Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (72)

72

Те гледаха Шон на малък LCD телевизор, поставен на една ниска масичка близо до стената отдясно. На екрана Шон беше хванал с ръце главата си, гледайки към нозете пода. Тя почувства рязко разочарование, последвано от топъл прилив на облекчение. Това беше точно същата изповед, която вече бе видяла. Беше друга част от нея, но все пак беше запис, който може да бъде манипулиран.

Телефонът й зазвъня. Тя го извади от джоба си и го включи на вибрация. Някой от Великобритания я търсеше.

— Как се качихте дотук? — попита Пилмън. Гласът му беше слаб, но твърд.

— Къде е Шон? — Изабел го гледаше право в очите, докато прибираше телефона обратно в джоба си. — И какво става тук, по дяволите? — Тя се взря в телевизора, чийто екран вече беше изгаснал.

— Не може просто да влезете тук — каза високо Вон.

Тонът му беше надменен, самоуверен, сякаш брониран в злато. Той държеше в ръка дистанционното устройство за телевизора.

— Това е частна собственост… — Погледна покрай нея, сякаш очакваше да види охранителя, който я придружава. — Знам, че изчезването на съпруга ви е травматизиращо, но вие преминахте всякакви граници.

— Търся Шон.

— Е, можете да се уверите, че не е тук. Сега трябва да си вървите. — Вон не можеше да овладее гнева си.

Това беше добре.

— И нямате представа къде е той? — Каза го спокойно, макар че й се искаше да се нахвърли върху него.

— Точно така, госпожо Раян. Трябва да го търсите някъде другаде.

Тя насочи треперещ пръст към Вон.

— Ако Шон е направил нещо нередно, аз съм дяволски сигурна, че е заради ВХН. Тук става нещо много странно. Или може би унищожавате всички тези документи без причина?

Вон поклати глава.

— Ние унищожаваме всички ненужни документи всяка седмица, госпожо Раян. Това не означава нищо.

Тя повдигна вежда.

— Да, точно така.

— Тук не сте добре дошла — каза Вон и махна с ръка към нея, отпращайки я. След това се усмихна подигравателно. — Махайте се. В момента нарушавате закона… — Той повиши глас. Гледаше на нея като на боклук, който трябваше да бъде изхвърлен.

Вон пристъпи към Изабел, сграбчи я за ръката над лакътя и я бутна към изхода.

Нещо се преобърна в нея. Обзе я гняв, който не можеше да контролира. Тя се завъртя, отпуснала юздите на яростта си, и силно го удари по бузата с опакото на ръката си.

Той издаде силен писклив стон.

Ударът отекна в помещението. Ръката й я заболя. В един ужасен момент изпита внезапно съжаление, когато помисли, че той ще я блъсне или може би дори ще я удари.

Но не отстъпи.

И той се отдръпна назад, въпреки че беше много по-висок от нея. Вдигна пръсти към бузата си. Миризмата на афтършейва му изпълваше ноздрите й.

— Заслужихте си го — каза тя, разтреперана, и насочи пръст към него. — Не ме докосвайте повече. Никога!

Вон търкаше лицето си, присвил очи. Той се втренчи в нея с неприкрита злоба.

Пилмън се приближи към тях, вдигнал ръцете си високо във въздуха, сякаш искаше примирие.

— Госпожо Раян, ние само настояваме да си тръгнете. Господин Вон няма да ви докосне повече. — Той сложи ръка на рамото му и леко го побутна настрани.

После й се усмихна, сякаш се опитваше да й продаде нещо.

Тя трепереше.

— Съжалявам, че ви докосна. Моят колега е под голямо напрежение. — Очите му се стрелнаха над рамото й.

Тя погледна зад себе си. До вратата беше застанал охранител. Усети кръвта да се отдръпва от лицето й, почувства слабост в коленете. Но поне не беше плешивият мъж, когото беше срещнала по-рано.

— Оставете това на нас — каза високо Пилмън, като се обърна към охранителя. — Ние познаваме госпожа Раян.

Вон изглеждаше вбесен. Брадичката му трепереше, личеше му, че едва се владее.

Изабел му отправи злъчна усмивка.

Охранителят се обърна и излезе от стаята.

— Детектив Грейнджър е мъртва — каза тя.

— Чухме новината преди няколко минути — отговори Пилмън. — Беше ужасно. Абсолютен шок… Очевидно всеки свободен полицай в центъра на Ню Йорк е извикан в тази сграда. Никога не сме имали подобен случай. От двадесет години тук е нямало сериозно криминално престъпление. Тази сграда скоро ще гъмжи от полицаи и всички ще търсят съпруга ви, госпожо Раян. — Той се втренчи в нея.

Тя почувства, че почти я обвинява за това.

— Шон не е убиец — заяви Изабел. Гласът й прозвуча пискливо.

— Да, точно така — кимна Вон.

Той беше овладял гнева си. Сега изглеждаше невъзмутим, макар да беше сигурна, че няма да е лесно да забрави какво бе направила. Но тайно се радваше, че го удари.

— Няма да го натопите. — Тя се опитваше да не крещи. Пое дълбоко дъх, направи съзнателно усилие да успокои дишането си.

— Някои хора просто откачат, госпожо Раян. Трябва да го приемете. Признанието му го изобличава — каза Пилмън с тон, който издаваше загриженост от нейния отказ да приеме фактите.

Вон се взираше в нея. Презрението му беше толкова плътно, че можеше да се докосне с ръка.

— Там долу някой ме гонеше. Изглеждаше много странно.

