Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадки (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Manhattan puzzle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
silverkata (2018)
Корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Лорънс О’Брайън

Заглавие: Манхатънска загадка

Преводач: Дафина Янкова Янева-Китанова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 12.03.2015

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1436-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7894

История

  1. — Добавяне

54

Тичайки, Грег блъсна вратата на изхода. Тя се разтвори широко, удряйки външната стена.

Снегът беше спрял да вали.

Вратата бе облицована с месингова ламарина, която я покриваше изцяло отвътре и отвън. Някога трябва да е била луксозна, може би през шестдесетте години. Сега беше очукана и изподраскана.

Под краката им имаше сняг и киша. Обувките на Изабел все още не пропускаха влага, но не бяха подходящи за зимата. Пръстите на краката й бяха изтръпнали от студа.

Едно жълто такси чакаше в края на алеята. Подхлъзвайки се, тя вървеше след Грег и Лора. И в този момент проумя какво означаваше „сърцето да ти слезе в петите“. Цялата трепереше.

Успокоиха се чак когато се настаниха в таксито. Почувстваха се в безопасност.

— Хайде да отидем до предградията, каня ви вкъщи — рече Лора, когато таксито потегли.

Тя се облегна назад, сякаш нищо не се беше случило.

— Дали Бао е добре? — зачуди се Грег, поглеждайки към Изабел.

— Личи й, че умее да се справя в подобни ситуации — отвърна тя.

Изведнъж Грег настръхна.

— Кой, по дяволите, е този мъж?

— Не знам… — Изабел и Лора погледнаха през прозореца на таксито.

— Дявол да го вземе…

Един мъж беше излязъл на алеята, по която те току-що преминаха. Беше плешив и носеше дълго, закопчано догоре моряшко палто. Водеше на каишка голямо куче вълча порода. Изглеждаше като охранител. Той се втренчи в таксито, сякаш искаше да запомни лицата им.

— Предлагам да не се връщаме там за известно време — каза Лора. — Не искам да се срещам с този тип.

Изабел усещаше тежест в себе си. Тя нарастваше, докато таксито набираше скорост и можеше да види през задния прозорец, че мъжът просто стоеше там, а не ги преследваше. Всичко, което се беше случило в Истанбул и Йерусалим, се върна към нея. Тя беше отвлечена от мъж точно като този.

— Копеле! — извика Грег. Той размаха юмрук заканително. — Остави ни на мира…

Таксито намали, но Лора изкрещя на шофьора:

— Карай!

U2 пееха Уан по радиото. Изабел погледна през прозореца. Стори й се, че халюцинира. Снегът, фаровете на колите, общото им тежко дишане — всичко допринасяше за усещането, че сякаш пътуват към ада. След това колата подскочи през една дупка и музиката стана по-силна. Минаха 42-ра улица. Тя определено не искаше да се връща в хотела си.

Може би ще се върне там по-късно…

Дишай спокойно. И иди във ВХН утре сутринта. Кажи им, че искаш да се срещнеш със съпруга си. Няма начин да отрекат, че той е тук, в Ню Йорк. Ти го видя, за бога.

Поолекна й…

Поне знаеше какво ще става в банката през почивните дни. Хората щяха да отидат там в осем сутринта в неделя, ако е необходимо, беше казал Шон. И тъй като предстоеше прилагането на глава 11, утре определено щеше да стане точно така.

Тя се загледа през задния прозорец. Зад тях имаше таксита и камиони и един снегорин.

— Кой беше този шибан тип? — ядоса се Грег. — Познат ли ти е?

— Изабел не е виновна — намеси се Лора. После я попита: — Мислиш ли, че този беше от ВХН?

Изабел сви рамене.

— Не знам. Възможно е.

— Затънали са до шия в тъпи договори — обясни Грег. — Те са контрагенти по някои огромни стокови сделки. Ще се окаже, че накрая някой ще остане с една адски грамадна торба с безполезна хартия, ако цените паднат.

— Няма да бъде толкова голяма катастрофа — каза Изабел.

— Какво? Няма начин, балансът им е продънен… Шоковата вълна от прекратяване на плащанията от ВХН ще обхване целия свят и ще смаже купища хора. Милиони, предполагам.

— Но те няма да прекратят плащанията.

— Пазарите не мислят така. Цената на акциите им е близо до нулата. Всичките им вложители скоро ще започнат да се редят на опашка, за да си изтеглят парите. Може би от тази вечер. — Той обърна главата си, гледайки някакъв човек пред банкомат. — В един момент те ще се нуждаят от чудото с хляба и рибата, за да преживеят това, което предстои — изсумтя той. — Надявам се да не го получат.

— Федералният резерв ще се намеси — каза Лора. — Ще им налеят стотици милиарди.

— Има една група сенатори, които вече са против всякакви големи спасителни планове — отвърна Грег. — Това наистина ще ги изплаши. Този път могат просто да застанат против Уолстрийт.

Той затвори очи, наведе глава.

Насочваха се нагоре по Трето авеню. Вече бяха стигнали 59-а улица. Наоколо навсякъде имаше кули от стъкло и бетон.

