Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (22)

22

— За какво става дума, инспекторе? — Изабел опита да звучи спокойно, ала колебанието в гласа й издаваше тревога.

Инспектор Кърби държеше сребърната писалка, сякаш беше палка, с която щеше да дирижира оркестър.

— Не искаме да ви плашим, госпожо Раян, но трябва да говорим със съпруга ви… Спешно.

— Значи, станахме двама, които искат да говорят с него. Най-малко.

Той се усмихна.

— Направил ли е нещо нередно? — попита Изабел и отдръпна тялото си леко назад, сякаш очакваше удар.

Инспекторът уклончиво вдигна рамене.

— Не знам, госпожо Раян. Смятаме, че той има информация, която може да ни помогне при нашите разследвания.

Тя въздъхна.

— Какви разследвания?

— Аз работя за Звеното за финансови престъпления в Лондонското Сити. Разследваме дейностите на ВХН.

— Какви дейности?

— Нямам правото да обсъждам това. Нека просто кажем, че нашите разследвания след кризата в еврозоната вече обхващат управлението и надзора на всички финансови институции.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Аз не съм тук, за да защитавам или да обяснявам нашите разследвания, госпожо Раян. Но ние имаме правомощията да ги провеждаме. Обществеността очаква здрав контрол и това е, което осигуряваме.

Звучеше като успокояващ отговор, който бе научил наизуст. Тя навлажни пресъхналите си устни. Поне не беше заявил, че го разследват за убийство.

— Можете ли да ми кажете кога за последен път видяхте съпруга си?

— Вчера сутринта, преди да тръгне за работа. Не сме говорили оттогава. Той ми изпрати съобщение, че ще закъснее миналата нощ. Но изобщо не се появи.

— Звъняхте ли на мобилния му телефон?

— Много пъти. Или е изключен, или му е паднала батерията.

— Това необичайно ли е за него?

— Да, напълно.

— Съпругът ви обсъжда ли работата си с вас, споделя ли ви нещо за това какво се случва във ВХН?

Дали съпругите на други мъже, с които бе разговарял, са му казали всичко, което знаят само защото той ги беше попитал така учтиво?

— Не. — Тя поклати глава, вдигна ръце от масата и докосна слепоочията си.

Изражението на инспектора сякаш казваше: „Радвам се, че не съм на ваше място“.

— Защо обискирате дома ми?

— Налага се, заради разследването… — Той сви рамене, сякаш нямаше нищо общо с това.

Тя почувства хлад, идващ от коридора.

Той се обърна и погледна назад, след това се изправи.

— Изчакайте тук, моля.

Изабел остана послушно на място.

Чу гласовете на други полицаи, звука на скърцащите дъски на пода на горния етаж. Стана, отново седна. Част от нея искаше да се бори с тях, да ги помоли да напуснат, да им се разкрещи. Но знаеше, че няма никакъв смисъл. Потърка ръцете си, опитвайки се да ги затопли.

Полицайката влезе в кухнята. Тя изпълни стаята, усмихна се на Изабел и седна. Беше неин ред да задава въпроси.

Започна с разпит на Изабел за връзката й с Шон и дали той е изчезвал преди. Изабел й обясни какво се беше случило преди няколко седмици. Полицайката си водеше бележки. После попита Изабел дали Шон й е разказвал за работата си.

— Не, той не споменава нищо, което се отнася до ВХН. Казах на колегата ви. — Тя се наведе напред. — Защо не се тревожите за неговата безопасност? Всичко може да му се е случило.

Полицайката не изрази съчувствие.

— Ние сме загрижени за съпруга ви, госпожо Раян. Обявен е за изчезнал. Ако разберем какво се е случило с него, ще бъдете уведомена.

— Какво правите, когато някой е обявен за изчезнал?

— Проверяваме всички вероятни места — болници, полицейски участъци, речна полиция, хората, отговарящи за сигурността по местоработата му.

— Речна полиция?

Полицайката я погледна, сякаш я преценяваше.

— В случай че се е самоубил. — Изражението й малко омекна.

Изабел преглътна. Самоубийство… Стисна силно ръба на масата.

— Добре ли сте, госпожо Раян?

Тя кимна.

Полицайката продължи, като се наведе към нея:

— Имахте ли някакви семейни проблеми с господин Раян? — Тя наблегна на думата „семейни“.

— Не. — Изабел я погледна в очите.

— Как реагира обикновено съпругът ви на стреса? — Тя напомняше на Изабел котка, която си играе с мишка.

— Нищо не го трогва. Просто продължава, отскача от нещата. Така се изразява той. — Тя потръпна при спомена за гласа му.

Полицайката й се усмихна, сякаш не й вярваше.

— Трябваше утре да се срещнем с чичото и лелята на Шон. Те са на почивка в Париж. — Обзе я внезапен пристъп на вина. Преди няколко години бяха поставили диагноза болестта на Хънтингтън^[1] на чичото на Шон. Последното нещо, което му трябваше, беше синът на починалия му брат, за когото бе обещал да се грижи, да изчезне и полицията да го разследва.

Как щеше да им каже?

