Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (14)

14

Къщата им с фасада от кървавочервени тухли, масленозелени стрехи и повдигащи се прозорци изглеждаше като от приказка от епохата на Едуард, мислеше си често Изабел. Тогава Лондон е бил в центъра на една империя, простираща се по цялото земно кълбо.

Животът в тази къща също приличаше на приказка. Не беше очаквала такова щастие и от време на време се чувстваше неспокойна колко бързо бяха постигнали всичко това. Тя беше продала апартамента си, Шон също беше продал своя, но за повече пари. На пазара се беше появила изгодна сделка: същата тази къща на много добра цена. Мислеше си, че е заслужила това щастие…

Първият й брак с Марк, който работеше заедно с нея в Британското консулство в Истанбул, беше катастрофа. Живееха в скучен апартамент на Форин Офис в града, а той имаше навика да изчезва за цели седмици. Последната обида й нанесе, когато я изостави под обстрел в къща в северната част на Ирак. А трябваше да й бъде охраняващ ескорт.

Срещата й с Шон не изглеждаше толкова важно събитие, беше дошъл в Истанбул, за да идентифицира тялото на един приятел. Ала след като заедно се бяха спасили от подгизналите от вода тунели под „Света София“, тя поиска да остане с него. Чувството беше силно, неочаквано, а той беше това, което й бе необходимо.

Тя вече му имаше пълно доверие и знаеше, че няма да я разочарова като предишния й съпруг. След като Марк умря в Йерусалим, а Шон я спаси от адската пещера в Юдейските хълмове, където я държаха против волята й заради това, че беше пресякла пътя на грешния човек, връзката им стана по-силна, укрепна.

Тя не можеше да си представи, че нещо може да я разруши.

Сега, когато погледна към входната врата, потръпна. Затвори очи и отново се помоли той да си бъде вкъщи.

Припомни си деня, в който се бяха нанесли. Бяха пристигнали заедно с такси. След това се изкачиха до таванския прозорец, откъдето се любуваха на каменните покриви, гледаха към голямото колело на Окото на Лондон и бъркотията от блестящи сгради около него. Беше прекрасна лятна вечер. Вятърът беше лек като дъх на дете. После дълго се бяха любили…

Остани спокойна.

Трябваше да свърши много неща: да досъбере багажа, да намери черното си яке, да изтегли малко пари, да провери таймера за превключване на светлините, да вземе паспортите им и билетите, да се увери, че всички прозорци в къщата са затворени…

Тя погледна часовника си — беше 11:45 часа. Досега трябваше да се е върнал. Изабел отключи и бързо затвори вратата зад себе си, за да запази топлината.

— Шон! — извика тя.

Нямаше отговор. А ако беше дошъл и излязъл отново? Шалът му висеше в долната част на стълбите. Беше ли там преди?

Изабел го взе и тръгна по стълбата, като го поднесе към ноздрите си… Щеше ли да почувства топлина, идваща от него, ако току-що го беше оставил?

Тя извика отново, когато се изкачи на площадката. Отсреща беше стаята на Алек, както и тяхната спалня и главната баня. Трябваше да отиде и на горния етаж, за да огледа споделяния от двамата кабинет. На вратата се позвъни. Кратък звън…

Изабел стисна перилата и бързо слезе надолу, страхувайки се, че може да се препъне от нетърпение. Когато отвори вратата, отново остана разочарована. Беше Сабрина — тяхната неаполитанска чистачка. Изабел й направи място да влезе, тъй като тя не беше от слабичките италианки.

— Чао, госпожо Раян — поздрави Сабрина. Носеше запазената си марка — широка усмивка, но тя бързо изчезна, когато видя изражението на стопанката.

— Какво се е случило?

Изабел опита да се усмихне. Но не мислеше, че успя.

— Чакам Шон. Трябва да заминем за Париж до няколко часа. Но той не се върна снощи… — заговори трескаво Изабел.

— Ех, мъже… Едни и същи са. Той ще се върне, госпожо Раян — успокои я чистачката, махайки с ръце. — Няма да пропусне уикенд в Париж с вас. — Тя посочи към нея с почти ревнив жест. После се отправи към кухнята. Щяха да минат няколко часа, преди да свърши с гладенето и чистенето.

Изабел пак пое нагоре по стълбите.

— Ще сляза след малко — каза тя, когато гърбът на Сабрина изчезна.

Беше загубила достатъчно време. Шон имаше лаптоп в кабинета. В него беше електронният му календар, който управляваше живота му. Ако имаше срещи, на които трябваше да присъства днес, щяха да бъдат отбелязани.

Ежедневието му гъмжеше от срещи. Да се опита да проникне на някоя от тях беше все едно да се промъкне в Сикстинската капела, когато избират нов папа. Но поне щеше да знае къде се намира.

Чувстваше се като натрапник, когато отвори лаптопа на Шон. Но не й пукаше. Въздухът в общия им кабинет беше застоял, беше задушно. Зачуди се дали той все още използва същата парола както преди няколко години, когато двамата работеха на един и същ компютър.

За нейно облекчение беше така.

Тя влезе в компютъра му.

Отвори Outlook. В него имаше две срещи за тази сутрин. Едната беше с Пол Вон в 8:30 часа, а другата — отн. сливане/ г-н Ли — беше в 9:30… И това беше всичко. Трябваше да е така. Тя се отпусна малко. Той бе отишъл направо в офиса, след като бе останал някъде снощи. Вероятно е пристигнал там скоро след като тя бе говорила с Джордж. Това обясняваше закъснението му… Точно сега беше на втората среща, поглеждайки часовника си, чудейки се как може да излезе, за да й се обади. Тя стартира неговия уеб браузър и погледна последната страница, която беше отварял. Уолстрийт Джърнъл.

Изабел застина, когато видя водещото заглавие на сайта: РАЗСЛЕДВАТ ВХН.

Прочете статията, лицето й гореше, докато думите се превъртаха пред нея.

Сливането с китайската банка не е било осъществено. Беше започнало разследване на Британското звено срещу измамите. Банката твърдеше, че къси продажби разпространяваха слухове за компанията. В следващия абзац се говореше за предстоящи съкращения във ВХН, ако сливането не се осъществи. Тя си пое дълбоко дъх и потрепери: Роуз е била права. Шон дълго време я убеждаваше, че няма защо да се притеснява, че договорът с ВХН ще спаси института.

Всичко ли е било лъжа?

Изабел погледна през прозореца надолу по улицата. Прозвуча клаксон на кола. Отдалеч отекна сирена. Тя удари рамката на прозореца с юмрук. Билетите им за влака лежаха на библиотеката.

Вдигна ги и провери датата, преди да ги сложи в задния си джоб. Каквото и да става, те все пак щяха да заминат за Париж. По дяволите банката и всичко останало. Грабна слушалката на телефона до лаптопа. Първото, което трябваше да направи, е да провери във ВХН. Тя набра директния му номер.

Но не отговори Шон, беше гласът на Джордж Донован.

Проклятие…

Той съобщи името си, сякаш беше на парад.

— Привет, Джордж, обажда се Изабел — обясни тя. Настъпи мълчание. — Дали Шон е там? — Щом не отговаряше на телефона си, може би беше на онази среща.

— Здравейте, госпожо Раян. Задръжте за момент. Ще го викна. — Тонът му беше равен. По линията настана тишина.

Тръпка на облекчение премина през нея. Той беше там. Щеше да й се обади.

Най-сетне!