Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (68)

68

Когато Изабел отвори вратата, светлината от флуоресцентната лампа над главата й се разпространи като вълна по коридора пред нея. Той беше с прегради от дърво и матирано стъкло от двете страни, които се простираха в тъмнината. Тя се пресегна към стената и намери ключ за осветление.

Когато го завъртя, редица стари лампи от матирано стъкло осветиха целия облицован коридор до един асансьор далеч в дъното. Тя тръгна натам. По средата на коридора имаше врати в преградата от двете страни. Тя отвори едната. Цялото пространство вътре в стаята беше заето от кафяви метални шкафове, приличащи на картотеки. Всеки от тях имаше номер, а над всеки ред висеше дълга жълта метална табела с още числа по нея.

Сякаш гледаше забравените архиви от някаква тоталитарна държава. Изпита призрачно чувство, цялата потръпна. Тя прекоси коридора. Другата стая беше същата. Но в края й имаше една зона, отделена с матирано стъкло от шкафовете.

Вероятно това беше мястото, където е отсядал всеки, който е искал достъп до папките. Това е било преди много години, когато те все още са се използвали…

На махагонова маса в далечния край на стаята беше изписана изкусно думата „Наблюдател“ с жълти накъдрени букви върху дебело парче дърво, сякаш всеки момент можеше да се появи някой, за да заеме мястото.

— Шон — тихо извика тя, но й отговори само ехото.

Той не беше тук. Помисли си, че е прекалено наивна. Отправи се обратно към стълбите на аварийния изход.

Беше стигнала почти на следващия етаж, когато чу шум от долу.

Спря и затаи дъх.

Някой идваше.

Който и да беше, все още бе далече, но определено се изкачваше бързо. Напрежението й нарасна. Изтича леко до следващата площадка на стълбите. Не искаше да я намерят, да я измъкнат оттук и да я изхвърлят от сградата.

За щастие вратата на следващия етаж се отвори. В кръга светлина от стълбите далеч пред нея се простираше открита бетонна площ. Изглеждаше така, сякаш всичко беше изнесено от това помещение. Тя намери ключ и запали светлините.

Покрай една стена в дъното имаше редица големи фризери за храна, подобни на саркофази, близо до единствената врата за асансьора. Това най-вероятно беше мястото, където държаха храната за личната трапезария на главния изпълнителен директор или каквито там удобства за хранене имаха горе.

Тя притича през бетонния под. Препъна се, удари палеца си в един ръб в бетона, но се задържа. Шумът отекна ужасно около нея. Дали някой щеше да я чуе?

Чувстваше се като беглец с кучета по петите си. Дишаше на пресекулки. Тихо изруга, когато продължи напред… Щом вратата към стълбите се затвори зад нея, единствената светлина беше от редицата жълти крушки, спускащи се до средата на стаята, където би трябвало да бъде коридорът.

Облицованите с тухли стени от двете страни бяха наполовина в сянка. Изглеждаше така, сякаш тичаше по бетонна плоскост, която можеше да се види в компютърна игра.

Тя се съсредоточи върху фризерите. Те всички бяха на стъпка или две от стената вдясно, като че ли този, който ги е сложил там, е искал зад тях да има пролука по някаква причина.

Най-близкият фризер беше по-голям от другите. Той беше от онези, които се виждаха в ресторантите, където снимаха телевизионни риалити. Можеше да побере малка кола. Другите бяха на половината му размер. Когато дотича до тях, Изабел се озадачи. Всички те имаха големи сребристи метални катинари с големината на юмрук. Не би могла да се скрие в някой от тези фризери, дори да искаше. Тя се огледа и затича към асансьора.

Вратата му беше очукана, но той вероятно работеше. Как иначе някой ще стигне тук долу, за да има достъп до тези фризери? И тогава видя тъмно петно, което се разливаше по бетона под последния фризер. Сигурно тече, помисли си тя.

Когато се приближи, забеляза, че петното беше тъмночервено. Приличаше на кръв. Беше лъскаво и проблясваше зловещо под оскъдната светлина. И изглежда, постепенно се разширяваше…

Наведе се да го помирише, но ноздрите й се изпълниха с някакъв метален дъх.

Гигантска хлебарка изприпка пред нея. Сигурно беше няколко сантиметра дълга.

Изабел застина. Асансьорът беше на няколко крачки.

Натисна бутона за повикване. Той светна. Чуваше се далечен тропот.

Тя се отпусна и си пое дъх. Щеше да се измъкне.

После ги видя: две обувки стърчаха зад последния фризер. И тя ги позна.

Разбра на мига, че петното, разливащо се по бетона, не идваше от фризера.

Тръгна към него.

Зави й се свят. Коленете й затрепериха… Дано не е това, което си мисля…

И тогава чу шум. Отекна трясък на врата.

— Хей, спри веднага!

