Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадки (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Manhattan puzzle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
silverkata (2018)
Корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Лорънс О’Брайън

Заглавие: Манхатънска загадка

Преводач: Дафина Янкова Янева-Китанова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 12.03.2015

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1436-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7894

История

  1. — Добавяне

76

— Не знаех, че синът ви е изчезнал. Какво се е случило? — попита Райли.

Изабел му разказа какво я беше уведомил Хенри Моулъм.

— И той мисли, че това има нещо общо с изчезването на съпруга ви? — учуди се Райли.

Тя кимна.

— Страхувам се — призна тя, — ала не от съпруга си.

— Какво намеквате?

Изабел се наведе към него.

— Видях един тип, който ме следеше по-рано. Той беше тук, в мазето на ВХН, преди час. Втурна се към мен, сякаш искаше да ме убие. Беше облечен като охранител.

— Можете ли да го опишете?

— Висок, плешив, ще го позная, ако отново го видя. Моля, помислете за това, господин Райли. Признанието на мъжа ми, заснет на видео, е твърде удобно…

Той се втренчи в нея уморено.

— Пазим личните данни за всички охранители в сградата. Ще накарам някой да ви покаже снимките им.

Тя поклати глава. Протегна ръка към него.

— Мога ли да се върна в хотела си? Трябва да резервирам по-ранен полет за Лондон. Трябва да отида там. Алек е изчезнал. Имате ли деца, господин Райли?

Той се втренчи в нея.

— От нюйоркската полиция настояват да ви разпитат.

Тя се изправи и кимна. После отмести поглед. Очите й се насълзиха, след като заговори за Алек. Опита да овладее емоциите си…

Една по-възрастна жена, изрусена блондинка с вид на здравенячка, се приближи до Райли и го потупа по рамото.

Той не се обърна.

— Какво искаш?

— Имам проблем, сър. — Тя нямаше значка на раирания си костюм.

Той сви рамене.

— Какво става?

Здравенячката заобиколи и застана от неговата страна. Гледаше Изабел с подозрение, като че ли тя можеше да бъде опасна.

После се взря в Гас с въпросителен израз и присви очи.

Той я подкани да говори.

Жената се наведе към него и прошепна:

— Не получавам абсолютно никакво съдействие. Само някакви глупави приказки, че ни трябва съдебна заповед.

Очите й се стрелнаха към другия край на стаята.

Там в дъното Дик Оуен водеше тайни преговори с други двама високи слаби мъже в костюми. Видът им напълно покриваше представата за хората от Комисията по ценните книжа и борсите — демонстративно сериозни.

Докато го гледаше, Оуен се отдалечи от колегите си, тръгна към двойните врати в далечния край на помещението и застана там, сякаш говореше с някого. Изабел се отмести встрани, за да види с кого.

Райли каза нещо, но тя не го чу.

Госпожа Вон стоеше в рамката на вратата. Упорито наблюдаваше Оуен. Той размахваше ръце, сякаш обясняваше нещо.

Тя усети, че й се завива свят. Госпожа Вон можеше да й помогне, да обясни на нюйоркската полиция, че Изабел просто иска да намери съпруга си Шон…

Тя можеше да й помогне да се измъкне от тях.

Госпожа Вон и Оуен погледнаха към нея. Изабел й помаха. Ръката на госпожа Вон се вдигна наполовина. Тогава Оуен й каза нещо. Тя се обърна и изчезна. Изабел понечи да я извика, ала госпожа Вон беше изчезнала.

— Трябва да се видя с онази дама — каза тя и посочи към другия край на стаята.

— Може, но след като приключим с вас — заяви Райли, без да се обръща, за да разбере за коя жена ставаше въпрос.

Изабел присви юмруци, стисна устни. Колко време щеше да отнеме всичко това? По-нагоре на масата имаше един лаптоп. Беше полуобърнат към нея. На екрана имаше две изображения.

