Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (70)

70

Който и да я беше търсил, трябваше да почака.

Тя притисна челото си. Вратите на асансьора се затвориха със звън. Той започна отново да се изкачва нагоре. Имаше чувството, че стените настъпват към нея. Започна да натиска бутоните на телефона си, звънейки на Шон.

Отговори, моля те, отговори!

Зави й се свят…

Ако изобщо някога отново ме чуеш, Боже, нека да бъде сега.

Прозвуча съобщение от нелепо оптимистично звучащ женски глас: „Номерът, който търсите, не е достъпен“. Тя се свлече надолу по стената. Какво ставаше, по дяволите?

Изправи се отново на крака. Няма да се срине. Не и точно сега.

Светлината на тавана угасна за секунда. След това се запали, сякаш електрозахранването на сградата беше изключено.

Асансьорът подскочи и продължи нагоре.

Тя потърси в задния си джоб визитката, която й беше дал Гас Райли. Трябваше да му се обади.

Асансьорът спря. Вратата се отвори със звън.

Тя гледаше към коридор с дъбова ламперия по стените и полирани маси отстрани. Това трябва да беше нивото на мезонета. Само блясъкът на дървения под го подсказваше.

После я заля топлина. В асансьора беше студено, но този етаж се отопляваше достатъчно, за да се разхождат само по потници. Кожата на лицето я щипеше и тя стоеше неподвижно, уверена, че някой охранител ще се появи всеки момент.

Литографии на стария Ню Йорк от „Къриър и Айвс“^[1] в златни рамки висяха по стените на коридора. Жълти, изглеждащи фалшиви мраморни колони стърчаха от всяка страна. Малък кристален полилей висеше от тавана.

Ако Шон беше в сградата, това определено беше мястото, където можеше да се скрие. Тя можеше инстинктивно да го почувства. А най-хубавото беше, че никой не я чакаше. Коридорът беше пуст.

Беше се измъкнала.

Изабел пристъпи напред. Асансьорът се затвори зад нея със звън. После с тихо бучене тръгна надолу. Когато за миг настъпи тишина, тя се почувства така, сякаш беше единственият човек в сградата.

Чакаше и се ослушваше, опитвайки се да реши какво да прави. Отнякъде далеч по-долу се чу дълбок тътен. Тя отново се замисли за детектив Грейнджър. Трябваше да се обади на някого, когато приключи тук горе. Нямаше да й отнеме много време да провери един етаж.

Пристъпи напред. След бетона на етажа по-долу усещаше полирания дървен под като стъкло под обувките си. Ужасът от това, което току-що бе преживяла, отекваше в мислите й. Гледката на трупа на Грейнджър я разтърси дълбоко. Сега трябваше да бъде внимателна. Много внимателна…

Токът й изскърца по пода. Тя спря. Имаше две врати в коридора, близо до фоайе с висок таван.

Тръгна отново, затаила дъх. Когато приближи до края на коридора, чу странен шум. Спря.

Беше чула бръмчене…

Обърна се надясно и погледна през една врата. Висок куп хартия се самозареждаше в голяма машина за унищожаване на документи до едно бюро. Машината вибрираше тихо. Поток от нарязана хартия падаше в огромна бяла кутия почти безшумно.

Тя се приближи и погледна в стаята, опитвайки се да бъде тиха. Нямаше никой вътре. Купчината документи стоеше в кутия на пода и на всеки няколко секунди захранващ механизъм с бръмчене засмукваше листовете един по един. Беше на път да се махне, когато забеляза какво имаше върху тях. Беше нещо познато.

Тя се приближи до машината за унищожаване на документи.

На всеки от листовете се виждаше рисунка на символа с квадрат и стрела. И на всеки от тях имаше бележки, сякаш някой се беше опитвал да разбере какво означава символът и бе отпечатал копия.

Тя се втренчи в листовете. Шон е бил прав. Имаше връзка между ВХН и книгата, която бяха открили в Истанбул. Но каква беше тя? Какво би могло да свързва една банка и малко известен символ отпреди две хиляди години?

После чу нещо друго.

Беше тих глас.

И той я примами да пристъпи напред.

Беше гласът на Шон.

Без да обръща внимание на тръпките, които пропълзяха по тялото й, и изпитвайки внезапно чувство на уязвимост, Изабел излезе от стаята през вратата в далечния край. Тя водеше към фоайе с двойна височина, подобно на гробница. Черно мраморно стълбище се извиваше нагоре в центъра. В дъното имаше голяма врата. Тя беше полуотворена. Гласът на Шон идваше оттам.

— Аз го направих. Убих я. Доволни ли сте? — каза той силно.

Засмука я някаква пустота. Тя слушаше как мъжът й си признава за убийството.

Притисна ръка към стомаха си и се насочи към гласа му, сякаш пристъпваше към своята гибел.

Двойните врати бяха пред нея. Можеше да мине през тях, без да ги докосва.

Влезе в стаята, преодолявайки чувството на уязвимост заради нуждата да види Шон. Пространството беше по-голямо от тенис корт. Имаше три високи прозореца с изглед към блещукащите светлини на Манхатън. В далечния край на стаята в огромна камина пращяха дънери.

Двама души стояха пред огъня, втренчени надолу и надясно, както че ли там седеше някой, скрит от погледа. Тръгна към тях, като се движеше почти безшумно, надявайки се да види Шон и все пак страхувайки се какво означаваха думите му.

Единият от мъжете беше господин Вон. Фред Пилмън, генералният директор на ВХН в САЩ, беше другият.

Тя го бе виждала само веднъж преди. Но той не беше от типа хора, които бихте забравили лесно. Имаше посребрена коса, квадратна челюст и очила със сребърни рамки.

Изабел продължи да пристъпва тихо. За един дълъг миг се усещаше невидима.

Докато господин Пилмън я видя.

Той повдигна вежда и докосна ръката на Вон, който погледна към нея, внимателно я погледна втори път и се олюля назад. Приличаше на човек, съзрял най-лошия си враг.

Изабел се оглеждаше наляво и надясно, докато пресичаше стаята. Трябваше да заобиколи някакви натруфени столове с високи облегалки.

Шон би трябвало да седи на един от тези столове, полуизвърнат настрани от нея.

Тя спря и присви очи.

И тогава тя видя това, което те гледаха…