Един мъж се беше появил през вратата от стълбището в другия край на мазето. Той беше плешив и носеше закопчано тъмносиньо палто. Това беше мъжът от жилищния блок на Грег. Човекът, който ги преследваше.

Ледени тръпки плъпнаха по тялото й.

— Стой!

Времето сякаш забави ход. Тя се втренчи в мъжа.

Той затича към нея с наведена глава, махайки с ръце.

Изабел понечи да побегне, но не помръдна от мястото. Не можеше да изчезне, преди да види какво има зад фризера.

Приклекна леко и прескочи разширяващата се локва кръв.

Това, което видя, я вледени. Тялото й замръзна. А после я заля топлина.

Детектив Грейнджър лежеше зад фризера, странно сгушена в пролуката, с плътно прилепени ръце. Изглеждаше спокойна, с изключение на зейналата рана на шията й. От блестящия дълбок прорез се процеждаше кръв.

А по лицето й пълзяха хлебарки.

Изабел гледаше втрещена. Не можеше да проумее какво точно е станало.

Кога са успели да я нападнат, след като само преди минути бяха заедно?

Асансьорът издрънча шумно.

Тя погледна за последно трупа. Златната халка на ръката на детектив Грейнджър сияеше.

Изабел побягна с все сили към спрелия асансьор. Топлата вълна, която я беше заляла, изчезна. Сега всичките й мускули трепереха, сякаш беше тичала с часове, без да спре.

Тя погледна назад. Мъжът вече беше съвсем близо. Неговият вик отекна неразбираемо в помещението. Той стискаше нещо в ръката си. Нещо черно.

Беше тейзър^[1] или пистолет.

Тя влетя в асансьора. Нямаше време. Натисна бутона.

Нищо не се случи. Тя не се паникьоса. Завладя я странно спокойствие. Сякаш беше включила на автопилот, който знаеше точно какво да прави. А всичко, което можеше да направи сега, беше да стои тук и да се надява асансьорът да потегли…

— Стой!… Излез от асансьора!

Чуваше как краката му трополят по бетона.

Той приближи. Плешивият посегна към нея с изкривено от злост лице. Очите му яростно просветнаха, когато понечи да я сграбчи.

И в този миг вратите се затвориха с безшумно плъзгане.

Чу се трясък, когато връхлитащото му тяло се блъсна в метала. Вратите леко поддадоха и мъничко се разтвориха. Надвисна някаква сянка.

Тя отстъпи назад, дъхът й спря.

После вратите се прибраха и асансьорът пое нагоре.

Мъжът отдолу заудря с юмруци по вратите. И след това спря.

Но тя вече се изкачваше нагоре.

Трепереше силно. Заля я тревога.

Изабел се наведе, огледа се. Кабината на асансьора с блестяща дървена ламперия приличаше на сигурно убежище.

Изабел се облегна превита на стената. Чувстваше се така, сякаш току-що беше избегнала с колата си сблъсък с камион.

Погледна бутона, който беше натиснала. Беше по средата. На останалите пишеше „пощенска зала“. До друг, най-отгоре, имаше буквата П. Беше ли това за пентхауса^[2]?

Тя натисна П и се изправи. Трябваше да изглежда естествено, в случай че някой друг се качи в асансьора.

Нямаше да бъде лесно. В съзнанието си все още виждаше сгърченото тяло на детектив Грейнджър. Заля я вълна от гняв. Трепереше. Трябваше да уведоми за това колегите на Грейнджър.

Кой би могъл да го направи?

Дали онзи плешив мъж беше замесен в убийството? Тогава тя си го представи как се обажда по телефона на други хора, които да пресрещнат асансьора. Но поне нямаше да знаят на кой етаж ще слезе тя, докато асансьорът не спре. Продължаваше да се изкачва. Изабел опита да се успокои. Може би той не е предупредил никого? Но кой беше този, по дяволите?

Изабел се беше облегнала в дъното на кабината, втренчена във вратите, чакаше да спре и там да стои някой. Страховитата гледка на трупа на детектив Грейнджър продължаваше да се върти в ума й. Отново и отново.

Трябваше да се обади на колегите на детектива, да им опише какво се е случило, да ги вдигне по тревога. Да им каже за ужасните хлебарки, които пълзяха по бледото й лице. Горката жена. Тя просто си вършеше работата.

Изабел затвори очи. Едва се овладя да не повърне от отвращение и погнуса…

Ами ако и за това щяха да обвинят Шон?

Ако нюйоркските полицаи досега го търсеха с оръжията си в кобура, те със сигурност щяха да го застрелят на място, ако разберат какво се е случило с колежката им.

Асансьорът спря.

Вратите се отвориха с потракване. Стори й се, че са вдлъбнати от юмруците на разбеснелия се преследвач. Тя затаи дъх. Пред нея зейна тъмен коридор. Отразени светлини от съседната сграда блестяха през прозорец в далечния край.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го погледна.

Имаше гласово съобщение…