Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (94)

91.

Йешуа наблюдаваше безстрастно как четирима мъже разсичат на парчета един женски демон с лице и гърди на жена, но с кожа на змия. Те я разчлениха бързо, отрязаха й главата и прокараха един кол през средата на гръдния й кош, за да забодат тялото в земята и дори тогава тя продължи да се бори. Родът на демоните можеше да понесе ужасяващи мъчения и да не спира да се бие въпреки потресаващите рани.

Появи се още един демон, виещо чудовище, което бе два пъти по-високо от човек и покрито с къса, сплъстена сива козина. То имаше вълча глава, но човешки очи. Животински нокти, дълги и извити като сърпове, се стовариха върху един от ужасените членове на екипажа, разсякоха доспехите му и разцепиха правоъгълния римски щит, каквито носеха мъжете. Един гръцки воин с гарваново черна коса заби обсипаното си с шипове копие в гърдите на звяра, завъртя го и го издърпа обратно като нацепи на парчета дробовете на звяра със зъбците като куки. Две голи жени, изрисувани със сини райета, нападнаха поваления звяр, като го кълцаха с малки каменни секири и завиха от възторг, когато рядката зелена кръв на чудовището запръска по заплетените татуировки от индиго по телата им.

Йешуа пристъпи напред и четиримата ирландски воини, които стояха и го пазеха, допряха щитовете си един до друг и тръгнаха заедно с него, извадили мечовете и копията си за бой. Но само няколко създания от рода на демоните бяха оцелели след атаката и за хората бе останало много малко за довършване.

Тридесет дни преди това, Йешуа бе призовал огън от небесата и бе облял демонското воинство на брега с дъжд от пламъци, който разтопи пясъка и го превърна в бяло стъкло. После Йосия поведе моряците си към брега и оцелелите демони бяха изклани.

На малцина от моряците им се щеше да напуснат безопасните кораби, но обещанията за награди за свободните мъже и за освобождаване на робите им дадоха сили да тръгнат напред… а може би и страхът им да останат на кораба сами с момчето също имаше своето значение.

При движението си навътре в сушата, моряците първо освободиха шепа миньори от калаените мини, които дни наред бяха държани в капан от тварите. Йешуа призова огньове като езици върху чудовищата, които бяха завладели селото, и докато създанията виеха от страх и болка, хората ги атакуваха. Именно тези победи дадоха кураж на хората и им показаха, че тварите могат да бъдат убити — че не са непобедими. През следващите дни все повече хора идваха и влизаха в битката, привлечени от разказите за момчето, известно под името Демоноубиец.

Съюзът със силите на момчето направи победата на хората неизбежна, въпреки че мнозина от тях паднаха под острите нокти и зъби на чудовищата.

На десетия ден от битката, Йешуа сътвори най-великата магия — възкреси Йосия, който бе промушен от едно създание, наполовина вълк, наполовина мечка. Воини гледаха с удивление как момчето коленичи насред кървавите останки на селото, което фоморите бяха завзели, сложи ръцете си върху зеещите рани на гърдите на своя правуйчо, затвори очи и обърна лицето си към небесата. Тези, които стояха най-близо до него, видяха, че устните му се движат и когато той проговори, думите му бяха неразбираеми. След малко Йосия отвори очи, седна, и притисна ръцете си право върху светлите белези, които разделяха гърдите му на две половини.

През следващите дни мнозина умоляваха Йешуа да съживи техните синове или братя или близки и любими, но той винаги отказваше, а веднъж, когато един огромен воин, целият покрит с белези от битката, го заплаши с камата си, момчето се протегна, докосна оръжието и разтопи желязното острие, което се срасна с ръката на мъжа. Корабният готвач бе принуден да му отреже ръката до китката, но раната загноя и десет дни по-късно воинът се прободе със собствения си нож, за да избегне агонията.

Оттогава повечето хора оставиха момчето на мира, въпреки че Йосия настояваше неговите телохранители — четиримата свирепи ирландски наемници, да стоят край него по всяко време. Ако момчето паднеше убито, битката щеше да свърши преждевременно и в крайна сметка демоните щяха да победят.

Йосия се олюля. Дълъг разрез пресичаше цялото му чело, извиваше се надолу и стигаше до лявото му око. Той оглеждаше потъналите в кръв околности.

— Нима всичко това е нужно? — попита горчиво той, като плюеше, за да се освободи от вкуса на кръв и изгоряло месо в устата си.

Йешуа се огледа. Навсякъде лежаха тела — на хора и фомори… много от тях бяха на деца.

