Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (2)

2

В приглушените шумове на спящия Лондон прозвуча скърцане.

— Шон? — отекна гласът на Изабел. Тя надигна глава от възглавницата. Стори й се, че някаква сянка премина в мрака… Мигът на огромното удоволствие, че е усетила завръщането му, се стопи за секунда от страх, когато не получи никакъв отговор.

Тя се измъкна от леглото. Алек, който вече беше на четири, спеше в съседната стая. Ако Шон се спотайваше там и играеше някаква игра, тя щеше да го накара да си плати. И то с лихвите. Току-що беше завършила един от най-сложните проекти в кариерата си като консултант по IT сигурност и се чувстваше изтощена. Нуждаеше се от сън.

Изабел застана на прага на спалнята.

На площадката нямаше никой.

Надникна долу. Къщата изглеждаше безлюдна. Отоплението беше изключено преди часове. Влезе в стаята на Алек, вслуша се в спокойното му дишане и го зави.

Дали Шон пак нямаше да се прибере чак на сутринта, както бе направил преди няколко седмици? При мисълта за това потрепери. Откакто бяха заедно, тогава той за пръв път не се появи цяла нощ.

Тя си спомни проскърцването, от което се беше събудила. Какво ставаше?

Въобразяваше ли си, че е чула подозрителния звук? Напоследък отново сънуваше странни сънища, в които често я спохождаха образи от Истанбул и Йерусалим. Може би това я беше събудило…

Изабел слезе на долния етаж и светна всички лампи. Нищо не беше разместено, въпреки че долови странна миризма.

Остър лимонов мирис, подобен на препарат за чистене. Застана близо до входната врата. За всичко беше виновен Шон. Взе телефона, избра повторно набиране. Отново попадна на гласовата му поща.

И затръшна слушалката.

Копеле.

Престани. Той ще дойде скоро.

Тя загаси светлините. Върна се в леглото и се опита да заспи. Но леденият вятър, който блъскаше по прозореца, й пречеше. Тревожеше я и студеното място, където би трябвало да лежи луничавото тяло на Шон.

Ултрамодерната докингстанция „Банг и Олъфсен“ показваше 3:05 часа.

На колко години затвор те осъждат, ако убиеш съпруга си?

Тя напрегнато се ослушваше. Кипеше от яд, ядосваше се не само на Шон, но и на откачалниците във ВХН. И на онзи, който бе решил да направят глупавото си тържество предишната нощ. Не им ли стигаше, че Шон работеше допълнително, не можеха ли поне да го оставят да се прибере вкъщи?

Когато тя най-после отвори очи след неспокоен сън, Лондон вече се будеше и тътенът на града беше още по-силен. 07:50 часа. Първо си помисли, че той се е прибрал и дори вече е станал. Обикновено се будеше преди нея. Може би беше долу в кухнята и си препичаше филийка от новия хляб с маково семе.

Шон щеше да я изгледа недоумяващо, когато тя го попита в колко часа се е върнал, след това щеше да прокара ръка през гъстата си кестенява коса и да я прониже със сините си очи по онзи познат начин. Това беше тайното му оръжие, откакто го бе срещнала в Истанбул.

Тя се обърна.

Неговата страна на леглото беше недокосната. Кожата й настръхна от обзелото я зловещо предчувствие.

Отново вдигна телефона си и набра номера му. Дано да има добро обяснение. Много добро…

Пак попадна на гласовата поща. Нямаше намерение да остави още едно съобщение.

Полазиха я ледени тръпки. Усети, че й прилошава. Къде беше той?

Не си представяше да продължава по този начин. Беше твърде млада за всички тези глупости. Бяха преживели много, откакто се бяха срещнали за първи път: тунелът в Истанбул, адската дупка в Израел… Ала всичко това беше останало в миналото. Сега водеха спокоен семеен живот.

Ами последния път, когато той не се беше прибрал през нощта у дома?

Не беше толкова отдавна, само преди три седмици. Отново в четвъртък вечер. Беше се появил вкъщи за закуска, молейки за прошка, с онова сложно извинение, че срещата продължила твърде дълго…

Дали си мислеше, че приключването на мегасливането на банката ще бъде достатъчно, за да я успокои? Нали ставаше въпрос за празнична вечеря? Той дори не беше постоянен служител, а консултант към Института за приложни изследвания по проект, който вече беше погълнал една година от живота му.

Изабел си пое дъх, опитвайки да се успокои.

Някой щеше да й се обади, ако се беше случило нещо.

Той просто закъсняваше. Това беше всичко.

Също както последния път. Но сега тя щеше да го накара да си плати. Ослушваше се за мекото щракване при отварянето на входната врата. Той нямаше да я разочарова. Шон не постъпва така. По-късно днес трябваше да заминат за Париж. Щяха да се потопят заедно във ваната на розовата мраморна баня в хотел „Рузвелт“ на Шанз-Елизе преди полунощ.

Това беше планът му.

Всичко беше уредено.

Откакто чичо му ги покани да му гостуват в хотела в Париж, тя броеше дните. И Шон го знаеше.

Точно от това пътуване имаха нужда. А и чичо му направи страхотен жест. Той и съпругата му бяха единствените роднини на Шон, с които тя наистина се разбираше. Те бяха настояли Шон да намери някой, който да се грижи за Алек, тъй като Лувъра и Операта не бяха идеални места за четиригодишно дете, без да споменаваме хиперактивните му наклонности. Те заслужаваха този уикенд.

Младоженският апартамент в хотела беше резервиран за тях. Тази вечер те щяха да спят в легло стил Луи XIV с кремав копринен балдахин. Това щеше да стане. Никой нямаше да й го отнеме.

Дори и Шон Раян…