Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (36)

36

— Ало?

— Роуз, аз съм. Звънях ти сто пъти… Как е Алек?

Последва дълго мълчание. Изабел притисна силно телефона до ухото си.

— Алек е страхотен. Той спи в момента. — Гласът й звучеше странно. Вероятно беше уморена или сънена.

— Опитах да се обадя по-рано. Ходихте ли на онзи филм?

— Не. Всички гледахме дивидита.

— Чудесно. Благодаря ти отново, че се грижиш за него. Ще се видим в понеделник вечерта…

— До скоро. — Линията прекъсна.

Разговорът продължи само една минута, но поне се поуспокои.

След секунди телефонът й звънна тихо. Беше пропуснато повикване. Тя погледна списъка на входящите повиквания. Някой я беше търсил преди пет минути. Номерът беше от САЩ. Натисна за обратно обаждане.

— Ало? Вие ли сте звънели на този номер преди малко?

— Изабел, Карън е.

— О, здравей… — сконфузено отговори тя. Не беше познала номера й.

— Проверих в интернет — каза Карън. После замълча, сякаш имаше да каже още нещо, но се колебаеше.

— И какво стана? — Изабел потръпна от лошо предчувствие.

— Снимката на Шон е на първа страница на уеб сайта на Дейли Мейл. — Карън редеше бързо думите. — Пишат, че полицията го търси. Има издадена заповед за издирването му… Не мога да повярвам!

За един дълъг момент Изабел не възприе какво й говореше тя. След това сякаш земята пропадна под нозете й. Полазиха я ледени тръпки, пот изби по челото й. После през нея премина топла вълна, заля ръцете и лицето й… Не я интересуваше срамът, че той е на сайта на някакъв вестник. Безпокоеше я фактът, че полицията го преследва. Бяха я заблудили, че просто искат да говорят с него.

А и тя се самозаблуждаваше, че ситуацията не е твърде сериозна.

Стана от стола и мъчително преглътна. Нямаше да се предаде…

Нямаше.

— И какво точно пишат за Шон на този сайт?

— Полицията го търси, Изабел — повтори загрижено Карън.

Краката й започнаха странно да треперят. Опита да се овладее. Представи си Шон, заобиколен от полицаи, как му щракват белезниците…

— Толкова съжалявам. — Карън звучеше разстроена, сякаш плачеше.

Чуваше звука на телевизор до нея.

— Всичко ще бъде наред — увери я Изабел. Гласът й беше твърд, уверен, но ръката й, с която държеше телефона, трепереше.

— Франк смята… — започна Карън, но млъкна покрусено. След малко угриженият й глас прозвуча отново: — Той смята, че изчезването на Шон е свързано с това, което се случва във ВХН. Дочувал е много странни приказки.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е всичко, което той знае. Просто бъди внимателна…

— Ще бъда.

Карън се покашля и продължи:

— Мислех си, че той може да се обади на нас, но не го направи.

Изабел забеляза, че до нея е застанала същата медицинска сестра, която я беше завела до стаята на Джордж.

— Трябва да тръгвам. Благодаря за обаждането, Карън.

Тя затвори.

— Радвам се, че още сте тук — каза сестрата. — Господин Донован се събуди… и попита за вас.

Изабел я изгледа шокирана.

— Така ли? — Почувства се глупаво.

Сестрата й кимна да я последва.

Когато отидоха при Джордж, очите му отново бяха затворени.

— Беше се събудил преди минути — каза сестрата, сякаш се извиняваше. — Може скоро пак да отвори очи. Ще изчакате ли?

Изабел кимна. Сестрата излезе от стаята.

Тя стоеше до леглото му, чудейки се дали трябва да каже нещо, да се опита да го събуди. Изкашля се…

Клепачите му потрепнаха. Един от електронните уреди над него иззвъня. Тя зачака. Минутите й се сториха цяла вечност…

Усети напрежението от последното денонощие да я притиска. Добрата новина бе, че Джордж се беше събудил. Щеше да оцелее…

Тя закрачи около леглото му.

Снопчета коса се подаваха изпод бяла марлена превръзка, увита около челото му. Отстрани на лицето му имаше лилава синина, продължаваща под превръзката. Беше покрит с тънък чаршаф.

Някаква апаратура отново иззвъня.

Колко дълго трябваше да чака?

Тя се наведе над него.

— Ще се оправиш, Джордж.

Клепачите му потрепнаха.

— Да… — Гласът му звучеше така, сякаш идваше от дълбок кладенец.

— Не искам да те безпокоя, Джордж. Съжалявам, аз съм виновна… По-добре да си вървя. Просто исках да проверя дали си добре. — Тя протегна ръка и стисна пръстите му.