Това бе последният голям лагер на чудовищата, скрит в една долина в края на тресавището и в сянката на назъбена планинска верига. Старото село на хората бе укрепено с колове и с висока колкото човешки бой стена. Тук родът на демоните бе направил своя последен пост, за да защитава миниатюрния процеп в тъканта между световете, който позволяваше на демоните да се промъкват. Фоморите доведоха тук и своите затворници — двадесет и пет хиляди мъже, жени и деца — жените и децата бяха повече от мъжете.

Родът на демоните познаваше силата, свойствена на девствената плът и невинната душа.

Но така и не им се отдаде случай да извършат жертвоприношението. Йешуа, застанал на върха на близкия хълм, изля огън и жупел върху селото.

Писъците на децата все още ечаха в мръсния въздух.

— Налагаше се да го направя — каза тихо Йешуа. — Това е порталът, през който родът на демоните влиза в нашия свят. Освен това, през нощта на най-късия ден, когато стените между този и Другия свят изтъняват, фоморите възнамеряваха да увият хората в плетени от ракита кошници и да ги принесат в жертва според стария обичай. Огромният изблик на енергия щеше да разтвори отвора между световете и вече нямаше да има пречка родът на демоните да премине тук и да завладее света. Дори и аз нямаше да успея да ги задържа.

— Има едно нещо, което би трябвало да видиш — каза Йосия.

Йосия поведе Йешуа и телохранителите му през димящите останки на селото, като стъпваше върху овъглени буци месо, които някога са били хора. Един от телохранителите забеляза, че някаква страшно изгоряла фигура все още се движи и наситено розовата уста се отваря и затваря насред почернялото лице. Той заби копието си в нея, без да се интересува дали това е човек или демон — никое същество не заслужава да страда по този начин.

В средата на селото имаше кладенец — кръгъл отвор в земята, чиито стени бяха издигнати от недодялани тухли, изпечени от кал и слама. Част от най-кървавите сражения бяха проведени край това място и земята бе хлъзгава от кръвта на чудовищата. Йосия се отправи към кладенеца и посочи надолу. Момчето се наведе през ръба и надникна, после бързо отдръпна главата си, а очите му се насълзиха от смрадта.

— Какво е станало тук? — попита то, като кашляше.

Йосия поклати глава.

— Доколкото ни е известно, кладенецът бе натъпкан с телата на деца, здраво обвити в слама. Бог знае колко от тях бяха хвърлени долу. Може би чудовищата са подпалили кладенеца… а може и част от небесния огън да го е възпламенил — меко добави той.

Като си пое дълбоко дъх, Йешуа отново се надвеси над кладенеца и надзърна вътре. Мръсен слой мазнина клокочеше над водата и овъглени останки от слама бяха залепнали за стените на кладенеца заедно с провиснали ивици от нещо, което приличаше на изгорена животинска кожа, но за което Йешуа знаеше, че е било човешка плът.

— Това е мястото — прошепна той. — Тук има отвор, мъничка пукнатина, която ще стигне. — Той залитна назад, като търкаше с ръце очите си. — Щяха да напълнят кладенеца с девствени деца, а останалите щяха да ги натрупат на купчини покрай него и после, през нощта, щяха да подпалят цялото място. Тази погребална клада щеше да гори в този свят и в следващия, като разкъса на части тъканта на световете и отвори пътя на тварите… — гласът на момчето стихна. — Пристигнахме навреме.

— Можем ли да запечатаме отвора? — попита Йосия.

— Може би — каза неуверено Йешуа. Той направи няколко стъпки към ръба на кладенеца и отново погледна вътре.

В този миг оттам изскочи ръка с животински нокти и се уви около гърлото му.

Докато двама от телохранителите мушкаха мазната вода, другите двама се нахвърлиха върху ръката, отсякоха я до лакътя, а пръстите останаха обвити около шията на момчето. Йешуа се олюля, отстъпи назад и захвърли ръката далеч от себе си — пръстите продължиха да дращят и помръдват на земята, докато един от стражите не счупи костите им с крак.

— Усещам тяхната немощ — каза мрачно Йешуа, като предпазливо опипваше врата си. — Те са наблизо… толкова близо — армия, каквато никога не сте виждали. Тя би унищожила хората от този свят завинаги.

Двама фомори изскочиха от водата, а дългата им сплъстена коса бе заплетена в уродливите им тела. Телохранителите ги съсякоха, преди съществата да успеят да се изкатерят до ръба на кладенеца.

— Не мога да поправя дупката — каза меко Йешуа, — но ще я запечатам.

Той се обърна и погледна сериозно вуйчо си.

— Но някой, който заслужава доверие, трябва да остане тук, за да сме сигурни, че печатите никога няма да бъдат счупени.