той се усмихна студено. Приличаше на лешояд, който наблюдаваше плячката си.

Зад нея се чу шум. Тя се огледа, очаквайки да види сивокосия си придружител, но вместо това в стаята влязоха трима. Първо Дик Оуен, стиснал черна кожена папка. После полицайка със значка, висяща от колана на черния й костюм. Имаше болезнено изражение на широкото си сбръчкано лице, сякаш беше недоволна от нещо. Или може би така изглеждаха служителите на нюйоркската полиция в десет часа в събота вечер, когато трябваше да са си у дома. Накрая ги следваше слаб очилат мъж в син костюм.

Изабел се втренчи в тях.

— Тези хора искат да ви видят, госпожо Раян. Това е Майк Брок — каза Вон, сочейки към очилатия мъж. — Той е адвокат по наказателни дела, единственият, с когото разполагаме. Мислех, че ще е във ваш интерес да присъства тук.

— Защо?

Вон пренебрегна въпроса й.

— Мисля, че вече познавате господин Оуен от Комисията по ценни книжа и фондовите борси — отбеляза той.

Оуен й махна с ръка, а след това се отправи към място от другата страна на правоъгълника от маси. Полицайката стоеше наблизо. Изабел усещаше, че я изучават с очи.

— Това е детектив Тес Грейнджър, Изабел. Тя е от нюйоркската полиция. Иска да ви зададе няколко въпроса. Съгласих се да й позволя да се срещне с вас тук само поради твърде необичайните обстоятелства. Наистина мисля, че трябва да присъства ваш личен адвокат, но междувременно Майк ще гарантира, че всичко ще бъде коректно.

Адвокатът й се усмихна. Човекът успяваше да си придаде загрижен вид.

Тя вдигна поглед към детектив Грейнджър. Челото й блестеше от пот. Изабел изпита чувството, че тя е на път да извади белезници и да я арестува.

— Как сте, госпожо Раян? — попита детектив Грейнджър.

— Била съм и по-добре — отговори Изабел. Грейнджър се приведе.

— Имам някои неотложни въпроси, които исках да задам още преди час. Но не е нужно да отговаряте пред тези хора. Можем да поговорим някъде другаде, ако искате, и в Управлението?

Изабел изчака. Погледът й се плъзна по лицата им.

— Нямам какво да крия. — Тя подчерта всяка дума. — Питайте ме каквото искате. Не ме е грижа кой е тук.

— Добре — съгласи се Грейнджър, ала малко колебливо, сякаш обмисляше най-добрия начин, по който да постъпи. Тя погледна към Вон, после пак към Изабел. — Но искам да ви видя насаме по някое време в участъка, госпожо Раян — допълни тя.

Изабел долови покровителствена нотка в гласа й.

— Вие не сте длъжна да отговаряте на въпроси, на които не искате — намеси се Майк, адвокатът по наказателни дела.

— Той е прав — каза Вон. После се наведе през масата към нея. — Знаете, че вашият съпруг беше един от нашите най-надеждни изпълнители. Наистина си представям какво чувствате… Така че не забравяйте, действително не трябва да отговаряте, ако не искате.

Тя го погледна в очите.

— Знаете ли какво ме дразни, господин Вон?

Той сви рамене и любезната му усмивка замръзна.

Беше време да му каже някои неща.

— Вие не разбирате какво правите с хората… ВХН открадна мъжа ми. Той вложи всичко в работата си за вас, а ето къде се оказахме в крайна сметка. — Тя махна пренебрежително към останалите.

Веждите на Вон се повдигнаха. Една вена пулсираше на челото му.

Изабел се наведе напред.

— Вие също сте били в онзи клуб в Лондон. Същият, където е работила горката танцьорка, която беше убита. Какво правехте там?

— Съпругът ви си призна — каза тихо Вон. — Разбирам защо сте ядосана, но не мисля, че можете да ме обвинявате за случилото се. Ни най-малко. — Той се огледа за подкрепа.

Тя ли беше единственият човек, който можеше да говори истината?

— Не разбирате, нали? Аз не вярвам, че Шон е виновен. И няма да повярвам, докато не го чуя от собствената му уста, когато застане пред мен.

Той поклати глава, като че ли се занимаваше с инатливо дете.

— Права сте, но къде е съпругът ви, госпожо Раян? — попита детектив Грейнджър. Сега тя седеше на стола до Изабел. Премести го още малко към нея, стържейки ужасно по пода. Акцентът й звучеше дразнещо.

Тя имаше къса права руса коса, падаща досадно над очите й, карайки я да я отмята от време на време.

— Знаете ли къде е той? — повтори въпроса Грейнджър.

— Не, а вие? — Устата й отново пресъхна, устните й бяха напукани от студа и от преживяното напрежение.

Изабел изпита гняв, но помъчи да се овладее.

— Наистина се надявахме, че ще бъдете в състояние да ни помогнете. — Детективът се втренчи в нея. Дали си мислеше, че тя крие нещо? — Сега ще ви задам директен въпрос, госпожо Раян. Имате ли някакви тайни планове как да се срещнете със съпруга си?

— Вие сериозно ли говорите? Търся го! Шон ми прати съобщение да дойда тук. — Тя вдигна ръка и я притисна към челото си. Това я вбесяваше.

— Кога го видяхте за последен път? — Грейнджър извади малък, подвързан в кожа бележник от вътрешния джоб на якето си.

— По-рано тази вечер. Мисля, че беше около шест и половина. — Изабел затвори очи. Той беше толкова близо, само на няколко крачки. Защо се разминаха?

— Къде беше това?

— Той беше в една лимузина, която излизаше от паркинга за коли на ВХН. Но не ме видя.

— И оттогава не сте го виждали? — Очите й бяха неестествено отворени, сякаш тя рядко вярваше на хората, които разпитваше. И Изабел нямаше да бъде изключение.

— Не, не съм. Проверихте ли хотелите? ВХН обикновено му запазва стая в някой хотел.

— Направихме го, госпожо — хладно се усмихна тя.

Изабел се огледа. Дик Оуен, мъжът от Комисията по ценни книжа и фондовите борси, изглеждаше уморен. Той седеше до Вон. Беше събрал молитвено пръстите си. Червената му вратовръзка беше изместена малко настрани.

Детектив Грейнджър избута стола си от масата и сложи бележника на коляното си. Вон прошепна нещо в ухото на Дик Оуен. Човекът от Комисията по ценни книжа и фондовите борси повдигна вежди и се втренчи в нея. После заговори:

— Вие дойдохте в Ню Йорк, за да намерите мъжа си, така ли е, госпожо Раян?

Всички погледи бяха насочени към нея. Оглеждаха я така, сякаш сега тя беше разследваната.

— Да, така е…

— Знаете ли, че жената, която почина в Лондон, е била наркоманка и проститутка? — попита Оуен.

— Какво общо има това, по дяволите? — избухна Изабел. Тя посочи с пръст Вон. — Вие знаете, че Шон не се занимава с наркотици или нещо подобно. Какво намеквате? Това просто е злостна клевета.

— Ние просто се опитваме да стигнем до истината — каза Вон.