Изражението на Вон недвусмислено говореше, че се съмнява във всичко, което тя казваше.

— Трябва да обясните всичко, което ви се е случило, на полицията, госпожо Раян. Ние ще се погрижим Шон да има добър адвокат, въпреки че не сме длъжни — каза Пилмън.

Изабел видя сребърна кана за кафе на поставка за затопляне и няколко чаши и чинии с позлатени ръбове върху махагонова маса до прозореца. Тръгна към нея. Краката й трепереха. Трябваше да се ободри. Не попита за разрешение, просто си наля кафе.

Те шепнеха помежду си, когато се обърна към тях.

— Шон знаеше много за ВХН, нали? — Тя стисна здраво чашата. Кафето беше хладко, но дяволски добро. Изпи почти цялата чаша на един дъх.

Тогава се приближи до мястото, където стояха те пред ниската масичка.

— Защо гледахте признанието на Шон?

— Все още свикваме с това да имаме служител, който признава, че е извършил убийство — обясни Вон.

Изабел остави празната чаша. Зад масата за кафе имаше врата с квадратни панели от блестящо оловно стъкло с жълтеникав оттенък като богато украсените тапети, които покриваха стените с преплетени цветя. Вратата вероятно водеше към балкон. Трябваше ли да потърси наоколо, щом беше дошла тук за това?

— Имате ли балкон? — попита Изабел.

— Съпругът ви не е там — отвърна Вон.

— Защо не покажеш на госпожа Раян нашата тераса — намеси се Пилмън. Той явно вече беше убеден, че си има работа с откачена.

Вон взе месингов ключ от кука зад жълтата брокатена завеса отстрани на вратата и отключи балкона. Див порив на леден въздух и сняг нахлу в стаята, когато той отвори.

Тя отстъпи назад и отново осъзна напълно уязвимостта си. Леден въздух навлезе в стаята. Балконът беше малък, с каменен под, но може би достатъчно голям за масичка за кафе и няколко стола през лятото.

Но през зимата това беше място за демони. Виждаше гаргойли по високия външен ръб на балкона. Леденият вятър носеше и много снежинки. И нещо тракаше там. Тя не посмя да излезе. Беше видяла достатъчно.

Вон се усмихна и заключи. Изабел се огледа. Губеше си времето.

— Представях си, че жена като вас ще знае кога да спре, за да не затъне повече — каза Пилмън.

— Аз съм пълна с изненади. — Тя стоеше до мраморната масичка, докосвайки я с коляно.

Усети студ през панталоните си, въпреки топлината в стаята.

— Вашата загриженост за съпруга ви действително е трогателна… — поклати глава Пилмън.

Той седна на едно кресло, покрито с шарена кремава коприна. Всяка отделна мебел в стаята беше достойна за музей или художествена галерия.

— Не мислите ли, че е време да се приберете и да поспите? — каза Пилмън. — Изглеждате съсипана.

Очите на Вон щяха да изскочат. Той изглеждаше все по-ядосан. Дали тя им пречеше за нещо? Това беше добре.

— Нямате представа какво се случва тази вечер, нали? — заяви Вон. — Имате невероятен късмет, че ви отделихме толкова много време, госпожо Раян. Аз не бих проявил такова разбиране като господин Пилмън. Трябва да знаете, че президентът на Съединените щати му се обади тази вечер. Милиони хора ще бъдат засегнати от това, което се случва с ВХН. Така че, опасявам се, ще трябва да си тръгнете. Имаме да вършим работа. И то важна…

— Надявам се, че сте казали на президента за милиардите, които сте пропилели.

Вон направи крачка към нея.

Пилмън вдигна ръце.

— Моля ви, и двамата. Искам това да свърши миролюбиво. — Той замълча и отново й отправи онази хладна усмивка на търговски пътник.

— Сигурен съм, че ВХН ще бъде готова да ви компенсира за бедственото ви положение. — Той й се усмихна, стиснал устни. — Ще възложа на нашия правен екип да подготви някакво предложение.

Предложението му й прозвуча така, сякаш я беше помолил да пие отрова. Вероятно щеше да бъде обвързана с някаква клауза за тайна до живот.

Усещаше хладните им изучаващи погледи. Гневът неконтролируемо се надигаше в нея. Чуваше как вятърът блъска по прозорците и драска е невидими пръсти по стъклото.

— Аз не искам обезщетение. Аз не съм една от вашите подчинени.

Пилмън седна на най-близкия диван. Облегна се назад и се настани удобно. Изглеждаше примирен, че тя ще му отнеме от времето, преди да напусне.

Един изящен златен часовник върху камината иззвъня. Беше висок около метър, с малки златни фигурки и циферблат от слонова кост.

— Ще се обадя на Гас Райли — каза Вон. — Предполагам, че иска да говори с вас.

В този момент нейният телефон иззвъня отново. Този път тя отговори. Който и да продължаваше да й звъни посред нощ, трябваше да има основателна причина.

Тя тръгна към прозореца, обърнала гръб на Вон и Пилмън.

След като поговори, нозете й се подкосиха. Тя трябваше да седне на един стол с висока облегалка, за да не залитне. Вълна от емоция заплашваше да я смаже. Хвана се здраво за облегалките. Тя познаваше Хенри Моулъм от времето, когато ги беше посетил в Лондон, но изобщо не бе очаквала да й се обади посред нощ с такава новина.

Такава шокираща новина.

Тя притисна телефона до ухото си, сякаш той беше нейният спасителен пояс…