Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (30)

30

— Казах ти, че този клуб няма да е отворил толкова рано — заяви Джордж.

Те вървяха обратно по алеята, която водеше от Джермин Стрийт към редицата пететажни къщи с бели гипсови орнаменти в стил Едуард, сгушени зад универсален магазин. Клуб „Магнолия“, изглежда, заемаше сутерените поне на две от тях.

— Ще отворят вероятно към осем. Можем да се върнем тогава. — Гласът му звучеше така, сякаш се опитваше да я ободри.

Имаше светлина над вратата на клуба, но никой не отвори, когато те почукаха.

— Това е само след половин час.

Бяха взели такси. Джордж не отрони пред Изабел нито дума за това, което знаеше, но беше настоял да дойде с нея в клуба.

Изглеждаше така, сякаш се чувстваше виновен. Тя не спори с него. Не искаше да си го признае, но решението му да я придружи имаше някои плюсове. Не на последно място щеше да има повече време да го обработи, особено ако той продължи да пие.

Вятърът фучеше по Джермин Стрийт и хапеше лицата им, сякаш бяха в Арктика.

— Хайде да отидем да пийнем — предложи Джордж, присвил рамене от студа. — Знам добро място от другата страна на Пикадили.

Тя не се съмняваше, че той знае много добри места. Джордж се наведе към нея.

— Нямаш представа с какво се занимаваше Шон, нали? — Самодоволното му изражение казваше: „Знам много неща, които ти не знаеш“. Какво, по дяволите, му даваше правото да разговаря толкова снизходително с нея? Прииска й се да го зашлеви. Но вместо това силно стисна ръката му.

— Хайде да ти поръчам нещо за пиене. След това можеш да ми признаеш с какво се е занимавал.

Той й намигна. Тя отмести поглед.

Докато чакаха в долната част на Риджънт Стрийт светофара да се смени, Изабел усети блъсканица зад тях. Много хора се тълпяха на кръстовището, колите летяха опасно бързо само на няколко метра от тях. Изведнъж тълпата се раздвижи, разлюля се, като че ли някой се буташе през нея. Изабел се огледа.

И точно тогава се случи…

Червен двуетажен автобус „Рутмастър“ се зададе срещу тях като препускащ червен слон. Джордж изсумтя шумно и залитна напред. Прилив на адреналин я заля, устата й зейна от изумление…

Тя протегна ръка.

Времето сякаш забави ход.

Тя усети грубата тъкан на палтото му да се изхлъзва през пръстите й. Дъхът й секна. Бронята на автобуса го удари с тъп звук.

Джордж се завъртя.

Имаше чувството, че сънува.

И тогава изведнъж се чу оглушителното проскърцване на спирачки, силен писък, вик на мъж… После и останалите автомобили започнаха да набиват спирачки.

Джордж отскочи от автобуса като парцалена кукла. Тялото му прелетя пред нея, сякаш беше в сюрреалистичен филм…

Изабел се наведе напред, вместо инстинктивно да се отдръпне. Това беше опасно и погрешно движение.

Някой я сграбчи за рамото и в този миг автобусът спря точно пред нея. От двигателя му излизаше пара, вътре пътниците крещяха, към прозореца гротескно се притискаха лица…

Тя погледна надолу и надясно.

Тялото на Джордж беше проснато в пространството между парапетите и автобуса.

Изабел разблъска с лакти тълпата и притича към него.

Чу зад себе си пронизителен клаксон, някой й извика:

— Не го местете, не пипайте пострадалия!

Тя коленичи до Джордж, взря се в лицето му. Миризма на дизел я задуши.

Очите му бяха затворени.

По дясната страна на лицето му се стичаше струйка кръв. Помисли си къде ли беше Шон в този момент… За него ли се разплака така безутешно, или от вината, че беше довела Джордж тук? Та той пострада заради нея…

— Не умирай, Джордж — прошепна Изабел.

Зад нея прозвуча авторитетен глас с английски акцент точно като на Майкъл Кейн:

— Отдръпнете се, госпожице…

Тя погали леко ръката на Джордж, прошепна нещо като молитва. Тръпка премина през тялото й. Какво, по дяволите, ставаше? Първо изчезна Шон, сега я връхлетя и това нещастие…

Така ли трябваше да загине един мъж, борил се за родината си? Проснат на улицата, блъснат от автобус… И то в петъчна вечер, когато всички се готвеха за уикенда.

— Отдалечете се, госпожице! — повтори някой зад нея. Един мъж в жълта жилетка приклекна до Джордж.

Тя се изправи и отстъпи назад.

Шофьорът на автобуса се беше навел от вратата на кабината, притиснал ръка към устата си.

— Отдръпнете се още, госпожице! — каза появилият се отнякъде полицай.

Тя се отдръпна още малко.

Втори мъж в жълта жилетка мина покрай нея. Тя остана втренчена, прикована на място. Положиха Джордж върху сгъваема носилка. Около врата му бяха поставили някакво приспособление като дебела бяла скоба.

Тя не можеше да повярва на случилото се. Имаше нещо толкова странно във всичко това. Лош късмет ли преследваше Джордж? Тя се огледа наоколо. Или пък някой го беше бутнал? Или падна, защото беше пиян? Тя се насили да си спомни какво точно стана в мига, преди да връхлети автобусът…

Студът я вцепеняваше, пръстите на ръцете й се вледеняваха, лицето й замръзваше. Имаше чувството, че е в чуждо тяло.

Отиде до задната част на линейката, която чакаше наблизо с мигащи светлини, изпълвайки въздуха с противно синьо сияние. Все още не знаеше дали Джордж беше жив или мъртъв.

— С него ли беше, миличка? — попита я един от парамедиците, докато другият затваряше задната врата.

Изабел погледна към Джордж. Лицето му беше бяло под кислородната маска. Зелено одеяло небрежно беше метнато върху него.

Наблизо забеляза полицаите, които пишеха приведени над една тетрадка.

— Мога ли да дойда с вас? — заинтересува се тя.

— Роднина ли сте му?

Изабел поклати глава.

— Може да ни последвате, госпожице. Ще го закараме до Университетската болница. Знаете ли къде е?

Тя кимна. Юстън Роуд не беше далече.

— А вие пострадахте ли? — попита загрижено единият полицай.

— Не. Той ще се оправи ли?

— Жив е. Това е всичко, което мога да кажа. Доколко го познавате?

— Той ми е приятел. Бях с него, когато преди минути… — Гласът й секна.

— Как му е името?

— Джордж.

Той го записа. Тя обясни къде живее, макар че не можеше да си спомни номера на къщата. Полицаят повдигна вежди, сякаш казваше: „Значи не сте толкова близки?“.

И беше прав. После те си тръгнаха, а друг полицай с островърха каска и обемисто яке в черно и жълто се появи до нея. Изабел му каза името си и даде адреса си, обясни му какво се е случило.

— Преживели сте ужасен шок — изрече съчувстващо той. — Трябва да се приберете вкъщи. Ще ви потърсим, ако се наложи.

Ала тя не искаше да се прибере вкъщи…