— Съпругът ви ли организира тази ваканция? — Полицайката повдигна вежди.

— Не, аз.

— Имаше ли конкретна причина да изберете точно този уикенд? Не са ли доста заети във ВХН в момента?

— Отиваме да се срещнем с най-близките роднини на Шон. По това време те идват в Европа. И ние имаме нужда от почивка. Шон работеше много усилно. — Изабел опита да се усмихне.

— Имате ли някакво основание да вярвате, че съпругът ви може да е с друга жена? — Полицайката се приведе напред.

— Не.

Тя записа нещо в бележника си.

— Никога дори не съм го подозирала в нещо подобно… — Изабел вече не се усмихваше.

— Просто се опитваме да разберем къде може да бъде.

Лицето на полицайката имаше упорито изражение, сякаш изобщо не беше убедена, че Шон не се забавляваше някъде с любовница.

— Открихме паспорти на горния етаж, но не и този на съпруга ви, госпожо Раян. Дали той го държи някъде другаде?

— Мислех, че всички са там… — Дали Шон го е взел със себе си? Ръцете й отново изстинаха. Тя чак сега забеляза на масата червените ябълки и крушите, които беше купила предишния ден за закуска. Почувства глад.

— Какво сте учили в колежа, госпожо Раян?

Изабел не отговори веднага. Изведнъж я порази мисълта, че и тя също може да бъде заподозряна, тъй като беше станала консултант по IT сигурност, защото искаше да използва опита си в областта на сигурността, когато работеше за Форин Офис.

— Учих биология — отвърна Изабел.

Когато влезе в Лондонския университет, тя си представяше, че курсът по биология ще й даде много възможности за нови срещи. Ала се оказа, че повечето студенти бяха или болезнено срамежливи, за да заговорят едно момиче, или се държаха като надменни зубрачи.

— Разбирам — поклати глава полицайката. Настъпи тишина, докато тя записваше нещо.

— А някога да сте работили за ВХН?

— Не — поясни Изабел. — Работила съм във Форин Офис допреди няколко години. Но вие сте наясно, че не ми е позволено да говоря за работата си там. — Те трябваше да знаят Закона за служебната тайна.

От любопитния израз на полицайката Изабел остана с впечатлението, че я подозира, че премълчава нещо.

— Съпругът ми работи по един проект за ВХН. Това е всичко.

Полицайката кимна.

— Мъжът ви държи ли нещо от кабинета си някъде другаде в къщата?

— Не. — Изабел поклати глава.

Тогава забеляза, че всички чекмеджета на кухненския шкаф — от онези старите, с рафтове за нареждане на чинии и кани, бяха леко отворени. Дали полицията вече беше прегледала всеки ъгъл на къщата им?

— Кога ще приключите с обиска?

Полицайката я контрира:

— Имате ли нещо против да ми покажете вещите на съпруга ви?

Докато се изкачваха към втория етаж, Изабел видя цивилен служител да излиза навън, носейки една от онези яркосини пластмасови кутии за съхранение.

В кабинета на Шон завариха инспектор Кърби да вади книги от библиотеката. Разглеждаше ги една по една и ги слагаше обратно безразборно. Мъжът й би полудял, ако го видеше.

— Това е единственото място, където Шон държеше някои неща от работата си. Ако е донесъл нещо, то ще бъде в тази стая. А този лаптоп е мой. — Изабел посочи своя лъскав черен „Тошиба“. Той беше до вратата в един куп с лаптопа на Шон и някакви документи.

— Опасявам се, че ще трябва да вземем и него. — Тонът на инспектора беше остър.

Той погледна към полицайката. Те комуникираха на някакъв свой език.

Изабел не се впечатли от думите му, тъй като беше съхранила отделно всеки файл от лаптопа си. Нищо от това, което правеха, нямаше значение. Единственото нещо, което искаше, беше отново да види Шон.

Тя наблюдаваше безучастно как инспекторът извади и прегледа последната от книгите на най-долния ред на библиотеката. След като свърши, той се изправи и огледа стаята.

Цивилният служител, когото бе видяла да изнася синята кутия, влезе в стаята. Сега носеше една празна кутия.

— Само още една, Том — каза той. Наведе се, сложи двата лаптопа в кутията. Пусна ги вътре, сякаш бяха много по-здрави, отколкото предполагаше.

— Внимавайте — извика Изабел.

— Благодаря ви за съдействието, госпожо Раян. Ние свършихме, засега.

— Тръгвате ли си? — облекчено попита тя.

— Да, госпожо. Ще ви уведомим, ако разберем къде е съпругът ви. И моля, не забравяйте, обадете ни се, ако той се свърже с вас или разберете къде е в момента. Не бихме искали да ви безпокоим отново. Опитваме се да бъдем коректни, доколкото можем.

Думите му прозвучаха като заплаха.

Той извади визитката си и й я подаде.

Когато всички си тръгнаха, тя седна трепереща на стълбите. Чувстваше се незащитена, уязвима. Бяха ровили във всеки ъгъл на къщата, в личните им вещи.

Часовникът й показваше 16:20. Почувства се така, сякаш е остаряла с десет години през последните няколко часа.