Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (52)

52

Изабел отново усети, че й прималява.

Който и да беше запалил светлината в стаята на Грег, търсеше тях. А може би точно нея…

Тъмна фигура изпълни прозореца. Тя можеше да чуе учестеното дишане на Грег до нея. Зад неговия прозорец стоеше някакъв много едър мъж.

Изабел облиза пресъхналите си устни.

Бао бутна прозореца и бързо го затвори.

— Толкова съжалявам, забравих, че очаквам клиент, Грег. Ще се наложи ли да останете тук дълго? — Личеше, че иска да се отърве от тях.

Можеше ли да я вини?

— Не — каза Грег.

— Кой мислиш, че е там? — попита го Изабел.

Тя стисна юмруци. Кожата й беше студена. Пое дълбоко дъх, опита да се успокои. Поне засега преследвачите им нямаха представа, че те са тук.

— Не мисля, че е някой от моите приятели в Туитър — поклати глава Грег.

— Имаш приятели? — иронизира го Лора.

— Той има добри приятели — намеси се Бао и сложи ръка на рамото му.

— Мислите ли, че търсят мен? — попита Изабел.

Всички я погледнаха.

Грег сви рамене.

— Предположението ти е толкова добро, колкото и моето. Единственото нещо, което съм правил наскоро, е да изучавам ВХН и глупавите им планове за сливане, а после да потърся онзи регистрационен номер за теб.

— Нека се обадим в полицията — настоя тя.

— Последния път, когато един от тази сграда извика ченгетата, беше мъртъв и студен, преди те да пристигнат — поясни Бао. Сложи ръка на гърдите си, сякаш прегръщаше нещо невидимо. — Предупредих те да внимаваш, Грег — продължи тя. След това се обърна към Лора и Изабел: — Китайската банка, която щеше да купи ВХН, похапва журналисти за закуска. И то цели. Познавах ги от Хонконг. Грег би трябвало да крие това, което прави. Да бъде много внимателен. Моите добри клиенти трябва да останат живи. — Бао заканително размаха пръст към него.

После завърза отново бялото си кимоно. То беше късичко, стигаше само над коляното й. Даде им възможност да зърнат за миг бедрата й. Бяха тънки и бледи. Изабел се беше вторачила в нея.

— Добре ли си? — попита я Бао.

— Съпругът й е изчезнал — обясни Лора.

— Знам какво е това — кимна Бао. — Усещаш непрестанно липсата му… — Тя се усмихна бегло. После погледна към тънкия златен часовник на китката си, намръщи се и поклати глава. — Толкова съжалявам — каза тя. — Ала няма време да слушате разни истории.

Пулсът на Изабел се ускори.

— Ние ще си тръгнем — каза Грег. Беше отворил айпада си и пишеше на екрана.

— Толкова съжалявам, но след няколко минути ще почукат на вратата. Моите клиенти се нуждаят да се отпуснат дори когато вали сняг. — Бао се усмихна, но усмивката не стигна до очите й.

Не приличаше на жена, която ще позволи да й попречат да изкарва парите си. Нито за минутка.

— Защо не слезете по аварийните стълби? — предложи Бао.

— Оправиха ли осветлението? — попита Грег.

— Разбира се. Аз ги използвам понякога. Това е хубаво упражнение.

— Добре — съгласи се той, пишейки на айпада си.

Бао стоеше близо до вратата и се взираше в него.

Поведението й говореше, че иска да напуснат. Изабел се приближи до вратата и погледна през шпионката. Нямаше нищо друго, освен тъмнина. Развалена ли беше?

— Не мога да видя нищо — каза тя.

От другата страна на вратата долетя ръмжене. Беше ниско, последвано от душене в единия край на прага, сякаш някакво куче се опитваше да влезе.

— Твоят клиент води ли куче? — попита Грег.

— Не — кимна Бао.

Тя им направи знак да се махнат от вратата. После посочи към прозореца.

— Има една стълба. Излезте оттам.

Изабел отвори широко прозореца. Метална стълба минаваше покрай него вдясно. Около нея имаше предпазна телена клетка, захваната с железни шипове, забити в стената.

— Много е високо…

Зад вратата се чу лай и блъскане.

После всичко утихна, сякаш някой се ослушваше.

— Когато слезете два етажа надолу, почукайте на прозореца — прошепна Бао. — Имам приятелка там…

Грег примигна. Каквото и да се канеше да каже, беше прекъснат от още по-яростно блъскане по вратата.

— Излизай първа, Лора — каза Изабел.