Телефонът на Изабел иззвъня.

Имаше съобщение. Малко въгленче на надежда светна в нея. Можеше ли да е Шон? Студената й ръка извади телефона.

Наистина беше той!

Беше изпратил съобщение!

Макар и кратко.

Той искаше да я види.

Тя веднага се опита да му се обади. Затаи дъх, докато чакаше да се свърже. Всеки момент щеше да говори с него.

Чу се женски глас:

— Номерът, на който се обаждате, не е достъпен в момента. Моля, опитайте отново…

По дяволите!

Но защо й пращаше съобщение?

Някой вероятно я бе видял. Затова ли лимузината се беше върнала в града? Дали имаше някакво просто обяснение защо не й се беше обадил? А дали изобщо беше той? Тя се замисли разтревожена…

И така, какво трябваше да прави с Грег и Лора? Спомни си, че Шон й заръча да пази тайна. Да не ангажира твърде много хора. Той беше дискретен, никога не се паникьосваше. Отново си спомни усмивката му, начина, по който озаряваше лицето му…

Усети познатия копнеж, силно желание да го види.

— Спри! — извика тя на шофьора.

— Господи! — писна Лора, когато таксито поднесе.

— Трябва да вървя — каза Изабел.

— Какво те прихвана? — учуди се Лора.

— Трябва да свърша нещо.

Тя не можеше да ги вземе със себе си. Шон щеше да я наругае. А и те не заслужаваха да се забъркат в още някоя каша. Тя и Шон просто привличаха неприятностите.

— Съжалявам за всичко, което ти причиних… — Тя се пресегна и стисна ръката на Грег.

— Ще се оправиш ли? — попита загрижено той.

— Да. Ще се обадя на Лора утре. Обещавам. Ако жилището ти е претършувано и полицията има нужда от мен, за да дам показания, ще дойда. Няма да изчезна. Просто трябва да свърша нещо.

— Бъди внимателна — повтори той. — Всичко това е прекалено шибано…

— Значи, наистина тръгваш? — недоумяваше Лора.

— Ще ти се обадя, обещавам. Съжалявам наистина… — Тя стисна ръката на Лора.

Грег я гледаше с широко отворени очи.

— Този есемес от съпруга ти ли беше?

Изабел го погледна с празни очи, сякаш не беше разбрала въпроса му. Не можеше да му обясни какво ще направи. Вече беше казала твърде много. Чувстваше се замаяна от ненадейното съобщение от Шон. Искаше да слезе от таксито.

— Ще се оправя — каза тя. — Има много таксита навън.

И наистина, върволица от таксита със запалени фарове се приближаваха по Трето авеню зад тях.

Шофьорът се обърна към нея. Вероятно се чудеше кой ще плати.

— Да оставя ли някакви пари? — попита тя.

— Не, тръгвай — каза Лора.

Докато отваряше вратата, Изабел повтори:

— Ще ти се обадя.

Таксито потегли.

Тя застана с вдигната ръка. До нея спря едно друго такси, а тя влезе и даде указания на шофьора.

Затвори очи и стисна ръба на седалката. Чакаше ли я Шон? Или беше някакъв капан?

Тя потръпна. Надяваше се да е настъпил краят на цялото това глупаво преследване.

— Мога да ви докарам само дотук — каза шофьорът.

Той се обърна към нея. Имаше тънък белег надолу от едната страна на лицето си. Бяха стигнали кръстовището на 45-а улица и „Лексингтън“.

Навън беше станало още по-студено. Кишата край платното на пътя се заледяваше, ледът захруска под подметките й, когато слезе.

Движението по „Лексингтън“ беше доста оживено, но 45-а улица беше отцепена с полицейски бариери на сини и бели райета през платното. Отклоняваха колите.

Три полицейски камиона стояха в редица от едната страна на улицата, офицери в зимни палта говореха помежду си, по-нататък имаше линейка. В средата на 45-а улица, пред входа на банката, се събираше тълпа, сякаш в очакване да се случи нещо или някой да се появи.

Повечето хора бяха увити в шалове, зъзнеха на студа. Личеше си, че са от средната класа.

Сигурно няколкостотин души се навъртаха наоколо, потропваха с крака, за да се постоплят, и говореха помежду си. Някои отпиваха от плоски бутилчици. Други носеха транспаранти с надписи „Спасете нашите работни места“.

Пред входа на банката стояха трима полицаи и също толкова охранители в черни пухкави якета с бели значки по ръкавите. Изглеждаше, че не пускаха вътре никого. Сърцето й се присви. Не беше очаквала това…

От другата страна на улицата, срещу входа на банката, бяха наредени телевизионните камери на новинарските екипи, които приличаха на свирепи лешояди.

Очевидно потъването на ВХН се беше превърнало в основно събитие в новините. Как, по дяволите, щеше да влезе в банката?

Тя извади телефона си, застана до една улична лампа и отново опита да набере номера на Шон. Нищо не се получи. Нямаше връзка с този номер. Дали някой не й играеше долни номера?

Вече нищо не разбираше…