Джордж се раздвижи, раменете му потръпнаха. Някои от кабелите, свързани към тялото му, се разлюляха.

— Джордж, недей.

— Изабел… — Гласът му беше ясен.

Тя се наведе по-близо до лицето му. Все още дъхаше на алкохол.

Той се помъчи да надигне глава, но бързо я отпусна обратно върху тънката синя възглавница и изстена, сякаш беше използвал цялата си енергия.

— Видя ли ги?

— Кои, Джордж? — попита тя.

Той бавно поклати глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си. После се втренчи в очите й.

— Аз… бях блъснат… — произнесе отчетливо всяка дума.

— Боже мой! Каза ли на полицията? Аз не видях нищо подобно… — Изабел усети студ, като че ли температурата в помещението внезапно падна.

Той мълчеше.

— Защо някой би го направил? Може така да ти се е сторило… — От коридора долетя някакъв вик. Вниманието му се насочи към вратата. Тя също погледна натам.

— Ти не знаеш, нали? — Гласът му отново се проясни.

— Какво да знам?

Клепачите му потрепнаха.

— За ВХН… — тихо отрони той.

Тя едва можеше да го чуе.

— Те имат един куп тайни, Изабел. Знаеш, че някога са били най-голямата банка на търговците на опиум, нали?

— Това е било много отдавна. — Тя поклати глава. Дали злополуката му се беше отразила?

Той навлажни напуканите си устни.

— Ти не ме слушаш… — Гласът му затихна. Очите му отново се затвориха. — Върви си вкъщи — каза. — Чакай го. Представа нямаш в какво се забъркваш. — Той изстена тихо. — Помниш ли онова момиче, което беше убито преди шест месеца? Журналистката…

— Каква журналистка?

— Шон не ти ли спомена?

Изабел поклати глава.

— Тя разследваше ВХН.

— Какво точно разследваше?

— Много неща, Изабел. Много неща… — Джордж отново притвори очи. Ръката му се вдигна.

— Шон е в Ню Йорк.

— Какво? — заля я прилив на гняв. Едва се овладя, за да не избухне. Знаел ли е това през цялото време?

Той се втренчи в нея.

— Защо не ми каза, по дяволите? — настръхна Изабел.

Той погледна встрани.

— Отлетяха за Ню Йорк със самолета на компанията тази сутрин. Шон беше с тях. Съжалявам… — Гласът му заглъхна.

Искаше й се да закрещи. Тя се наведе към него.

— Но полицията дойде да го търси вкъщи! Нима не са отишли до банката, за да разберат къде е? — Отвън силно писукаше аларма.

— Полицията дойде във ВХН в четири часа следобед. Самолетът вече беше кацнал в Ню Йорк. Честно казано, мислех, че той ще ти се обади. — Джордж млъкна изтощен. Пак притвори очи. — Щях да ти кажа за всичко това, но по-късно…

Тя го гледаше невярващо.

— Но какво прави Шон в Ню Йорк?

— Утре ще има пресконференция в банката в Манхатън. Ще обявят нещо важно.

Тя присви юмруци и притвори очи. Как може той да бъде такова копеле? Тя проверяваше болници, клубове, разпитваше полицаите, а той релаксираше в Манхатън!

— Има и нещо друго… — продължи тихо Джордж.

— Какво?

Той въздъхна.

— Ако те разберат, че съм ти казал това, ще бъда уволнен и съден. Моля те, не споменавай и дума пред други… — Очите му помръкнаха.

— Няма. Обещавам.

— Те ще почистят офиса на Шон тази вечер… — призна той с отпаднал глас.

— Но защо?

— Събират нещата му в кашони. Помниш ли доносника миналата година? Те направиха същото с него.

Този път тя си спомни. Един възрастен банкер, малко преди да бъде пенсиониран, се беше обърнал към Финансовия регулатор на Великобритания, а след това беше проговорил пред вестниците. Той твърдеше, че банката укрива приходи от инвестиционни фондове, подправяйки майсторски документацията. Веднага беше уволнен. След това беше разпространен слухът, че банкерът не бил повишен и търсел отмъщение. Трудно беше да се разбере каква точно е истината. Така беше казал Шон.

Изабел обърна глава към сестрата, която нахлу в стаята.

— Ще трябва да си тръгнете — каза тя. — Той е твърде изтощен за дълги посещения.

Изабел стисна ръката на Джордж. Беше права, когато го подозираше, че знае много повече, отколкото признаваше. И излезе от стаята.

Навън улиците бяха оживени. Тя се чувстваше така, сякаш я бяха отвели на друга планета. Все още се мъчеше да осмисли думите на Джордж. И все повече се изумяваше.

Но вече беше решила.

Отиваше в Ню Йорк…