Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (12)

12

Роуз Сушард седеше на една маса в дъното на полупразния ресторант „В Италия“ на края на тяхната улица, когато Изабел и Алек пристигнаха.

„В Италия“ беше едно от онези нови заведения, обзаведено с чисто бели дървени маси и столове. На дългата странична стена имаше гигантска карта на футуристична метро система, съставена от разноцветни точки. Ресторантът привличаше млади клиенти, които се наслаждаваха на истинско италианско кафе, на големи порции паста и на специфичната му атмосфера. Шон и Изабел редовно го посещаваха. Това беше една от причините тя да обича квартала.

Един сервитьор флиртуваше с Роуз, когато пристигнаха.

Карло, както пишеше на значката му, се обърна и се усмихна на Изабел, докато тя сядаше.

— А за вас, сеньора? — „Вие също изглеждате фантастични“, казваше усмивката му. Черният вълнен пуловер и тъмносините дънки, които беше облякла, представляваха основната й екипировка тези дни. Беше приятно да получи комплимент, но тя наистина нямаше нужда от това.

— Късна закуска може би?

Но Изабел не беше гладна. Поръча си кафе лате и портокалов сок за Алек, който се въртеше на стола от дясната й страна. После свали якето му.

След като той се настани, тя се обърна към Роуз.

— Шон не се прибра снощи — прошепна тя, като се приведе близо до нея, така че Алек да не чуе.

— Ах, това копеле… — изсъска Роуз. — Добре ли си?

— Не особено, все още не знам къде е. — Тя сложи ръка на челото си. — Ако ме арестуват за убийството му, не се учудвай. — Погледна през прозореца, сякаш се надяваше, че ще види как преминава колата му.

— Аз съм с теб — окуражи я Роуз. — Гледа ли новините? — Тя се наведе още по-близо до Изабел. Алек бе погълнат от галопиращ рицар в броня в ъгъла на масата.

— Какви новини?

— За ВХН — прошепна Роуз. Изражението й казваше „Ти от кой свят идваш?“. Изабел се изплаши.

— Знаеш, че съм се отказала да гледам телевизия сутрин.

Всички безконечни лоши телевизионни новини бяха като инфекция. Тя бе решила да не ги допуска до себе си, тъй като и без това вечерта Шон носеше у дома достатъчно от тях.

— Говореха за сливането — обясни Роуз. — Очевидно цената на акциите на ВХН би трябвало да се вдига, но става точно обратното — срива се… Знаеш ли какво каза Тери? — Гласът й премина в шепот.

Изабел бавно поклати глава.

— Той спомена, че ако сливането не успее, ВХН ще се срине и ще изчезне като в черна дупка. Те крият нещо… — Тя се наведе към Изабел, а гласът й стана още по-тих. — Той предполага, че е нещо голямо. — Роуз се огледа наоколо, сякаш бяха в криминален филм.

— Не ми харесва как звучи — притеснено отговори Изабел.

— И на мен. — Роуз изглеждаше искрено разтревожена.

— Шон каза, че ако сливането пропадне, ВХН все пак ще си бъде наред…

— Да бе, но къде е той?

Изабел отвори уста, ала погледна към Алек и млъкна. Искаше й се да проклина Шон и ВХН, но не можеше, не и пред детето.

— Знаеш ли… — прошепна натъжена Роуз. Устните й потрепериха, очите й се насълзиха. — Това е…

Роуз плачеше. Едри сълзи се стичаха по лицето й. Изабел бе обхваната от съчувствие. Нейните проблеми изведнъж изглеждаха незначителни. Роуз обикновено беше настроена толкова оптимистично. Когато Западният свят беше на път да се срине, тя ги бе поканила на парти.

— Ние… ще загубим къщата си — изрече Роуз.

— Не е възможно… — Изабел погледна към Алек, но той не беше забелязал нищо. — Какво се е случило?

— Те вече не се нуждаят от извънредния труд на Тери. Правят големи съкращения в IT. Взехме толкова много заеми, за да купим тази къща. Ще загубим всичко. Просто го знам.

Изабел стисна ръката й. Роуз й се усмихна и се изправи. Това беше усмивката на човек, решен да не разочарова другите.

— Може би това ще е за добро — каза тя. — Ние нямаме нужда от такава голяма къща. — Подсмръкна и отново погледна тъжно. — Тери изтегли друг заем. Дори не ме предупреди… — Изражението в очите й беше наранено, шокирано.

— Това е ужасно — прехапа устни Изабел.

Сервитьорът пристигна. Той направи цяло шоу, поставяйки напитките пред тях. Държеше се прекалено грижовно. Беше ли видял приятелката й да плаче?

— Знаеш ли още нещо? — попита я Изабел, след като той се отдалечи.

Тя повдигна прилежно оскубаните си вежди, после започна да обяснява, че Тери се държи странно напоследък. Изабел я насърчи да говори, но след като я изслуша внимателно, се наведе към Алек.

— Очакваш ли с нетърпение да си играеш с леля Роузи?

Алек кимна. Тя стисна ръката му.

Това беше нейният сигнал.

— Трябва да тръгвам — каза тя. Едва беше докоснала кафето си.

— Накарай го да ти каже къде е бил — заръча й Роуз.

— Ще има някакво невероятно обяснение — отвърна тя. — Точно както миналия път.

Награди приятелката си с усмивка на многострадална съпруга.

— Казах ли ти, че Алек обича да спи на светло? — попита тя.

— Три пъти — отговори Роуз. — Хайде. Приятно прекарване. Сдобряването винаги е най-добрата част.

Роуз определено беше най-надеждната й приятелка. Алек щеше да бъде в добри ръце.

— Хайде — махна й Роуз. — Обади ми се, ако има проблем.

Изабел целуна Алек по бузата. Той изглеждаше толкова сладък. Малката му зелена чанта за уикенда беше под масата. Тя я премести до Роуз.

— Това са нещата му. Имаш номера ми, нали?

Роуз кимна.

Изабел взе сметката.

— Аз черпя… — Това беше най-малкото, което можеше да направи.

Когато излезе от ресторанта, я посрещна леденият порив на вятъра. Искаше й се да тича по целия път обратно до вкъщи. Представяше си, че Шон чака там, застанал в коридора, усмихвайки се извинително.

Засечка в сливането в последната минута безспорно би могло да го спре да си дойде у дома. Сливането би трябвало да е превратно за ВХН; за първи път изобщо китайска държавна банка би взела голям дял във важна американска банка, но само бог знае какви спънки може да се появят в последната минута или каква информация ще е необходима от софтуерния проект на Шон за разпознаване на лицата на всички клиенти.

Шон бе заявил, че проектът все пак ще продължи, въпреки поглъщането, но тя определено остана с впечатлението, че е притеснен за нещо, макар че той не й съобщи подробности. Беше толкова зает през последните няколко седмици, че едва ли си бяха казали повече от няколко думи.

Дори и вчера сутринта, когато се обади да я предупреди, че ще се върне късно, той беше странно дистанциран.

— Господи, дано вече се е прибрал… — промълви тя, когато приближи къщата. Втренчи се в прозорците, търсейки някакъв знак, че той вече е у дома.

Но нямаше такъв…