Отне й няколко секунди, за да познае увеличената снимка на детектив Грейнджър, а до нея вероятно беше лицето на горката танцьорка от онзи клуб в Лондон.

И двете лица бяха опръскани с кръв. А очите им бяха широко отворени и втренчени, сякаш шокирани от собствената си смърт.

Усети, че й прималява. Ледени тръпки плъзнаха по тялото й. Ръцете й се разтрепериха и тя преплете пръсти, за да ги успокои… Олюля се…

Който и да го е направил, може да е способен да стори същото нещо с някой друг. С Алек… Обля я студена вълна.

— Госпожо Раян… — Гас Райли беше сложил ръка на рамото й.

Той се огледа, сякаш се опитваше да разбере в какво се беше вторачила. Тогава ръката му стисна нейната по-силно.

— Знаете ли дали по-рано тази година съпругът ви е докладвал, че ВХН нарушава британските закони срещу прането на пари? — попита загрижено той.

— Нямам представа.

— Докладвал ли е срещу тях изобщо за нещо?

— Доколкото знам, не.

— Знаете ли някога да е проявявал насилие?

— Не. — Изабел усети как лицето й се изчервява. Беше ли честна? Какво да каже за онзи епизод, когато сграбчи рамото й? Тя стисна устни.

Райли потърка брадичката си. Изглеждаше смутен.

— Във всичко това има нещо, което със сигурност не е добро…

— Синът ми е изчезнал — каза тя тихо. Гласът й се прекърши, потрепери. — Трябва да свършвам с това.

Той я погледна, сякаш разглеждаше необичаен експонат.

— Защо сте толкова сигурна, че съпругът ви е невинен?

— Аз вярвам в него — заяви тя с твърд глас. — Моля ви, пуснете ме! Трябва да си резервирам нов полет.

Райли въздъхна раздразнено.

— Добре, само почакайте. Ще видя какво мога да направя. — Той се изправи и се насочи към другия край на стаята, вперил очи пред себе си.

Тя се огледа.

Никой не я наблюдаваше.

Вратата в този край на стаята беше съвсем близо до нея. Това беше шансът й. Можеше да няма втори…

Без да обърне глава, тя се изправи и тръгна към вратата. Райли й беше наредил да почака, вероятно изобщо не предполагаше, че може да я осени мисълта за бягство…

Вътрешният й глас настояваше: Не го прави.

Но тя нямаше намерение да се подчини.

В залата стояха няколко униформени. Един полицай се беше облегнал на стената и говореше с друг, по-нисък, който кимаше методично. По-ниският се втренчи в нея, когато мина покрай тях.

Изабел изтръпна, че той ще я спре и ще започне да я разпитва, затова продължи напред с наведена глава.

— Бетонът там долу трябва да е дебел като на бункер… — каза полицаят, опрял ръката си на стената. Акцентът му наподобяваше плътно нюйоркско ръмжене, като от някакъв стар филм.

Тя не чу повече.

И не спря.

Краката й се движеха автоматично. Трябваше да се овладее, за да не затича. А така й се щеше да побегне с пълна сила. Беше сигурна, че всички са се вторачили в разтревожената й физиономия, в избилата по лицето й руменина…

Но всъщност никой не я забеляза.

Продължи да върви. Къде беше госпожа Вон? За какво говореха онези полицаи? Дали търсеха Шон?

Асансьорът не беше далеч. Трябваше само да премине покрай другата отворена врата на конферентната зала.

Чу вик и едва не подскочи. Но не викаха нейното име. А тя беше близо до асансьорите.

Двама униформени от нюйоркската полиция стояха пред вратите на асансьора. Те говореха с две жени, които чакаха там, като същевременно пишеха нещо по екраните на таблетите си. Дали записваха хората, които влизат и излизат от този етаж?

А какво ставаше по другия коридор? Този, който водеше към служебния асансьор. Тя се насочи към него, пресичайки фоайето пред асансьорите. Сякаш това беше мястото, към което се беше запътила от самото начало.

