Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (1)

1

— Давай! Колкото по-грубо, толкова по-добре, момиче… — Очите на мъжа бяха завързани с черна копринена превръзка. Той говореше бавно, с натежал от желание глас.

Зина отиде до вратата и я отключи.

— Какво правиш? Изваждаш играчките си, така ли? Това дори е по-добре от обещаното.

Лорд Бидонър влезе в паник стаята. Той затвори вратата зад себе си и натисна бутона, за да включи системата за контрол на въздуха. Газовият филтър на покрива можеше да отстрани дима от буен огън и да превърне изхвърляния въздух в струйка пара.

Усмихнат, мъжът тръпнеше в очакване. Беше закопчан с белезници за металната рамка на леглото с разперени ръце и крака.

— Хайде, направи го! — подкани я той.

Тъмносиният копринен костюм от „Калвин Клайн“, метнат на стола до леглото, красноречиво показваше високия му пост. Лорд Бидонър прегледа портфейла на мъжа. Пропускът му за банката приличаше на парче алуминий с размер на кредитна карта. Беше с вграден безконтактен чип, а гравираното му фамилно име Хеър потвърждаваше това, което вече знаеха…

Директорът на глобалната сигурност във ВХН — една от малкото наистина глобални банки в света, лежеше по гръб и гол пред него.

— Не ме карай да чакам, момиче…

— Няма — измърка Зина. Тя погали крака му, после вътрешната страна на бедрото му. Той потръпна.

Съпругата на мъжа със сигурност би оценила снимките от тази среща, но лорд Бидонър имаше по-належащи грижи.

Той кимна на Зина.

Тя беше облечена в дълбоко изрязан, прилепнал черен костюм тип „жената котка“, който перфектно очертаваше стройното й тяло. Проснатият на леглото мъж очакваше жената, с която се бе запознал на чаша шампанско в бара срещу Гранд Сентрал преди две седмици, да му достави незабравими усещания. Разказът на Зина, че е дъщеря на етиопски дипломат, и страстната й усмивка го бяха запленили.

Тя прокара пръст надолу по корема му. Той потрепна от нейното докосване.

— Не спирай, миличка… Не спирай…

С другата си ръка Зина щракна сребърната горелка „Турбофлейм“, най-скъпия модел в света с дълга огнена струя. Тя държеше горелката с насочен нагоре, леко съскащ синкав пламък и наблюдаваше как става по-ярък, а пръстите й на другата ръка се движеха бавно надолу под корема на мъжа.

— Какво е това? — попита той.

Тя не отговори.

Гласът на Хеър звучеше все още уверено.

— Сестра ти ли влезе току-що? Тя ще се присъедини ли към нас?

— Имаме изненада за теб — каза Зина.

Мъжът дръпна белезниците и от това те се врязаха в кожата му. Срещаха се за трети път и на Зина й отне известно време да го склони да отиде толкова далеч, но той вече й имаше доверие. И беше дал да се разбере ясно, че няма да понася никакви глупости. Бе предупредил, че ще счупи леглото, ако тя не го освободи, когато той й каже кодовата дума да спре.

Зина се усмихна, прегърна го и се съгласи.

Дори се посмяха дали да подготвят писмен договор.

— Каква е изненадата? — Той разклати леглото, за да изпробва издръжливостта му и здравината на белезниците. Предполагаше, че са лесно чупливи играчки — като предишния чифт, с който го беше закопчала. Но грешеше.

И не знаеше, че леглото е приковано към стоманобетонна плоча на пода в паник стаята. Въпреки че би могъл да се усъмни, че има нещо нередно, когато то не помръдна.

— Просто един мой приятел. Имаме малък въпрос към теб… — продължи Зина.

— Така ли? — Той все още беше любопитен, очаквайки предстоящите наслади.

— Каква е паролата за системата за сигурност на ВХН?

Мъжът млъкна вцепенен. После разтърси леглото странично, опитвайки да се освободи. Но не знаеше, че единствената му надежда да успее е, като откъсне ръцете от китките си, а краката — от глезените си. Ала много малко хора имаха силата да сторят това.

Зина размаха горелката и я вдигна, сякаш изпълняваше ритуал на жертвоприношение. Пламъкът трепна и стана по-висок.

Миризмата на горящ газ изпълни стаята като горчив парфюм. Горелката вече издаваше заплашително съскане. Зина докосна върха на пламъка до ръба на чашата с уиски, от която мъжът беше пил. Стъклото стана синьо.

— Почакай, когато усетиш това, ще ми изпееш всичко… — Зина вече говореше със заплашителен тон.

— Какво правиш? Мамка ти… — Краят на ругатнята беше прекъснат от пронизителния писък, дошъл дълбоко от гърлото му. Зина бе докоснала пламъка до бледата кожа на рамото му.