— Не мога — рече Лора. Лицето й беше бледо като платно.

— Ще трябва — изсъска Бао.

Лора погледна към Грег, после към Изабел.

— Можеш да го направиш — придума я той. — Винаги беше първа, когато бяхме малки.

Тя се усмихна насила, посегна към парапета и се изтегли върху стълбата. Изабел и Грег я наблюдаваха как слезе през няколко стъпала.

После Грег излезе след нея.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита Изабел.

— Няма да остана тук — отвърна Бао.

Изабел погледна над ръба на прозореца. Зави й се свят, имаше чувството, че ще полети надолу. Стисна очи, за да се успокои, след това сграбчи ледения парапет. Каза една молитва и се прехвърли в клетката.

Да висиш от десетия етаж, дори в телена клетка, не беше приятно изживяване.

Усещаше ледения въздух да се промъква в ръкавите й, да се плъзга навътре, да докосва кожата й. Лъхна я странна миризма от шахтата, сякаш долу имаше нещо развалено. Силно бръмчене изпълни въздуха.

Тя чу друг трясък, сякаш вратата на апартамента на Бао беше на път да поддаде. Застави се да слиза, като броеше всяко стъпало. Мисълта, че стълбата се откъсва от стената, изпълни съзнанието й. Вече виждаше как се случва…

Стълбата се крепеше на разстояние от стената с метални шипове. Леко се поклащаше и създаваше усещането, че всеки момент ще полети във въздуха. Всеки път, когато Изабел погледнеше надолу, сграбчваше перилата толкова здраво, че се страхуваше да не се разпаднат.

Чу шум под нозете си, погледна надолу и видя главата на Грег. Забеляза, че почваше да оплешивява на темето. Беше се навел от един прозорец.

Сняг се стелеше по раменете й, снежинките боцкаха лицето й. Тя продължи да слиза, мислейки за Алек, който я чакаше…

Чувстваше празното пространство около себе си, изпита ужас, че ще полети надолу… Едно подхлъзване — и щеше да се размаже.

Тогава усети пръстите на Грег около глезените си. Продължи да слиза, сграбчи ръба на отворения прозорец и се мушна вътре.

В стаята имаше по-възрастна китайка. Този апартамент беше целият в червено. Жената беше облечена в дълго бяло кимоно. Тя се поклони на Изабел, въпреки необичайното нахлуване.

— Благодаря ви — каза Изабел.

Бао, която слизаше само на една крачка след нея, влезе вътре и затвори прозореца. После дръпна пред него червена завеса.

— Никой не може да разбере къде сме — отбеляза Бао. — Аз ще се кача по-късно в стаята си, когато дойде моят клиент номер едно. Той не се плаши от никого.

— Ние трябва да вървим — намеси се Лора.

Грег беше излязъл отвън в коридора и се оглеждаше.

По-възрастната китайка отново се поклони, щом Изабел мина покрай нея.

Когато тя затвори входната врата зад тях, Грег им помаха нетърпеливо от една врата навътре по коридора. Изабел се напрегна, трескаво започна да се оглежда. Бяха ли успели да се спасят? И кой, по дяволите, ги преследваше кучето?

Спомените от преживяното в Истанбул и Йерусалим се върнаха. Дали всичко това беше свързано?

Имаше нужда да помисли, но преди всичко трябваше да се махнат от това място.

— Хайде, идвайте насам, мамка му! — изсъска Грег.

Те поеха бързо към вратата, пред която той ги чакаше. След това тръгнаха надолу по някакво стълбище от бетон. Единственото, което можеше да чуе сега, беше бръмченето на флуоресцентното осветление. Въздухът по стълбището беше леден, много по-студен, отколкото в коридора горе. Пред устите им се виеше пара. Тя докосна металния парапет, но отдръпна ръка от леденото желязо.

Подтичваха надолу, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Изглежда, бяха оставили преследвачите си назад.

— Мразя стълбите — изпъшка Лора.

— Поръчах такси по телефона, докато те чакахме — извика Грег. — То е на път по „Лексингтън“. След минута ще бъде долу. Така пише в приложението.

— Надявам се да дойде — отговори Лора.

Над тях проехтя трясък. Изабел инстинктивно размаха ръце, за да се предпази. Обхвана я безпокойство. Взе следващите стълби на два скока. Лора беше пред нея, тя също бързаше.

Грег тичаше пред тях.

Отгоре се чу вик:

— Дръж ги, момче!

Последва ужасен лай.

Озверелият пес тичаше надолу към тях…