Близо до служебния асансьор имаше трима полицаи. Изглежда, че го чакаха да пристигне. Всички бяха с гръб към нея, но определено щяха да се обърнат веднага когато чуеха да идва зад тях. Беше наивно да си мисли, че може да се движи из тази сграда, без да привлече вниманието на някой полицай. А и всеки момент зад нея щеше да се чуе викът на Гас Райли. Нозете й се подкосиха, разтрепери се, но продължи упорито напред, без да поглежда встрани…

Ти си напълно луда, Изабел.

И тогава видя надписът АВАРИЙНА СТЪЛБА. Буквите бяха почти в същия цвят като този на вратата, върху която бяха изписани. Едва не ги пропусна…

И в този момент един от полицаите се обърна. Беше висок, чернокос, приличаше на Клинт Истууд от младите му години. Той й се усмихна широко. Тя също му се усмихна. Бяха на десетина метра един от друг.

Достигна до вратата на аварийната стълба и бързо я отвори.

Остави я да се хлопне зад нея и спря за момент. Ослуша се, дишайки учестено…

Но вратата не се отвори зад нея. Никой не я преследваше. Чувстваше се така, сякаш се беше разминала с катастрофа.

Стълбите бяха покрити с черни плочки като в луксозна баня. Таванът и стените също бяха боядисани в черно. Струеше светлина от скрити лампи. Тя заслиза по стъпалата.

Когато стигна до следващата площадка, чу гласове някъде далеч отдолу. Надникна над ръба на стълбите. Нагоре се качваха някакви хора.

Изабел притаи дъх.

Трябваше да се махне от стълбите.

Бутна вратата на площадката и я затвори леко зад себе си. Проникналата за момент светлина й беше достатъчна, за да види коридора и вратата на асансьора по-нататък. Всеки етаж имаше еднакво разположение, макар че щеше да е много по-добре, ако и на този имаше осветление, както на горния етаж.

Тя стоеше в тъмнината и се ослушваше. Единственото, което можеше да чуе, беше слабо съскане. И за един отвратителен миг си представи, че някакво голямо куче я дебне от засада. После си помисли, че това трябва да е шум от ксерокс или някакъв друг уред, който не е бил изключен.

Потърси по протежение на стената електрически ключ. Трябваше да има такъв.

Тъмнината беше непрогледна. Тънка ивица светлина под вратата на аварийния изход беше единственото осветление, което можеше да види. Тук беше доста по-студено, отколкото на по-горния етаж. Във въздуха се усещаше лека миризма на някакъв препарат, като че ли килимите са били почистени наскоро.

Тя внезапно си спомни за времето, което беше прекарала в онази пещера в Израел. Там гъмжеше от насекоми. Сети се за скорпионите, които лазеха по нозете й. И изведнъж й се привидяха в тъмнината…

Притисна юмрук към челото си. Естествено, нямаше никакви скорпиони в Ню Йорк.

Осени я внезапно желание да се върне, да се предаде на милосърдието на нюйоркската полиция.

Поне ще бъде в безопасност.

Изабел поклати глава. Да върви по дяволите тази идея.

Трябваше да продължи.

Стегна тялото си и вдигна юмрук пред себе си, сякаш беше готова да нанесе удар.

Усети лек полъх по пръстите си, а след това по лицето си. Кожата й изтръпна. Тя спря, изчака още малко, след това направи предпазлива стъпка напред.

Това беше един от празните етажи, за които й беше разказвал Шон. Бяха опустели след уволнението на десетките служители през последните няколко години след финансовата криза.

Всеки офис и отдел беше заприличал на бойно поле, беше казал той. Жертвите бяха служителите, които изобщо не се бяха върнали от срещите с висшите мениджъри.

Изабел съзря слаб отблясък от вратите на преминаващия асансьор.

Замръзна на място, но той не спря. Пресегна се към копчето на асансьора, опипвайки стената. Намери го.

То светна, когато го натисна…