Той започна да се мята като риба на сухо. Хвърляше се от една страна на друга, гърчеше се и се извиваше назад, мъчейки да се предпази от изгарящия кожата му огън. Но не можеше да се движи достатъчно бързо. И краката, и ръцете му бяха здраво стегнати.

Лесна мишена.

Миризмата в стаята стана по-тежка. Болка и хленчене, съскане и гърлени викове изпълниха въздуха.

Мъжът бе изгубил човешкия си облик.

Тогава Зина отново го попита за паролата. Говореше тихо, сякаш продължаваха играта си.

— Ако я издадеш, ще те освободя — обеща тя. — Все ще измислиш как да обясниш тези малки изгаряния на жена си. Но другите, които ще ти причиня след малко, ще се нуждаят от болнично лечение. Или от услугите на моргата.

Тя щракна и изгаси пламъка, после силно и бързо притисна нагорещения връх в най-големия мехур, който се беше образувал близо до глезена му.

— Какво ще кажете, господин Хеър?

Мъжът отвърна с агресивен, животински рев. Той разтърси леглото под себе си. Последният остатък от гордостта му, че работи във ВХН, го напусна с последвалия вик.

Зина отново запали горелката, протегна ръка и допря пламъка до гърдите му. Бързо го прокара надолу, докато димът от изгорелите косми по тялото изпълни стаята с противна миризма.

— Спри, спри! — изкрещя той. Гърчеше се като червей, за да избегне огъня. — Тя е #89#99 — извика мъжът. — Моля! Спри!

Бидонър записа паролата в телефона си и натисна бутон „изпрати“.

— Надявам се, че не лъжеш — каза спокойно Зина. — Искам всичко това да има щастлив край.

Тя стисна с ръка бедрото му, после го погали.

Сълзи се стичаха изпод превръзката му. Страните му пламтяха. Добре че не можеше да види белезите по тялото си, защото веднага щеше да разбере, че не би могъл да намери правдоподобно обяснение пред жена си.

— Моля те, пусни ме! Обещавам да не казвам на никого. Кълна се в живота на децата си!

Мобилният телефон на лорд Бидонър даде сигнал за входящо съобщение. Той кимна на Зина. Кодът беше проработил.

— Вярвам ти — кимна тя. — Но има още едно нещо, което трябва да направя за теб.

Тя остави на пода „Турбофлейма“ и отиде до хладилника. Извади от фризера петнадесетсантиметров назъбен нож с идеално наточено острие.

Вдигна го във въздуха, възхищавайки се на студения метал.

— Сега ще ти разкопчая белезниците — обеща Зина.

Тялото на мъжа застина. Свитите пръсти на краката му се отпуснаха. В стаята се чуваше единствено изпълненото му с болка скимтене.

Паник стаята в апартамента на Пето авеню с изглед към небостъргачите на Манхатън беше звукоизолирана. Затова се намираха там.

Зина прекара острието по бледата кожа на мъжа веднъж, след това втори път, очарована колко бързо бликна кръвта само от няколко прости срязвания…

— Това е за моите братя — изрече тя.

— Недей! — проплака той. Гласът му трепереше от страх. — Имам две деца, съпруга.

Тя настръхна, сякаш се настройваше за това, което щеше да направи.

— Prima quattuor invocare Unum^[1]. — С тези думи Зина сграбчи стърчащата му мъжественост, дръпна нагоре и го кастрира с едно замахване.

Тя вдигна кървавата плячка пред очите си.

Писъците му на ужас и болка вибрираха из стаята, огромен фонтан от кръв изригна във въздуха. Последва отблъскваща миризма и думите на мъжа преминаха в брътвеж.

Лорд Бидонър си запуши носа. Беше видял достатъчно. Той влезе в главната стая на апартамента с изглед към кулата на Емпайър Стейт Билдинг — бляскаво свидетелство от ерата на джаза.

— Добре се справи, скъпа моя. Първото жертвоприношение беше извършено правилно — похвали я той, когато тя се присъедини към него.

Зина дишаше тежко.

— Ела тук. — Той я притисна към дебелото стъкло на прозореца.

Манхатън се простираше зад тях с цялото си великолепие.

После й подаде издута стъклена чаша с голямо количество изискано немско бренди. Тя отпи малко, след това гаврътна чашата на един дъх. Легна на елегантната дъбова маса за кафе, която доминираше в стаята. Каньонът от светлини, огряващи кадифената манхатънска нощ, се отразяваше по цялата дължина на масата и по абаносовата кожа на момичето.

Той се наведе и погали рамото й.

Тя трепереше.

— Още трима преди луната да изгрее отново. Така пише в книгата. Така трябва да направим.

Тя му се усмихна.

Белите й зъби проблеснаха, когато отметна глава и изпъна цялото си тяло…