Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (45)

45

Коженият диван в апартамента на лорд Бидонър се простираше по протежение на задната стена на огромната стая. Той беше достатъчно дълбок и удобен, за да побере и двамата със Зина.

Тя се беше изтегнала върху него гола, с изключение на един колан, изработен от месингови пръстени, поставен високо на кръста й. Зина протегна дългите си тънки ръце, сякаш доволна от последните им усилия.

Изглеждаше задоволена, макар лорд Бидонър да подозираше, че вероятно това беше преструвка. Той се обърна с гръб към нея, докато закопчаваше копчетата на ризата си, и се загледа в снежните вихри, блъскащи стъклата на прозорците. Лекото люлеене на сградата му показваше, че снежната буря отвън се засилваше. Беше се насочила на север, но с малко късмет техният гост щеше да кацне, преди тя да стигне до летище „Ла Гуардия“.

Той можеше да различи светлините на сградата отсреща, но почти нищо не можеше да се види ясно сега поради снежинките.

— Все още не мога да разбера защо Арап те нарече предателка, когато го срещна извън Йерусалим. — Той се обърна и се загледа в нея. Гола тя изглеждаше още по-слаба.

Зина се обърна на една страна, провлачвайки дългия си крак по ръба на дивана. Знаеше, че той я гледа. Синята татуировка на змия, навита около бедрото й на мястото за жартиера, сякаш се раздвижи под меката светлина от гигантските лампи, поставени на маси с мраморни плотове в двата края на дивана.

— Каза ли му за доклада за Летния дворец в Пекин? — рече тихо тя.

Той се обърна, докато напъхваше светлосинята си риза в черните панталони.

— Не. А и доклада за Нюрнберг не съм му изпратил… — Лордът седна до нея и я погали по глезена. Там имаше белези, но кожата й беше лъскава, а стъпалото й — дълго и атлетично.

— Знам, че искаш да започнеш — каза той. — Но ние не можем да направим следващия си ход, докато не пристигне нашият посетител. — Погали я по прасеца. — Увери ли се, че в лабораторията са готови за ДНК пробата?

— Да — кимна Зина. — Лекарят ме чака да пристигна.

— Той познава ли пастора по име?

— Не, знае само за кого е работил.

Лорд Бидонър се изправи.

— Близо сме до финала…

Чу се меко щракване от телефона.

Тя го вдигна от пода, стана и му го подаде.

След това започна да се разтяга, сякаш се подготвяше да тича.

Той говореше, докато я наблюдаваше.

— Не го наранявайте — каза лордът.

Затвори телефона.

— Твоят приятел не проявява отзивчивост.

— Той ще стори всичко, което искам, когато му поднеса огъня. Никой никога не издържа — отвърна тя и продължи да се разтяга.

— Имаш право. И изпитваш удоволствие да го правиш, нали?

Зина го погледна и се усмихна…