Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (40)

40

Изабел излезе на улицата пред банката и се отправи към друг, по-малък вход към сградата на ВХН, зад ъгъла на „Лексингтън“. Той изглеждаше така, сякаш беше постоянно заключен.

Имаше и вход за паркинг със спусната червена стоманена решетка и падаща рампа, което вероятно означаваше, че някои от персонала можеха да влизат с кола в банката. Спомни си нещо, което Шон й беше казал за лимузините, возещи топ мениджърите на ВХН до Уолстрийт и обратно. Това тук трябва да беше входът, от който те влизаха и излизаха направо на „Лексингтън“, след което бързо потегляха към центъра.

Тя се отправи към една закусвалня, наречена „Луиджи“, от другата страна на улицата. Вътре сякаш попадна във филм за Ню Йорк. Имаше пластмасови столове, пластмасови менюта и избор на храни, които можеха да прибавят няколко сантиметра към талията ви само при едно сядане.

Изабел си поръча поничка и кафе и погледна часовника си. Беше пет без десет.

Мъжът, който я обслужи, беше с огромно шкембе. Черната му коса беше зализана назад. Той я изгледа с широка усмивка зад бара. Над главата му се въртеше жълт вентилатор. Тя намери една маса до прозореца.

Имаше ли някакъв начин да влезе на пресконференцията? Познаваше ли някакви журналисти? Кой беше онзи редактор, с когото се беше запознала преди няколко години?

Единственият проблем беше, че Бирмингам Уикли вероятно не отразяваше финансовите събития в Ню Йорк Сити.

Тя се огледа. Това наистина беше старият Ню Йорк, такова място би се харесало на лелята и чичото на Шон. С тях бяха обядвали в подобно заведение скоро след като Шон им я представи за първи път.

Изведнъж се досети, че чичото на Шон беше работил в една голяма банка. Може би познаваше някои от журналистите в списъка, които биха й помогнали… Струваше си да опита.

Тя извади телефона от джоба си. Колко ли беше часът в Париж? Вероятно около десет вечерта. Докато звънеше на Карън, Изабел се наведе настрани, така че да може да вижда входа на гаража под банката. Кога ли ще започнат да пристигат, може би час преди пресконференцията? Или всички бяха вече там?

Изабел погледна нагоре към сградата на ВХН. Светлини блестяха на различни етажи. Една четвърт от зданието беше осветено — от страната, която тя можеше да види. Нямаше представа дали това означаваше, че имаше много хора, които работеха там горе. Може би мястото изглеждаше както всеки съботен следобед през зимата.

— Изабел — чу гласа на Карън. — Радвам се, че се обади. Опитах се да ти позвъня у дома. Мислех, че телефонът ви се е развалил. Какво става? Намери ли Шон?

Обхвана я вълнение. За миг не можеше да говори. Тя отдалечи телефона от себе си и притисна кокалчетата на ръката към устните си. Не позволявай това да те засегне.

— Не — отвърна Изабел. — Ала знам къде се намира.

— И още не ти се е обадил?

— Не.

— Това е ужасно. Не мога да повярвам, че не се е свързал с теб. — Тя говореше бързо. В тона й имаше и упрек, сякаш се готвеше да защити Шон.

— Мога ли да говоря с Франк?

Изабел чу въздишка, шумолене.

Франк взе телефона.

— Добре ли си, скъпа? — бяха първите му думи. Типично за него. Толкова порядъчен. Беше смятала, че Шон е точно като чичо си.

— Не мога да повярвам какво се случва, Франк.

— Къде си?

— Аз съм в Ню Йорк, близо до централата на ВХН. Казаха ми, че Шон е тук. Той ще бъде на някаква пресконференция във ВХН след няколко часа.

— За обявяване на сливането ли? И той не ти се е обадил да ти обясни какво става?

— Не. Избягва ме. Дошъл е тук, а дори не ми каза. Не мога да повярвам, че го прави…

Тя не би признала това на Карън, но пред Франк можеше да се отпусне. Знаеше, че той ще възприеме правилно всичко.

— Исусе Христе!

Изабел не отговори. Не искаше да му каже, че полицията търси племенника му. Не искаше да го разбие съвсем.

— Боже мой… Има ли нещо, което бих могъл да направя за теб? Каквото и да е… — Тя можеше да чуе дишането му, леко затруднено.

— Това, което се случва, вероятно е пълно недоразумение, Франк. Но може да си ми от помощ…

— Разбира се, само кажи… Предупреждавах Шон, че работи твърде много.

Тя потърка с ръка ръба на пластмасовата маса.

— Познаваш ли все още някои журналисти от времето, когато работеше в банката? Или хора от финансовите среди тук, в Ню Йорк? Някой, който би могъл да е в списъка на поканените на тази пресконференция? Искам да вляза на нея, Франк. Трябва да го видя.

Тя чу как той внезапно си пое дъх. След това настъпи мълчание.

— Няма да направя сцена. Просто искам да го изненадам. Ще седна отзад, за да разбера какво го държи далеч от семейството му. — Гласът й пресекна и малко затрепери, но тя бързо се овладя.

— Божичко, не знам, скъпа. Шон може… — Франк се поколеба.

— Моля те, Франк. Аз дойдох в Ню Йорк, за да го видя. Ако не попадна на тази пресконференция, за да разбера защо той ме избягва, съвсем ще откача. — Осъзна, че повишава тон, и трябваше да спре, за да не се разкрещи.

Тя се огледа, за да види дали някой я наблюдава. Мъжът зад бара се взираше в нея с широко отворени очи. Една жена през две маси се обърна и я погледна възмутено.

— Ще видя какво мога да измисля. Разрешаваш ли да им дам този номер?

— Да. Накарай ги да ми се обадят веднага? Пресконференцията е след няколко часа. — Изпълни я надежда.

— Добре, скъпа. Сега се пази. — Линията прекъсна.

Тя остави телефона на масата до чашата си с кафе и се втренчи в него, сякаш искаше да му внуши да позвъни скоро.

Какво трябваше да направи, ако Франк не познаваше никого? Помисли дали да се обърне към нюйоркската полиция, да ги накара да разследват, да търсят Шон… Заблуждаваше ли се, че тя може да го намери в цялата тази каша. Телефонът й звънна!

— Ало. — Надежда отново покълна в нея.

— Здравей, Изабел, аз съм Джени, съседката… Просто искам да разбера дали си добре?

Умората я обхвана още щом чу гласа й. С нея бяха близки преди година, но не се виждаха много напоследък. Не знаеше защо.

— Здрасти, Джени. Слушай, всичко е наред. Мога ли да ти се обадя после? Просто чакам едно позвъняване. Ще те потърся, обещавам. — Настъпи неловко мълчание.

— Добре, Изабел. — Тя звучеше обидено. Линията прекъсна.

Може би постъпи невъзпитано, но в никакъв случай не искаше да разговаря, докато Франк се опитваше да се свърже с нея. Щеше да има време да оправи нещата с Джени по-късно.

Би трябвало. Тя отпи от кафето. Поне в едно нещо можеше да бъде сигурна. Алек беше в безопасност.